Духовното четене

Всички хора от ранна възраст четат много. Дори днес, в епохата на науката, книжовността и напредъка, човек трябва много да чете; ако не четеш, си като слепец. Четеш ти и съветваш детето ти от малко да чете, за да не се провали в живота. Всеки чете съобразно своята професия или научните си интереси, образование, възможности, социално положение; някой чете повече, друг – по-малко.

Ако твоето дете е ученолюбиво, чете философия, антични автори, за да може да възпитава своя дух. Предполагам, че при всички положения го караш да изучава чужди езици, защото казват, че ако знаеш чужд език, все едно имаш още две очи. Детето ти чете социални, енциклопедични, научни и не знам още какви книги, за да може да има досег със съвременната реалност, да може да разбере човека, който стои пред него, и да общува с него, да бъде адекватно към изискванията и обстоятелствата на неговата епоха, за да не бъде неориентиран човек.

Всички тези неща са полезни. Но не са достатъчни, нито пък е възможно да прочетем всичко. Говорим за духовния живот и нашата тема са книгите, които задължително трябва да четем, защото са необходими по пътя ни към небето – книгите, чрез които ни говори Сам Бог. Те са инструменти на духовния живот и без тях не е възможно човек да стигне до рая.

Кои са книгите на християнския живот? Те са изключително много. Те са онези, които с една събирателна дума наричаме духовни книги. Позволете ми обаче днес – когато темата ни е духовното четене, този тайнствен знак за присъствието на Светия Дух в нашия живот – от всички тези книги да спомена само определени категории. Не е възможно да бъдат изброени всички, а само онези, които Църквата е откроила със своята история, живот и кръв и ни ги е предала, за да ги имаме за всекидневна наслада. Онези, в които не четеш човешки мисли, човешки критерии, човешка логика, а откриваш Божиите съдби и логика, Божия Дух; Сам Бог говори. Техните автори са боговдъхновените органи, които са станали служители на Светия Дух.

Ще се спра върху книгите, които ти дава Църквата. Отваряш ги и виждаш, че Бог ти говори. Веднага чувстваш полета на Духа. Чувстваш, че Бог отговаря на твоите недоумения. Виждаш как разпръсква твоя мрак, как ти проправя път, когато си изправен пред безизходица. Виждаш, че не остава никаква тъмна диря в твоя преход. Тогава, изпълнен с радост, се провикваш: „Ето, реших се да говоря на Господа, аз, който съм прах и пепел”. Започнах да разговарям с моя Бог, с моя Христос. Кой съм аз, та говоря с Него? Аз съм пепел и глина. Бог обаче ми подарява тази възможност.

Ако при твоето пътуване не вземеш със себе си тези книги, никога няма да стигнеш до края. Бог те призовава чрез тях. Със Своята ръка Той ти сочи откъде да минеш. Казва ти: Duc in altum  – „Ела, чедо Мое, на върха”. Чувстваш това. Както онзи свят човек, който много пъти изоставял приятелите си с оправданието, че някой го чака в стаята му. Те не знаели за кого говори. Мислели си, че е някой човек, докато той отивал и отварял книгите си.  В книгата Сам Бог го очаквал.

И така, кои са тези книги?

Първо, това са книгите, които наричаме светоотечески. Техни автори са отците на Църквата, органите на Светия Дух, онези пламенни учители, които били като огън, когато говорели, и с остро перо, когато пишели. Те са ни завещали своите безсмъртни шедьоври чрез диханието на Светия Дух. Наистина, какво съкровище бихме загубили, ако ги нямаше отците на нашата Църква! Те живели в молитва, бдение и пост. Възлюбили съвършено Бога и били силно възлюбени от Него, като ги удостоил да ни оставят своите безсмъртни творби, които са по-ценни от златото на целия свят.

Всички църковни отци живели горе-долу по един и същ начин. Ще хвърлим поглед върху живота само на един отец – свети Василий Велики, и така пред нас сякаш ще бъде цялата плеяда свети отци. Той изучавал философия, риторика, астрономия, математика, медицина в прочутите велики школи по негово време. Станал ритор. Бъдещето му се усмихвало и успехите му следвали един след друг. Какво станало обаче? Тази красива душа, този блестящ ум, това чувствително и боголюбиво сърце не се подчинило на земните стремежи. Оставил близки и приятели и отишъл в една пустиня в Понт. Въпреки че от малък бил болнав, с крехко здраве и смъртта често го дебнела, пет години водил суров живот сред мухъл и влага, при най-неблагоприятните условия, в едно подземно помещение, далеч от хорските похвали.

Една вечер, малко след полунощ, както разказва неговият брат – св. Григорий Нисийски, „пред него блеснала светлина; това била някаква невеществена светлина, която с божествена сила осветявала жилището, без да е запалена от някакво вещество”. Бог го посетил в неговото пустинно жилище. Блеснала светлина, мракът станал ден, а самият той станал като слънце. Това не била светлина, която дошла отнякъде. Както Христос влязъл в горницата, без да имало отворени прозорци и врати, така влязъл и там, където се намирал св. Василий Велики. Той видял Бога с духовните си очи и казал: „Има ли нещо по-чудесно от Божията красота? Има ли нещо по-желателно от Божията красота?” Има ли нещо по-хубаво, по-чудно, по-красиво и по-достолюбно от духовната красота, от красотата на Бога? Чрез просветлението, което получил, можал да напише шедьоврите, които ни оставил, за да ни просветлява.

Приблизително по същия начин писали своите книги църковните отци. Сякаш ни хващат за ръка и ни водят от връх на връх, от планина на планина, докато се изкачим над звездите, там, където е престолът на Бога, а до Него стоят приятелите Му – светците. По същия начин ни въздействат със своите слова св. Йоан Златоуст, светецът, когото празнуваме утре, и св. Григорий Богослов – орелът на Духа.

Ще ми кажете обаче: „Отче, хубаво говориш, но къде да намерим тези книги?” Не се тревожете. Ако досега не сте търсили, ще видите колко лесно е да ги намерите и да ги прочетете, дори да сте завършили само основно училище. Днес има много преводи и отците са достъпни за всички. Нашият приснопаметен митрополит Дионисий не написа ли наскоро две книги, в които преведе текстове на църковни отци? Колко много книги и слова на св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики, св. Григорий, св. Никодим, Павел Евергет, и толкова други отци има и се разпространяват! Написаното от тях е лесно за четене. Ще прочетеш и ще се отворят очите ти. Както когато стоиш в мрака и внезапно дойда и ти насоча фенер в лицето, ти си отваряш широко очите, същото ще почувстваш, когато прочетеш книгите, които са написали отците на Църквата. Тези книги стават увеличителни стъкла, с които гледаме към слънцето, към Христос.

Нека сега се спрем върху втората категория книги – житията на светците, на приятелите на нашата Църква, които се облягат на Христовите гърди и пребъдват в Неговото лоно. Те са семейството на Христос и ние също трябва да сме там. Познаваме ли светците на Църквата ни? Те са наши братя. Принадлежим към едно и също семейство; имаме същия Баща – Бога, същата майка – Църквата. Храним се със същата храна – божественото Причастие. Закърмени сме се с едно и също мляко, храним се на една и съща трапеза. Излезли сме от една и съща духовна утроба. Познаваме ли тези наши братя – светците на Църквата?

Четеш за живота на светците и виждаш пред себе си жив превод на Евангелието, и се вдъхновяваш. Постепенно ги опознаваш. Виждаш как са се родили, коя е била майка им по плът, как са започнали своя живот, как са проливали потта си, осветените си сълзи, как са напоявали земята с драгоценната си и топла кръв; онази кръв, която била съединена с кръвта на Христос. Въодушевяваш се и ти идва да подскочиш, за да стигнеш високо. Четеш за тях и ги чувстваш заедно с теб, сякаш чуваш тяхното дихание. Все едно че всички седим заедно и след малко ви казвам: „Изморихме се, възлюбени, нека се разходим”. Разхождаме се и разговаряме заедно приятелски, като едно семейство. Така чувстваш светците в живота си, когато четеш за тях. Веднага в теб се поражда въпросът: този светец не е ли бил човек като мен? Как е станал светец? И аз мога да стана светец. Виждаш неговата храброст и любов към Бога и сърцето ти се възпламенява, въодушевяваш се и дори искаш да го надминеш.

„Дивен е Бог в Своите светии”. Те прославили Бога. Цял облак от безброй светци, които още не са взели своите венци, защото ни очакват. Както семейството се събира вкъщи за вечеря и когато липсва някое дете, всички го чакат, така и светците на небето ни чакат – мене, тебе. Мислил ли си какво означава да закъснееш в духовния си път? Я си помисли да те чакат всички войнства на светците и ти да седиш да си губиш времето с незначителни неща. Зарежи ги; издигни сърцето си, където и да се намираш, у дома, на работното си място, с децата, със съпругата или съпруга си; дори и да се намираш в някое неудобно място, дръж сърцето си високо. Ще успееш, ако четеш житията на светците и се потопяваш в тяхното въодушевление.

Трето, нека разгледаме църковните книги.

Всеки път, когато сме на църква, какви прекрасни текстове се четат на певницата! Четеш Октоиха и го чувстваш като балсам за душата си. Четеш Триода, който се пее през Великия пост, и без да искаш, от очите ти потичат сълзи; не емоционални, фалшиви сълзи, а от дълбините на душата ти. Четеш Пентикостара и душата ти се усмихва; чувстваш, че живееш на небето.

Ако нямаш тези книги, нямаш ли поне Синекдимос, който е тяхно обобщение? Вземи един Синекдимос и се научи как се използва. Ще видиш каква полза ще имаш. Заедно с тях, ако си завършил гимназия, научи се да четеш богословски книги, които говорят за светата Христова вяра; вярата, срещу която ритат еретиците, но ти трябва да я вложиш в ума и сърцето си.

Има още една категория, която оставих за накрая, защото за нас тя е най-важната. Коя е тя?

Свещеното Писание. Новият Завет, Старият Завет. Четем ли го? Опасявам се, че не го четем, особено Стария Завет. Там вече ясно ти говори Бог. Там четеш: „Тъй казва Господ”. Бог говори. И най-неукият човек може да чете Свещеното Писание. Ако не го разбираш днес, ще го разбереш утре.

Спомням си, че когато бях още студент, отидох в едно училище, за да се правя на учител – аз, младокът, да говоря на учениците. Пред вратата на училището имаше една лелка, която продаваше гевреци. Само как ме поучи и ме смири! Тя четеше нещо.

– Какво четеш, лелче? – я попитах.

– Евангелието, чедо.

– Ама разбираш ли го?

– Ами, повтарям го. Чета го за втори път и го разбирам по-добре отпреди. И ако отново го прочета отначало, ще го разбирам още по-добре.

„Прости ми, Боже мой” – си казах.

– Знаеш ли, лелче, че има и превод на Евангелието?

– Наистина ли, чедо мое, колко струва? Ще взема пари назаем и ще ти дам да ми го донесеш.

Тя нямаше нужда от него. Изпратих ѝ обаче превод с тълкувание като подарък. Нямаше нужда от него. Тя имаше пламъка. А ако имаш пламък, Бог ти казва всичко.

Свещеното Писание е най-великият дар, който Бог е оставил на човека. Да можехме да разберем това! Както един писател, който имал толкова много книги пред себе си, но казвал на жена си:

– Донеси книгата ми.

– Но коя книга от всичките?

– Милата, питаш коя книга! Една е книгата – Свещеното Писание – отговарял този велик писател. Четял го всяка сутрин, за да запали светилника на своята душа, за да се просветлява от Бога.

Нека сега видим какво е необходимо да правим, за да има успех нашето духовно четене, и кои са неговите плодове.

Първо, за да четеш духовните книги и за да намират те отзвук в душата ти, имаш нужда от труд и молитва. Нека си признаем, че сме лениви. Знаете, предполагам, че по домовете има библиотеки, на чиито лавици има изрисувани корици! Гледаш и си казваш: „Какви шедьоври има в тази библиотека! „Илиада” на Омир, „Историята” на Тукидид, „Словата” на Демостен”. Но ако се опиташ да ги разлистиш, не можеш, защото те не са книги, а само изрисувани корици. Човекът не чете; той само иска да се представи за културен и духовен. Трябва обаче да вярваме, че душите ни се нуждаят не от храна, а от книга, защото книгата е слово Божие. Да четеш ден и нощ, както казва Свещеното Писание, „когато ставаш, когато сядаш, когато гледаш”. Ставаш ли, сядаш ли, лягаш ли, да четеш. Оттегляй се, по което и да било време, в някое тихо място у вас; оставяй шума отвън, затваряй се там и чети книгата, за да можеш да ѝ се насладиш. Ако можеш, опитай да четеш духовните книги нощем, дори веднъж седмично, и тогава ще видиш Божието благословение. „От през нощта духът ми бди и се стреми към Теб, Боже, защото Твоите повелени са светлина на земята”. Да запалваш нощем божествената светлина, която осветлява земята.

Труди се, стреми се към тишината и спокойствието и ще видиш, че ще познаеш Бога, ще се разпръснат всички твои съмнения, всички твои трудности. При изгрева си слънцето да те намира с книга в ръка, както казвали древните. Преди това обаче се помоли, за да може Бог да ти отвори ума и сърцето. Той може.

Изчитай всичко. Например четеш Евангелието. Чети и това, което ти се струва излишно, и това, което ти изглежда трудно. Може би в някой ъгъл на Евангелието или на Стария Завет ще намериш някое малко бисерче; но бисерът, колкото и да е малък, е по-скъпоценен и от най-голямата скала; не се отегчавай.

Не се опитвай да намериш в Свещеното Писание рецепти или правила за своя живот. Не влагай свои мисли. Чети, за да научиш какво казва Бог, и Бог ще те вдъхнови. Каквото ти каже Бог, приеми го. Но ще ми кажеш: „Отче, тези неща не са приложими в наше време. Отминаха онези хубави години. Тези неща са за вас, които сте в манастирите. Ние имаме работа, имаме проблеми”. Значи християнският живот е само за манастирите? Но какво говорихме? Създаваме нов дом, за да живее Христос в него. Тази мисъл, че Свещеното Писание е неприложимо днес, е като натриевата киселина. Чувал съм, че ако залееш едно хубаво цвете с малко натриева киселина, то ще пожълтее, ще увехне. Тази идея действа по същия начин в нашия живот. Свещеното Писание е за нас, за нас са книгите, а не само за монасите. Монасите си имат безмълвие, имат си пристанище, при тях всичко е уредено. Ние водим борба, ние сме сред виелицата, нас преследва лукавият в света. При нас, които имаме толкова трудности, идва Христос, за да ни даде духовните оръжия, които се наричат духовни книги. За нас Той казва: „За това се грижи, в това пребъдвай”.

Всичко знаем: артистите – наизуст и разбъркано, футболистите също. Да направим ли едно импровизирано съревнование? Да попитам един от вас – колко сте тук? Само един ще попитам.

Или по-добре да направим нещо друго. Когато се върнете вкъщи, отворете календара. Той включва триста и шейсет дни, а има повече от триста и шейсет светци, хиляди светци. Я пребройте на колко от тях знаете живота! Казахме, че те са наши братя, че сме от същото семейство. След това отворете вашия Синекдимос на Великия канон, който се пее през Великия пост. В него се срещат почти всички имена от Свещеното Писание. Вижте колко от тях знаете. Страхувам се за оценката, която всички ние ще получим.

Защо да не четем? Не казвай, че не разбираш. Това е работа на Светия Дух. Ако искаш, Той ще те просвети. Той е Този, Който упътва Църквата. Той постепенно ще те научи кои са ключовете, с които се отварят тайните на книгите, с които се отваря раят. При това ще имаш някой близък човек, някой духовник, който ще бъде „посветен в опита”, както казват отците, тоест той ще притежава опита, за да може да ти ги обясни. Ще придобиеш и собствен опит и ще видиш, че всичко ще ти се разкрива. Необходими са обаче труд, търсене, молитва.

Второ, необходими са копнеж и странничество, интерес и безразличие. Какво означава това? Можеш ли да напълниш един съд, когато вече е пълен? За да влезе божественото разбиране в тебе, за да влезе Божията благодат, трябва да изпразниш сърцето си от страстите, егоизма, омразата, завистта, скритите чувства, користните подбуди, да го очистиш и да го напълниш с добродетели. Страстите са като радиосмущенията. Пускаш транзистора да слушаш някоя станция и непрекъснато има смущения; не разбираш какво казва говорителят. Трябва да престанат смущенията, за да чуеш гласа. Как ще чуеш Божия глас, когато вътре в теб страстите реват и грухтят? Трябва да се освободиш от тях, защото с тях оставаш плътски човек, душевен човек, а „душевният човек не възприема”, не разбира „онова, що е от Божия Дух”.

Смущенията обаче могат да бъдат и външни. Може да бъде някаква шумотевица, т. е. когато четеш сред шумотевицата, а не потърсиш някой по-тих момент. Когато искаш да плуваш в морето, си сваляш дрехите, в противен случай те ще се намокрят, ще натежат и ще потънеш. Така трябва да свалиш всичко, което може да изпълни живота ти: занимания, желания, светската врява; да затвориш вратата си за тях. Да останеш за малко насаме с Бога. Останалите часове, изпълнени с толкова напрежение, са ти предостатъчни. В тези моменти бъди сам с Бога.

На мястото на това, което си премахнал, на мястото на безразличието, на странничеството на сърцето, на отдалечаването от всичко, постави копнежа за Христос. Нека в нас пребъдва убеждението и решението, че трябва да ги разбера, защото трябва да стана свят човек. Както слепият викал: „Боже мой, искам да Те видя”, така и ти викай. Както бебето сграбчва майчината гръд и жадно суче, така и ти грабвай книгата.

Както Закхей, който, както чухте сутринта в евангелското четиво, се качил на една смоковница, за да види Христос, така трябва и ти да правиш. Когато вземаш книгата в ръка, си казвай: „Тази книга има да ми каже нещо”. Трябва да откриеш точно това, което тя има да ти каже, и да го попиеш със сърцето си, както зажаднялата нива попива дъжда.

Колко човеци има като слепия, като Закхей!

Четох, че в атеистичните държави, където четенето на Свещеното Писание е забранено, има войници, които четат Евангелието под завивката с фенерче, за да не ги видят техните началници. Какъв копнеж, каква жажда! Рискуват живота си, но въпреки това го правят. Но какво говоря! Под завивката в атеистични държави? Страшно е, възлюбени. И в Трикала има случаи, когато момчета и момичета са принудени да четат Евангелието под завивката. И още повече, има случаи – Боже, какъв ужас! Как ние, християните, ставаме такива!, – когато децата са принудени да четат Евангелието само там… в тоалетната! Майка им и баща им ги следят, късат Евангелието! Те, кръстени християни, взимат духовни книги и ги горят! Да продължавам ли? Не. По-добре да спра дотук, дано Бог забрави и не ни порази с мълния.

И така, четем Евангелието (слава Тебе, Боже). Четем духовни книги. Четем ги с отворено сърце, с доверие, с решителна нагласа, сякаш казваме: „Христе мой, чета Твоята книга и каквото ми кажеш, ще го направя”. „Всяка сутрин Бог отваря ухото ми, казва пророк Исаия, и аз Го слушам и не Му възразявам, не съм непокорен. Издигам ухото си към Него, за да приема посланията Му, и не казвам „не” на Бога”. Това означава да чета духовни книги.

Нека видим плодовете от духовното четене, без което няма духовен живот, за да знаете какво да търсите, когато разтваряте някоя духовна книга. И ако с тази или с по-предните проповеди успея да запаля една малка искрица в сърцето ви, ще бъда щастлив.

Когато почувствате резултатите от духовното четене, ще кажете: „Да бъде благословено името Господне”. С какви дарове само ни дарява Бог! Знаете ли каква сила се крие в Божието слово? Духовното четене, духовната книга е Божие слово. То като семе пада в душата ни и прониква в нея, както семето си пробива път в пръстта и израства. Словото Божие крие силата на Самия Бог, силата на Христос. И всеки път, когато потапяш ума и сърцето си в духовната книга, ще ги изваждаш оттам наситени. Стомната обаче няма да се изпразни; ще пуска, ще пуска. Духовното четене винаги ще открива хоризонти пред тебе, защото то е най-добрият всекидневен инструмент, който имаш вкъщи; то е снаряжението за духовен живот.

И така, какво ни дава духовната книга? Преди всичко тя ни дава божествено съзиждане. Чрез силата, която притежава, словото Божие побеждава греховете ни и изгонва дявола, както казва св. Йоан Златоуст. Божието слово, духовното четене, прилича на бормашина, която пробива твърдата повърхност на нашето сърце. Прилича на взрив, който разпръсква на парчета нашите страсти. То очиства сърцето ни, за да вложи в него добродетелите. Това е божественото съзиждане. Съграждаме духовната основа на нашия живот. Придобиваме любов към хората, покаяние, съкрушение, просветление. Когато четем духовни книги, чувстваме това, което чувства Христос. Чуваме това, което Христос чува. Придобиваме „ум Господен”, чувстваме Го много близо до нас. И ако имаш някаква скръб, някакво затруднение, някакво смущение, някаква буря в твоя живот, виждаш Христос и Той ти казва: „Спри, не се страхувай, Аз съм с теб”. И така, под Неговите криле, все повече напредваме.

След това духовната книга ни дарява божествено познание и божествена любов. Когато четеш книгите, чрез Божията благодат ти се научаваш, познаваш, придобиваш божествено познание. В теб работи Сам Бог. Научаваш догматите на нашата вяра. Научаваш Кой е Бог, какво е направил за тебе, какво трябва да правиш във всеки момент от живота си. Божието слово е остър меч, меч на Духа, който отсича и премахва всичко лъжливо и суетно от нас и въдворява истината. Истината ни прави свободни. Така влизаме в светлината на истината, в пътя на вечния живот. Ето защо в Свещеното Писание се казва, че то е нашият живот; истинският живот е Свещеното Писание, както и всяка духовна книга.

Това знание е извор, сила, която впоследствие се превръща в енергия и ни дава Христовата любов, божествената любов. С времето постепенно чувстваш промяна в себе си и копнежът за Христос се запечатва като печат в твоето сърце.

Сега разбирам онзи приятел от детските ми години, който, когато искаше да чете Свещеното Писание, го четеше пред иконите на колене. Един друг приятел го четеше винаги със сълзи на очи, пеейки. Те разбираха нещо повече.

Иска ми се да живеете както св. Серафим Саровски, който всяка седмица изчитал цялото Евангелие. Настъпила неговата последна Нова година. Годината се сменяла и той бързал да отиде при своя Господ и Бог. Известил учениците си да подготвят неговото отпътуване. Очаквал Христос както петте девици. Свещите му били запалени, за да покаже на Христос, че Го очаква. През нощта не заспал. Той никога не спял нощем. На разсъмване един монах, който минавал покрай келията му, усетил дим. Почукал на вратата. Отново почукал. Нямало отговор. Бутнал вратата, влязъл вътре и какво да види – св. Серафим бил коленичил със затворени очи. Побутнал го. Нямало отговор. Душата му била отлетяла. Един друг монах бил видял с духовните си очи как ангели пренасят душата му на небето. Пред св. Серафим било Евангелието. Краищата му били полуизгорени от свещите и димели. На земята около него били духовните му книги, които също димели. Били се запалили, когато той починал, когато умрял. Умрял ли? Не, защото той се родил за другия живот. Огънят угаснал, но за нас остава картината.

Да, възлюбени, нека и ние имаме в сърцето си копнеж да живеем, очаквайки Христос със запалени свещи и с разтворени духовни книги върху коленете си.

 

Проповед, изнесена в храма „Свети Николай”, Трикала, Гърция, на 24 януари 1971 г.

Откъс от „Усещане за Бога“ на архим. Емилиан Симонопетритски, Фондация „Покров Богородичен“, 2011 г., превод от гръцки: Алексей Стамболов, Константин Константинов