Човек си нямам…!

Необятна е мъдростта на Евангелието, Божията Премъдрост е неизмерима глъбина! Ние, верните, приемаме Свещеното Писание като божествено слово на спасението и там е концентрирано цялото ни внимание. Тези, които са по-настрана от Църквата чуват някакъв отглас, ехо от Евангелското благовестие… А ония, които са много далеч, до които не достига никакъв отзвук, са петимни да задоволяват духовния си глад, който изяжда и ще изяде душите им, с изкуствената съвременна психо-храна. Тя представлява един сложен микс, нещо като храната за животни, в който са вложени всякакви компоненти, но те като собствено не личат; на тях им е придадена различна форма – точно според различната необходимост. Един микс има формата на „сочно месо“ – с подобаващ вкус – предвиден е за ненаситните гладници, консуматори, които смятат, че трябва да получат всичко, каквото желаят, и имат право да искат и да имат (все повече и повече). Друг от психо-миксовете няма определена форма, притежава леки и приятни, неангажиращи аромат и вкус, и е за шир потреба. Трети е диетичен, четвърти пък е много скъп, той е само за избраните и т.н., и т.н. А всъщност съдържанието на всички психо-миксове е едно и също: хуманистично-либерална, силно антропо-центрична, позастаряла психология, която гали човешкото ухо с примамливи обещания за високи лични постижения или пък напътства със „сигурни“ рецепти към пасивно, позитивно възприемане на действителността като възможно най-добрата: кой каквото си избере. Затова светът ни днес страда безмерно.

Всички тези хора (с миксираната психо-храна) нямат и елементарно понятие за Христовото благовестие, а ние, неговите глашатаи в света, почти не можем да говорим с тях. Ние приказваме това, което знаем, нашите си слова, на нашия си език, а те говорят на своя си. Но каква е разликата помежду ни? Понякога тя изглежда така: ние ги смятаме за заслепени и изгубени, защото не са въцърковени, не се изповядват и причастяват, и не участват по никакъв начин в живота на Църквата, а те ни смятат за едни от просветлените, за добри хора. Ние ги гледаме накриво, а те ни се хилят насреща като на всички и на всичко. Така е с тези на зряла възраст, докато при подрастващите нещата са още по-зле. В болшинството от случаите там няма никакви ценности, никакви скрупули и никакъв морал.

Според някои съвременни специалисти и „богослови“ трябва да променим проповедта си: начина, мястото и формата ѝ. Но дали така няма да „променим“ и Христос, който е Същият „Вчера, днес и во веки“?!

Каква е другата, много по-важна и вечна разлика между нас? Че те се грижат предимно и само за себе си – на това ги учи тяхната философия. Докато ние трябва да се грижим по-малко за себе си, а повече за бедните, страдащите и нуждаещите се, които са около нас. А правим ли го? Защото ако го правим, ние тозчас премахваме границата по между ни, сближаваме различните полюси и запълваме дълбоката бездна с чудната божествената сила на милосърдието. И тогава често въобще не са необходими думи…!

Но било ли е някога по-различно? Имало ли е исторически период, в който по-голямата част от народа да е била отдадена на Бога и да е била свята? С беглите си познания по история аз не мога да си спомня такова време. Времето на Авраам ли бе такова? Не. Може би времето на Ной? Съвсем не. А Христовото време? Какво беше Христовото време? Колко човека вървяха след Него и колко постоянно искаха да Го убият? Колко бяха злите и колко милостивите? Сред иудеите ли имаше правда пред Бога и хората, или сред римляните? Или сред елините? Никъде нямаше правда, никъде нямаше милост. Впрочем точно затова дойдѐ Христос, затова се наложи да се жертва. За да събере погледите и съзнанието на целия свят към Себе Си, и то на кръста. Нямаше друг пример! И въпреки че Той привлече вниманието на целия сват към разпятието Си, малцина го приеха Възкръснал. Малцина го последваха.

Няма правда и сега, нямаше и тогава. Нямаше и милост… дори и всред тези, които Го следваха, всред народа – нямаше и любов… Те се притесняваха от това, че Господ яде и пие с митари и грешници, вместо да се радват за тях! Те го молеха да си тръгне, защото свините бяха по-важни от хората! Те искаха да отпрати хананейката, защото вика, а не им дожаля за болната ѝ дъщеря, заради която викаше. За тях бе по-важна съботата, по-ценно мирото, но не и болните им и сакати братя!

Нима Самият Христос не ни показа главно това, че никога и никъде нямаше милост, като отиде при онзи болен, който лежеше парализиран трийсет и осем години?! През всичките тези трийсет и осем години не се бе намерил един единствен човек, който да му помогне да стигне до водата, когато тя се раздвижваше! Защото това каза и самият болен: човек си нямам! Не съм чувал по-страшни думи от тези! Да лежиш трийсет и осем години насред града, при портите, срещу храма… И всред тези милиони хора, които са минали край теб, да се окаже, че не е имало нито един човек?!

Е, какво да се оплакваме ние днес? Нима не е съвършено ясно? „Милост искам, а не жертва!“ Човешки, прости и напълно разбираеми са думите на Христос, но ние понякога търсим начин да ги усложним, дори да ги изопачим, търсейки оправдание за себе си и за собственото си бездействие.

И ние често излизаме от храма, прекръстваме се благочестиво, и заслепени от собствената си прелест и гордост, подминаваме този, на когото трябва да сторим милост, въпреки че сме пили от извора с живата вода и сме се наситили от мъдростта на Евангелието.