Покоряващата сила на вежливостта
Сега хората избягват да бъдат вежливи… А ако са такива понякога, това се смята за лицемерие. Оправдаваме се със света, който ни притиска отвсякъде. Но неговите стихии опустошават храмовете на неспокойните ни души. Егоизъм, самодостатъчност, арогантност и користолюбие връхлитат от всички посоки и се опитват да угасят пламъка на всяко желание да бъдеш обърнат към другия. Но светът – такъв, какъвто е, не е оправдание за никого. Защото Бог го е създал и подарил на Своите, които обаче твърде често го опозоряват с мислите и делата си. И ако невярващите трябва малко или много да бъдат разбрани за това, което произтича от духовната им слепота, вярващите християни не следва да бъдат такива. Защото всички ние, колкото и различни да сме в своята индивидуалност, не сме „от мира сего“ и трябва да бъдем верни на небето и нашия Цар и Спасител Иисус Христос. Ние не можем да бъдем като тях. Нещо повече, не трябва… А Той, Богочовекът винаги е бил и строг и мил, топъл и достъпен, низхождащ в аристократизма си и либерален в подхода си към всички. И Вечното Му Слово е такова – живо, вдъхновяващо и завладяващо всяко търсещо сърце. Ръцете Му, дори и приковани на Кръста, са протегнати към всеки от нас, „роден от жена“.
Християните трябва винаги и навсякъде да се опитват да бъдат Негови. Да направят всичко възможно да изобразят в себе си Пречистия Иисус и не само да Го запечатат дълбоко в душата си, но и да го предадат на останалите. Но не само на своите Си, а и на невярващите. Това не е въпрос на избор, а на дълг – свят и висш. Спасителят „вдигна летвата“ високо и ние трябва да се съобразим с това. Нека да забравим за подигравките, хулите и обидите, които ни връхлитат отстрани и произтичащата болка от тях, защото те са неизбежни, ако си повярвал искрено и си тръгнал доброволно по тесния път до Царството Божие. Наистина е трудно в този себепроклел се свят, но на никого от нас Христос не е обещал безметежие и покой, без усилие и жертви, горчилка и несправедлива критика. Най-малкото поради това е добре да си припомняме често неговото напътствие, предадено от св. ап. Павел: “Бъдете един към други нежни с братска любов: преварвайте се в почести един към други… благославяйте вашите гонители, благославяйте, а не кълнете. Радвайте се с ония, които се радват, плачете с ония, които плачат. Не въздавайте никому зло за зло, а залягайте за това, що е добро пред всички човеци“ (Рим. 12:10-19). Това е завет на мира, но и заповед за… вежливост.
Не може християнинът, особено православният, да не бъде деликатен човек. Не трябва чрез него да диша вятърът на този студен и враждебен свят, а тихият повей на небесните тайни. Подражателите Христови – светиите са пример за всички нас. Те са били достъпни и деликатни, с финес и усет за всеки, който в своята немощ се е е обърнал с пламтящо сърце към тях, били са по свой особен и духовен начин… вежливи. В този дух е и разсъждението на един от най-забележителните духовници на светото Православие на 20 в. – св. Нектарий Егински, който е имал пълното основание да не го изрича, при всичките обиди и разочарования, понесъл от чужди и свои в своя пастирски път. А той казва така: “Християнинът трябва да бъде вежлив към всички. От думите и делата му трябва да лъха благодатта на Светия Дух, обновена в душата му, та така да стане засвидетелствано християнското му житие и да се слави Божието име. Който преценява всяка дума, проверява и всяко дело. Който преценява думите, които се готви да каже, преценява и делата, които възнамерява да извърши и никога не ще премине границата на доброто и добродетелното поведение. Благодатните слова на християните се характеризират с деликатност и вежливост. Това, което раждат, се нарича любов, и носи мир и радост. Обратно – грубостта поражда омраза, вражда и скръб, желание да побеждаваш в спорове, безредици и войни. И тъй, нека винаги бъдем вежливи. Никога от устата ни да не излиза лоша дума – дума, която да не е изпълнена със силата на Божията благодат, а думите ни да бъдат винаги благодатни, благи думи, засвидетелствали вярност в Христа и развитост на душата.“
В богатството и пъстротата на светото Предание нека си припомним умилителните образи на св. Серафим Саровски, св. Амвросий Оптински, св. Порфирий Кавсокаливит и съвременните боговидци – старецът Тадей и старецът Клеопа. Всеки един от тях е бил и психолог, и терапевт на душите на поклонниците, а и на всички, които са чели техните благодатни трудове. Търсили са пътища към хората и са ги намирали, потопени в чудото на Божествената благодат. В нищо свое не са проявявали дори и сянка от чувство за духовно превъзходство и желание за лично надмощие над немощите на другите. Снизхождали са към тях, изпълнени с искрено съчувствие и желание за помощ в търсене на ключа за разрешаване на загадките на техните лични драми. Но никога грубо, външно и формално!
Имах щастието да познавам лично отец Георги от Жегларци, когото Бог бе обдарил с дарове свише, но той беше толкова достъпен, нежен и внимателен към всички, които идваха при него. Лицето му сияеше и това сияние и благият му магнетизъм заразяваха всички. Думите му бяха изпълнени с усет към всеки и погледът му по необикновен начин проникваше дълбоко в душата на събеседника. Дори от мълчанието му се излъчваше мекота и топла предразположеност към другия. Той пленяваше с всичко свое, някак си неуловимо и ненатрапливо, тихо и неусетно…
Затова и ние нека се потопим в техния пример, и се освободим от духа на тежестта и външната, студена рутина. За много хора проявите на външна вежливост са излишни и ненужни. За други са по-скоро проява на лицемерие и желание за домогване на определени цели, затова са смятани за проява на сервилност, която е грях. Но винаги си личи какъв е мотивът на човека и доколко той е искрен в желанието си да бъде в услуга на другия. Истинското желание не може да бъде прикривано дълго и маскирано под благовидни предлози. Когато са чисти помислите ни, няма от какво да се опасяваме, а трябва да бъдем постоянни в старанието си. Когато сърцето е чисто, няма нужда нито от извинения, нито от оправдания. Те са за ония, които подхождат към околните с нечисти домогвания. А ние, които се опитваме да бъдем Негови, трябва колкото се може по-бързо да захвърлим маските на сериозността, която е чужда на истинското, неподправено благочестие и да се опитаме да достигнем до сърцата на хората. Не с цитати от светото Писание и заучени фрази, които завладяват ума и често ни довеждат до самоопиянение и прелест, а изпълнени с топлина и грижа към другите да им предадем учението на Пречистия Иисус преди всичко със силата на личния си пример и покоряващата сила на… вежливостта.
