Не моята воля, а Твоята
Свещ. Ясен Шинев
Един от най-дълбоките проблеми в духовния живот на нас, християните, е, че искаме да бъде винаги според нашето желание и воля, а не според Божията. Искаме да пребъде нашето „его“, а не Неговият Промисъл – във всичко наше, дори и в посрещането на най-малките предизвикателства на деня. Това се оказва сериозна пречка, истински ступор в общуването с Бога и Неговата благодат.
Всеки от нас чудесно знае молитвата „Отче наш“ и дори я изрича по няколко пъти на ден в своето задъхано ежедневие, но много често дори не се замисля достатъчно задълбочено за нейния съкровен смисъл. Казано е „да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята“, но всъщност всеки от нас, подтикван от своята повредена природа, неудържимо иска, копнее и се стреми да стане винаги това, което напира в него. А това е нестихващият зов на „Аза“, който не спира и не спира, подклаждан от нашепванията на бесовете, да ни тласка напред. Той е този, който предава човека и в нещата на духа, той е първата обявена война и последната спечелена победа. Битката с него е до последен дъх. Това е схватка на приливи и отливи и се води с променлив успех. А ние сме като мокри дървета, изложени на бавен огън и изживяваме цялата драма на това обгаряне. Наистина, казано е: “Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори“ (Мат. 7:11), но в различен смисъл и акцент от това, което вършим у дома и в храма. А именно – да искаме и да търсим във и чрез Бога, от Неговата десница, а не въпреки и встрани от нея. Да коленичим пред Него и в нозете Му да положим съкровената си молба, а Той като благ и човеколюбец да прецени кога, къде и в какъв смисъл да ни отдаде.
А ние много често постъпваме като невъзпитани деца, които потропват, проплакват и по всякакъв начин настояваме да се изпълни това, което искаме към момента. Това е израз на вроденото ни своенравие и скрита гордост. Ние сме изтъкани от тях и нишките им преминават през цялата ни личност. Гордостта блика от нас, твори и ни тласка в бурното море на живота, встрани от тихото пристанище на смирението. Държим всичко да стане тук и сега, колкото се може по-бързо и без каквото и да е усложнение. Какво друго освен гордост е това?
Така веднъж преди много години един млад и симпатичен дякон се молеше в храма от цялата си душа и сърце. А до него стоеше служещият свещеник, духовник с голям опит. Той се обърна към младия и му каза:
“Дяконе, ти така се молиш на Господа, сякаш Му заповядваш да те чуе. Искаш да стане задължително на твоята воля, а не търсиш Неговата. Не прави така. Успокой се, умири се и в смирение искай от Него! Остави се на Промисъла Му и много скоро ще усетиш намесата Му и ще разбереш разликата. Аз, като бях млад, имах такива моменти и видях в живота си, че резултатите са в пъти по-добри, когато това, което искам, го искам смирено и с наведена глава! Наистина тогава усетих на практика, както в духовния си живот, така и в обикновените, светски неща, колко прави са думите: “Бог се противи на горделиви, а на смирените дава благодат“ (1 Петр. 5:5). Така нещата си дойдоха на мястото и Бог така добре подреди живота ми, че аз каквото и да си мислих, нямаше да успея да го направя. Виждам, че силно вярваш, но не само вярвай, уповавай се на Него! С вътрешна убеденост и спокойствие, че всичко ще бъде наред.“
Това са думи, изречени от духа на практиката и живото пастирско служение, и няма как да не бъдат значими и отнесени към истината. Те не са плод на вдъхновение, а на горчив опит в общуването с нетварните енергии на Бога.
Един от боговидците на Светото Православие на настоящото време, старецът Тадей Витовнишки, обичал да казва пред поклонници, че всичко, за което се молел да избегне в живота си, след като се случвало, той разбрал, че е за негово добро и се оказвало истинско благословение от Бога.
Всеки един от нас, ако бъде достатъчно откровен пред себе си и се вгледа в нишката на житейския си път, може малко или много да изрече същото. Колко пъти и в нещата на духа, и в бита ни, Всемогъщият и Всемилостив Бог ни е дал знаци и уроци, плод на истинска милост и бащинска грижа? Искали сме едно, а сме получавали друго, и се оказва, че не е само за наше временно добро, а е полезно за спасението на душите ни. Защото Бог е океан от любов и ни обгръща с нея, но ние, немощните, не можем да я приемем и осъзнаем изцяло с повредените си от греха сетива.
Светите отци ни наставляват да се смиряваме навсякъде и във всичко, включително и в молитвата. Според тях тя е „майката на добродетелите“ и сме длъжни да подхождаме особено внимателно към нея – не само с благоговение, но и с подходящо отношение. Той по най-добрия начин вижда нашето минало, настояще и бъдеще, и знае какво и в кой момент да ни изпрати.
Затова често да се молим с молитвата на св. Филарет Московски:
„Господи, аз не зная какво да искам от Тебе. Ти едничък знаеш какво ми е потребно. Ти ме обичаш повече, отколкото аз умея да обичам себе си. Отче, дай на Твоя раб това, което аз сам не умея да искам. Не дръзвам да прося нито кръст, нито утеха – само стоя пред Тебе. За Теб сърцето ми е открито! Ти виждаш моите нужди, които самият аз не съзнавам. Виж и постъпи с мен според Твоята милост. Накажи ме, изцери ме, смири, въздигни ме. Благоговея и безмълствам пред Твоята свята воля и пред Твоя непостижим за мене промисъл. Готов съм на саможертва, предавам се всецяло на Тебе, нямам друго желание, освен да върша Твоята свята воля. Научи ме да се моля! Амин!“
