Пътищата Господни
Свещ. Лъчезар Лазаров
Нашата църква е пазител на историята на светостта. Тя помни повечето от имената на големия облак свидетели, за който говори ап. Павел. Свидетелите на Божиите истини, на Божията правда, или просто свидетелите на Бога – светците, с тяхната мъдрост, с техния живот по Бога, изповедниците и мъчениците за Христа. Затова ние не само че не се съмняваме в учението на Църквата си, а съзираме в него една божествена пълнота, едно чудесно богословие и неземно съвършенство, разгърнати в хилядолетната ѝ история, която продължава и ще продължава да се пише, докато Бог не затвори и последната страница на книгата, която някога Сам отвори с творческото Си слово.
Никоя друга християнска деноминация не притежава нито богатството, нито пълнотата на Православието, просто защото не разполага с тях. Не са им дадени по Божията воля. Дадени са само на едната, свята, вселенска и апостолска Църква. На католиците им липсват първите десет века, а на останалите – много повече. Липсват им и имената на святост, липсват им техният опит и мъдростта им. Липсва им исихазмът, който те не разбират, липсват им дори и постите.
Ние пък имаме всичко това; и имайки го, не трябва да го пренебрегваме, и не трябва да мислим и да се държим като светски хора – служейки на чувствата и емоциите си, защото, макар и да не ни се иска да е така, много добре знаем, че именно те ни отдалечават от Бога, че именно те потискат разсъдителността ни, че те ни принизяват и ограничават до някои вредни за божествения човек животински инстинкти.
Св. Теофан Затворник говори някъде за жалостивите хора и как те не могат да разберат някои Божии правдини, защото това чувство им пречи. Не само заради самото чувство… Ние винаги сме дълбоко наранявани от несправедливостите в света, от злото, което ни заобикаля. То никога не е нормално, винаги плаши, винаги отвращава… Това е разбираемо, защото самото зло, дори да няма собствено лице и собствена същност, е заело мястото на онова благо или добро, на онази святост и неразривна връзка с Твореца, загубени при грехопадението. Злото се материализира само и единствено в тяхно отсъствие. Така че то хем е част от следгрехопадналата ни природа, хем е нещо неприсъщо на първоначалния ни свят и божествен образ и твърде чуждо на божествената ни природа. Но днес злото става близко на съвременния човек, тъй като той доброволно му се предава и го маскира до неузнаваемост. Това е хула срещу Светия Дух.
Затова в древността бяха дадени заповеди – Синайското законодателство. Ако не правим изброените там действия, ако въздържаме и мислите си според зададените постановления, злото няма да се материализира в нас. То няма да заеме мястото на доброто, което ще пребивава вътре в нашата душевност, и като съвършена ваксина ще ни предпазва от невидимата болест, наречена грях, или зло, разболяваща бързо нашата добра, божествена природа. Този забранителен морален кодекс отрича всяко чувство и всяка емоция… Опит за идолослужение, чувство на съблазън, болна емоция, помисъл (склоняване, слабост, податливост) за алчност и завист, слабост (ленивост, унило, отчаяно предаване) в уважението към родители… Недопускане на гняв, гордост, завист, ненавист и пр. други чувства, подбуждащи към кражба и дори – убийство. Въздържание от плътски влечения и всякакви чувства, подтикващи към прелюбодейство. Този забранителен нравствен кодекс е валиден и днес, защото е съставен от непреходни категории, зададени от Твореца към творението. Нещо като мерки за безопасност и „правила за експлоатация“… Ако не ги спазваш прочее без време „ще умреш“ – и духовно, и физически.
Когато Христос стоеше до жената, уловена в грях, а от другата му страна бяха нейните обвинители, с нетърпение чакащи да я убият с камъни, Той се наведе и пишеше нещо по земята. Тогава насъбралото се множество се разотиде до последния, защото в земния прах всеки съзираше изписани собствените си скрити до този момент грехове. Това бе своеобразен обвинителен акт, който вятърът разнесе. Макар и съвсем нетраен, той оневини блудницата, разкаяла се в предсмъртния си час, със сълзи на очите, за своя грях. Но помилването от Самия Творец не отменяше спазването на Закона. С „недей греши вече“ Господ изпращаше всеки, когото помилваше… „за да не те сполети нещо по-лошо“! Но има ли по-лошо от физическата смърт? Да. Вечната смърт в ада.
Хиляда и петстотин години по-рано един египтянин биеше безмилостно своя роб-израилтянин, осъден на непосилен за него труд. Сънародникът му Моисей – жалостив, патриотично настроен младеж, уби египтянина и избяга. Защо избяга? Защото чувстваше вина и се страхуваше от наказание; така се скри и Адам, след като бе ял от забранения плод (никъде не се казва, че дървото е било ябълково). Точно както се криеше и Каин, след като уби брат си Авел. А защо се страхуваха, след като още го нямаше Законът? Защото ги изобличаваше тяхната съвест. Значи Законът бе документално потвърждаване на естествения човешки нравствен кодекс, написан дълбоко в неговото сърце! Но по-интересното е, че този Закон най-силно „огласяше“ своите неотменни правила чрез съвестта, предимно когато вече бе престъпен. Всеки миг от човешката история доказва това… А някой скоро бе пресметнал, че от древни времена не е имало повече от пет поредни дни без някъде да се води война. И от войната между Каин и Авел насам, всяка война е братоубийствена, защото ние всички сме братя: човеци Божии – с много лица и една природа. Именно Свещеното Писание ни открива Бога като троичен по лица, но с еднаква природа, а човекът – с еднаква природа и множество лица.
В нашата Православна наука ние вярваме и изповядваме, че свободата на човека, като „разумно същество“ – единствено и уникално творение на Бога, сътворено по Негов образ и подобие, му се предава при самото сътворяване, изразена в свободната творческа воля. Човекът е независим от знанието и дори от предопределението на Твореца. И навярно е така, защото човекът също е творец. Бог твори „от нищо“, а човекът „от нещо“. Божието творение има начало, но е вечно, а човешкото – с начало и край. Самият Творец е неизменяем и вечен, но грехопадналият човек, своеволно станал престъпник на благата Божия воля, се изменя, разболява се и умира.
Именно затова, ние помним и записваме множество човешки истории, защото очакваме и се надяваме на нещо друго: бъдеще, станало възможно след появата на Спасителя – Синът Божий, Словото, Иисус Христос. Преди и след този преломен и неповторим момент в историята, човешките жития до голяма степен са поучителни за нас. Освен това ние помним хора, издигнали ума си до божествените висоти и умъдрени от близостта на Бога… А може би това не така? Може би Самият Бог е слязъл и се е вселил в тях, защото е открил в душевността и нрава им любов към справедливостта и истината – ревност по естествения Нравствен закон, вложен в човека от Самия Него. Открил е в тях собственото Си добро творение, все още незаразено от злото! Нима Христос не призоваваше чистосърдечните рибари, сред които „нямаше лукавство“? Защо се яви на Савел, ревниво пазил отеческата си вяра? Защото „Бог е ревнител“ за истина, защото Христос дойде, за да свидетелства „за истината“, защото Бог е „Дух на истината“!
Така или иначе, човешката мъдрост на тези личности е полезна за нас. Това е опитността и практиката, на които не може да те научи всеки. Всъщност всички те бяха хора, като нас, непрестанно изкушавани от греха и често пъти падащи в ръцете на светските и плътските изкушения.
Времената се променят – в миналото много бавно, а днес – изключително бързо, заради западния свят и неговия свръхускорен прогрес. Така днес изкушенията стават неимоверно повече и по-силни, а грехът разболява много по-често и смъртоносно. Макар че животът се благоустроява и модернизира, за човека става все по-трудно да живее като истински човек, спазвайки Нравствения кодекс на Твореца. За разлика от либералното законодателство на новия свят, в миналото наказанията за нарушаването на Синайското законодателство бяха смъртни. Въпреки това, и в древността рядко имаше праведници. С абсолютна сигурност и точност можем да заключим, че до днес всички живели на този свят са грешници. Няма човек, който „да е живял и да не е съгрешил. Само Ти, Господи, Си без грях, Твоята правда е правда вечна, и Твоето слово е истина.“
Светостта съответства на праведността, но не е задължително противоположна на греховността, защото всички разкаяни грехове са простени и ще бъдат прощавани докрая… Но ние знаем, че има грехове, които няма да се простят. Това са греховете (хулите) против Светия Дух – Духа на истината! Както знаем, списъкът с подобни прегрешения е много дълъг, но при всички тях общото е едно: това се неразкаяни грехове. Защото, като цяло, заблуденият човек – незнаещ, манипулиран, зависим или доброволен служител на нечия пропаганда, е заслепен и по своя воля, с упорство и страст, „воюва“ срещу истината! Той не осъзнава греха си и не се кае за него, затова този грях не може да бъде простен. Някои светци твърдят, че Бог не може да прости греховете на такива хора, въпреки че иска, тъй като не може да наруши закона за свободната воля на човека, който е със статут на природен закон.
Всички мъдри грешници, сторили грехове – осъзнати и разкаяни, ние често приемаме за светци. Моисей уби злия египтянин, въпреки че Бог някога го спаси чрез ръката на фараоновата дъщеря и го отгледа в двореца ѝ, страхуваше се да поведе народа си, после строши от яд скрижалите на Завета и по-късно прояви недоверие към Бога, който му се бе явил Сам – като на никой друг. Заради това му бе отнета тая радост: да види с очите си Обетованата земя, към която бе пътешествал цял живот, и която му бе обещана лично от Бога; дори не бе погребан в нея (Второз. 4:21,22)… Но ние го наричаме велик пророк, защото той наистина е велик. Защото бе спечелил „благоволение в очите на Бога“, защото разделяше морето, източваше мед от скалата, и защото Бог втори път направи скрижали и той ги понесе в ръцете си, защото написа книги и ние ги четем с възхищение и трепет…, но и с боязън, проследявайки жестоките кръвопролития, извършени от иудеите сред населниците на бъдещите им земи, които избиват без да „оставят никой жив“ (Второз. 2:32,33,34).
Цар Давид също е светец и велик пророк… Неговата книга с песни е още по-прекрасна. В нея са описани събития, които ще се случат, до най-малката подробност… В един псалом (Пс. 21) той описва цялото разпятие Христово, заедно с думите на присъстващите там. Давид съгреши тежко, но се покая истински, затова е светец. А какво означава истинско покаяние? Да не извършваш повече този грях. Ако го повтаряш, значи ти, заслепяван от жалостивостта към себе си и от другите си чувства, не си осъзнал, че това е грях, и си мислиш, че е нещо маловажно, с което можеш да продължаваш да живееш.
Давид не стори така, той се разкая истински, затова е светец.
Но синът му, премъдрият цар Соломон, когото Бог помаза да бъде велик цар, въпреки че построи Храм на Бога Всевишни, написа хиляди притчи и песни, събрани в четири книги, и се славеше с нечувана мъдрост – не е светец. Той умря в грях (3 Цар. 11:5) и идолопоклонство… Забрави за Бога и за покаянието, затова не е свят.
Какво е идолопоклонството? Пренебрегване на истината, духовна слепота. То идва непременно тогава, когато човек забрави Нравствения кодекс и се предаде на чувствата и емоциите си. Тогава ние сами лишаваме Твореца от възможността да ни спаси по милост. А дори да изпълняваме Нравствения закон, ако не се отърсим от собствените си себелюбиви чувства и емоции, ние няма да имаме кой знае каква полза от това. Дори да поддържаме вярата си в Троичния Бог, дори да не крадем, да не лъжем, да не убиваме и прелюбодействаме, ако ни изгарят завистта, обидата, злопаметността, гордостта, осъждането, и като цяло – себелюбието, по никакъв начин няма да разберем Новия закон, Христовия закон – законът на Любовта, който без остатък изпълнява Стария. Вече не поради страх от наказание, а от безмерна любов към Бога и всички хора!
Ние всеки ден започваме молитвата си с думите към Светия Дух и се обръщаме към Него – „Душе (Дух) на истината,… всели се в нас и ни очисти от всяка сквернота“. И ако наистина съблюдаваме вечния Божий Нравствен закон и служим на истината без никакво лукавство, т.е отхвърляйки всяка лъжа, правдиво можем да се надяваме, че ще сторим място на Светия Дух в душите си.
