„Ортодоксия“ на Г. К. Честъртън – страница от историята на книгоиздаването в България
Слово на премиерата на второто издание на книгата,
книжарница „Къща за птици“, 13 декември 2018
Скъпи колеги и приятели,
Споделяйки радостта си от завръщането на „Ортодоксия“ сред българските читатели чрез нейното второ издание, искам накратко да ви разкажа за това как изобщо знаменитата книга стана факт на българската книжовна и духовна култура.
Корицата на първото издание на „Ортодоксия“
Първото издание на „Ортодоксия“, реализирано от издателство „Славика“, на което бях собственик и единствен служител, през 1994 г. всъщност е един от многобройните странични ефекти на работата ми по една от подготвените от мен книги, придобили широко признание в края на 90-те години – сборникът MESEMBRIA в чест на Сергей Аверинцев (С.: Славика, 1999). Работата върху него бях започнал почти десетилетие преди това: издирвах и постепенно комплектовах библиографията на известния руски учен и християнски мислител, срещах се с негови приятели, на които предлагах да напишат спомени и т.н. Та при личната си среща през август 1991 г. с Наталия Трауберг – близък приятел и съмишленик на Аверинцев (той в буквалния смисъл ме изпрати при нея!), но и преводач на Честъртън на руски, в нейното жилище на ул. Горького в Москва, тя ми даде оригиналът на текста, публикуван в един от томовете на Collected Works на писателя. Наталия Трауберг не написа спомени за Аверинцев (само ми разказа това-онова), но пък се оказа «материалната причина», да се изразим с терминологията на Аристотел, за българското издание на «Ортодоксия». Взех тома със себе си, направих ксерокопие на текста (да припомня, че по онова време все още нямаше интернет!), а през септември същата година върнах книгата от София в Москва на собственичката чрез Николай Котрельов, който каза: „Матушка (както нежно наричаха Наталия Трауберг в средите на руската интелигенция) ще бъде поразена: никой никога досега не й е връщал книга, която тя някому е дала!“ (В това се изразява отношението на Н. Трауберг към книгите, характеризирано от Сергей Аверинцев така: „Вашето отношение към книгите е францисканско, а моето е доминиканско“.)
После, естествено, трябваше да потърся подходящ преводач, на когото да бъде възложен преводът на «Ортодоксия»; чрез познанството си с един англицист, преподавател в СУ, попаднах на Филипина Филипова, която тогава завършваше английска филология. Пробният превод се оказа повече от вдъхновяващ и главата «Лудият» беше публикувана с голям успех във водената от мен и Г. Каприев в началото на 90-те години рубрика във в-к «Култура» «Християнство и съвременност» (т.е. преводът на книгата започна от втора глава!).
Да поясня, че «Славика» всъщност беше напълно персонифицирано издателство и фирма, която през 90-те си беше истинско предприятие – организираше изложби-базари на руски книги (на тях, между другото, се разпространяваше томът на Честъртън „Вечный человек“), издаваше «непазарни» книги в областта на хуманитаристиката и духовната култура, организира хуманитарна книжарница «Достоевски» – първата частна книжарница в България с подобен профил, а така също различни събития – премиери, творчески вечери и срещи, визити на изтъкнати чуждестранни учени, дори някои форуми. Освен всичко останало, «Славика» непрестанно се местеше – заедно с квартирата на семейството, понеже всъщност никога не е разполагало с офис, факс и сътрудници (а до 1997 г. не разполагаше дори с телефон!). Изданието на «Ортодоксия» бе подготвено по времето, когато за около година живеехме в Люлин-7, малко след като се бях завърнал от една специализация в Папския институт за Изтока в Рим, и след като «Славика» бе реализирала една поредица от издания, които бяха направо «вцепенили» публиката, понеже такива издания просто изобщо не се предприемаха по онова време – «Слова» на Иоан Екзарх, «Съчинения» на Константин Костенечки, антологията «Старобългарска есхатология», «Увод в екзистенциализма» на Емануел Муние и «Византизъм и славянство» на Константин Леонтиев. Предисловието към «Ортодоксия», възпроизведено с известни промени и във второто издание на книгата, бе един от последните текстове, написан на моята пишеща машина «Марица-12». Накратко, първото и второто издание на «Ортодоксия» са разделени от «пропаст» във времето и културата, над която заедно успяхме да прокараме мостове.
Между другото, по онова време, т.е. в началото на 90-те години, трябваше да направим важен житейски избор: вместо като всички «да се стегнем» и да приложим всичките си сили и ресурси за придобиване на мечтаната панелка в «Люлин-осемнайсе» например, аз реших (а семейството ми ме подкрепи) да направя онова, което е по силите ми, а понякога – и отвъд тях, в едно смутно и хаотично време. «Кой, ако не аз? Кога, ако не сега?» – е любимото ми реторично питане. Убеден съм отдавна, че българският проблем е не невъзможността, а нежеланието; не немотията, а стиснотията. Дори и не можем да си представим на какво е способен човекът, събрал се в едно, човекът, който знае какво иска и как да го постигне. Ние наистина сме онова, което сме благодарение на своите избори, които правим всекидневно!
И сега може да се види, че «Ортодоксия» е издадена на офсетова хартия, която по онова време не само беше дефицит, но и поради цената й тя практически не се използваше в книгопроизводството, а беше масово заменяна от вестникарската и обемната хартия. Купената хартия за тиража от 1000 екз. беше пренесена с едно такси от складовете на «Цариградско шосе» (те се намираха до „София-прес“ – там, където сега се извисява един мол) до една печатница в «Красна поляна». После – пазарлъци с двама печатари, които си ме прехвърляха един на друг: и хартията не била достатъчно, и заети били, и трудно било да се прави такова «малотиражно» издание, и много съм бързал, понеже исках книгата да излезе за пролетния панаир на книгата 1994 г.
Както и да е, през май 1994 г. «Ортодоксия» бе вече на пазара; излизането й мина почти незабелязано. «Ти издаваш книги, които май само на теб ти харесват» – каза ми тогава по неин повод един познат. Засмях се и му отговорих: «Не, харесват ги и още 30-тина приятели»…
Да припомня и за мъчителното книгоразпространение през 90-те години: нямаше книжарници и вериги, почти всички книги се продаваха «на маса», а там издания като «Ортодоксия» не вървяха. Коричната цена на книгата бе 69 лв., а по онова време курсът на долара беше около 60 лв. за долар, т.е. екз. струваше около 2 лв., преизчислено към днешния мащаб на цените. Тиражът на «Ортодоксия», част от който (100-150 екз.) бе унищожен при едно наводнение на склада, бе разпространяван «на пресекулки» в течение на цели 16 години: любопитно е да отбележа, че, както установих това едва тези дни, последният екзепляр от първото издание на «Ортодоксия» е предаден за продажба тъкмо на книжарницата на «Омофор» на 8 септември 2010 г. (и има документ за това!). Както виждате, книжните сюжети са като жизнените – завързват се и се развързват от само себе си по някаква своя си логика.
С второто издание на «Ортодоксия» е поправена грешка, направена с първото, която по-късно, както се убедих, многократно е възпроизвеждана: правилното произношение и изписване на личното име на писателя е Гилбърт, а не Джилбърт.
Във второто издание за първи път е редактиран великолепния превод на Филипина Филипова, която сега работи като преводач в европейските институции в Брюксел и безвъзмездно предостави превода си за това издание на «Ортодоксия». За първото издание обаче беше изправно платен не само поръчаният превод, но и неговата редакция, възложена на същия англицист, препоръчал преводачката. (Можете да си представите смайването и гнева ми, когато само преди малко повече от месец установих, че всъщност преводът изобщо не е редактиран – твърдение, което съм в състояние „математически“ да докажа!). Спомням си някогашната реплика на оказалия се квазиредактор, изказана в момента непосредствено след като хонорарът му бе лично платен: «Никой никога не е проявявал подобна коректност към мен». Сега задочно мога да му отговоря: «Няма нищо тайно, което да не стане явно. Всеки сам прави своя избор между честта и позора».
Така или иначе след тази редакция, отстранила най-сетне неизбежните неправилности, грешки и грапавини в който и да е превод (включително и едно необяснимо повторение на част от текста в първото издание), българската книжовна и духовна култура разполага вече с, тъй да се каже, каноничен превод на книгата.
И, накрая, позволете ми да благодаря на издателство «Омофор» и неговия екип, подготвил това чудесно и много радващо ме второ издание на «Ортодоксия». В края на 90-те години бях доброжелателен свидетел на първите стъпки на фондация «Покров Богородичен» и сега се радвам не само на новата ни среща и на финализирането на едно съвместно добро дело, но и бих искал да адмирирам цялостната издателска дейност на «Омофор», която, несъмнено, е градиво, «темел» на днешната и бъдната духовна култура на България. Благодаря на ръководството на фондацията и издателството за предложението да подготвя и второто издание на «Ортодоксия», както и за продуктивното ни сътрудничество, за чието продължение не виждам никакви пречки. Ще направя първата крачка към него: позволявам си публично да препоръчам на «Омофор» да помисли за превод и издаване на книгите на един друг английски духовен писател, събрат на Честъртън и Луис, почти непознат в България – Чарлз Уилямс (1886-1945), цитиран, между другото, в наскоро публикуваната от издателството кореспонденция между архим. Софроний Сахаров и Георги Флоровски (с. 80; споменат е романът “War in Heaven”). Косвените препоръки от двама сред най-изтъкнатите православни авторитети на ХХ век са повече от задължаващи.
Приятно ми е да призная пред вас, че се чувствам удовлетворен от това, че преди години поех отговорността, честта и тежестта да бъдеш пионер, да вървиш пред времето си и да му посочваш ориентири, «пътеводни звезди».
И тъкмо те ни сочат Пътя.
11 декември 2018, Радомир-София
