Помоли се вместо мен
Има такава руска притча: “Един човек винаги казвал на вярващата си жена в неделния ден :“Върви в храма и се помоли за нас двамата.“ А пред другите се хвалил: “Няма нужда да ходя на църква, защото жена ми ходи вместо мен.“
Но една нощ сънувал, че двамата с нея стоят пред вратите на Рая и чакат да им се отвори вратата. Накрая тя се отворила и мощен глас проговорил на жена му: “Можеш да влезеш вместо вас двамата!“ Съпругата му влязла, а вратата се затворила пред очите му. Следващата неделя той станал рано и заедно с нея отишли заедно в Божия дом.
Тази притча звучи толкова правдоподобно и актуално, че дори е излишно да си задаваме въпроса дали е достоверна, или въобще приложима за другите православни страни. Тя рисува тъжната картина на нашия духовен битовизъм, който като неприятен налеп е обвил душите на една част от православните християни. Израз на нехайството и леността, проникнали в дълбочина и родили своите горчиви плодове. Всички твърдим, че сме вярващи, убедено православни, гордеем се с това колко духовни книги имаме у дома или се хвалим, че притежаваме стари Библии и вехти молитвеници, споменаваме с почит вярващи починали сродници, които са постили и посещавали манастири, но… Когато ние трябва да изразим, че живеем като истински вярващи и да посещаваме редовно богослуженията, особено в неделните и празничните дни, се оказва, че не сме на своя пост. Делата не продължават думите ни, ние се губим и… пропадаме.
Търсим оправдания, че сме много уморени от „хилядите“ ангажименти през седмицата, крием се зад нещо или някого, зад маските на нашето лицемерие, извиняваме се с обстоятелствата или с неразбирането на близките, но във всеки случай не сме това, което трябва да бъдем. Твърде лекомислено забравяме, че тези дни са свети, особено благодатни и благословени от Нашия Спасител, и е въпрос на дълг и проява на истинска любов да пристъпим в Неговите храмове и да споделим трапезата на мира и любовта с Неговите избраници. Защото сме призвани и призовани да бъдем там. Но само ако сме синове, а не осиновени, приятели, а не наемници, съслужители, а не роби… Защото изречено е: „верният в най-малкото, е верен и в многото“ (Лук. 16:10), и който иска да е Негов, до края трябва да следва всичко, което Христос е завещал и изисква. Защото за Бог няма малки или големи неща, а всичко е значимо и е еднакво важно в Очите Му!
Това, че ние делим нещата във вярата на значими или незначителни, така както постъпваме и в света, е израз на нашата твърде човешка заблуда. Плод на личната ни немощ и изява на липсата на духовна отговорност. Във всичко! Особено що се отнася до посещенията на богослуженията в неделния ден, който е посветен на Спасителя Христос и е ежеседмично напомняне за Неговото Свято Възкресение. Той винаги се отбелязва по специален начин и е официален празник във всички православни страни. Ден на тържество и радост, една нестихваща и вечна Пасха! Искрено вярващите, които с дръзновение принасят трудове на своята лична вяра: молят се, посещават редовно богослуженията, пишат имена за акатисти и молебни, често чуват от близки и роднини: “Помоли се за мен!“ или „Запали свещ вместо мен“. И в това на пръв поглед няма нищо лошо, но се е превърнало в лична индулгенция. Тези хора продължават дори по-напред в проявите на своето маловерие с изказвания като: “Един вярващ в дома стига!“ или „Ти се молиш за всички“. Вярно е, че молитвата за другите, близки и далечни, приятели и дори врагове, тази застъпническа жертва, е част от нашия дълг и свята отговорност, и дава своите плодове, но тя не освобождава онези, които са се обърнали с молба към нас. В църковната практика и във всяка енория има много случаи на изцерени или обърнати след молитви и сторени милостини за близки и сродници, и дори съвършено непознати. Това не е нищо друго, освен проявление на особената Божия милост и бликаща Отческа любов. В резултат на искрени и продължителни молитви дори невярващи се обръщат, откриват Христос и света на Светото Православие.
Но Спасителят призовава всеки един от нас към Себе си! От него иска, поглежда от висотата на Своето красиво величие и протяга ръка! Но иска човекът да обърне сърцето си и да преосмисли целия си жизнен път. И държи да го стори съкровено и изцяло съзнателно, с цялата сила на свободната си воля. Защото Той стои на дверите на всяка душа! Пролял е кръвта Си от Жертвения Кръст за всеки, роден от жена, и иска лично и искрено отношение.
Защото е Бог съкровен! Връзката на всеки вярващ с Пречистия Иисус е връзка между личност и личност, дълбоко индивидуална и неизследима, изповедническа! Когато душата на всеки един от нас застане на съд пред Неговия Престол, Той няма да ни пита за околните, а всички въпроси ще бъдат отправени само към нас. Какво сме сторили ние за спасението си и имаме ли дела на вяра и благочестие. Били ли сме достойни да наричаме себе си Христови. Ние всички, колкото и различни да сме, имаме една задача и тя е най-важната от всички – да се спасим! Останалото е само допълнение, подробности, които имат своето значение, само ако са съотнесени към нея.
Затова нека разгорим огъня на вярата в нашите сърца, да бързаме да принесем искрени трудове и подвизи без да прехвърляме така удобно отговорността си към другите, а да понесем с мъжество своя личен кръст и да бъдем дръзновени изпълнители на Завета на Спасителя. Така ще заслужим мястото си сред избраните в Несъкрушимото Му царство!
