Пясъчен кръст
Ти, Марийо, беше в дълбините на порока, но не изгоря, а с вяра и достойнство учуди ангелското войнство.
(Из “Велик покаен канон“ от св. Андрей Критски)
Достойно е да почитаме светеца, като се впуснем по събитията от живота му. Проследявайки местата на аскетичния и страдалчески подвиг на преподобна Мария Египетска, изкусната мрежа на въображението ни може да пресъздаде множество картини от живописните селения на Изтока, багрите на вечерните небеса, които се изливат върху очертанията на хребетите, суровото мълчание на маслиновите хълмове. Да ни потопи в онова склоняване на хоризонтите, което поражда особен смут и нега, и тъга в душата, и богобоязливо очакване на небесни тайни, неведомо дъхащи из здрачините. Там е Изтокът, от Изток иде светлината.
На Изток е вървяла порочната Мария, блудницата, Мария отшелницата. Пустинноизтляващата. На Изток, отвъд река Йордан, отвъд Йоан-Предтечевия манастир, към пустинята на подвижниците, и още по-навътре в пустинята, където пясъчните следи от босите ѝ нозе ще бъдат единствени, и скоро вятърът ще ги заличи.
Накъде се е упътила онази красива (тогава) жена, облечена (все още) с изкусителното одеяние на младостта си? – Може ли да си упътен към пустиня? – Да, защото това ѝ е повелил направо в сърцето, – не в ума, а в сърцето, гласът на Божията майка от чудотворната икона в притвора на йерусалимския храм: „Ако минеш отвъд Йордан, там ще намериш покой за душата си“*. Да, тя много добре чула този глас; и в миг прозряла цялото си безчестие и падение. Нещо се обърнало в душата й, Мария проляла сълзи, изумена, може би развълнувана и от великолепието на празника Въздвижение на Кръста Господен, от хорското стълпотворение в храма. Точно на този празник, през шести век, е станало чудото. Тя просто тръгнала подир гласа в сърцето си.
Към какво се е устремила Мария, родом от Египет? Какво ли е очаквала, какво е търсила? Какво търсим ние самите, накъде отиваме? Защо я почитаме и пазим паметта й? Тя върви към своя изкупителен подвиг, ние знаем това, защото сме чели житието й. Понякога обичаме да се съпоставяме, въображаемо да застанем на мястото на страдалеца, да се видим къде сме; най-често сравнението не е в наша полза и за наше оправдание. Тя ще страда (и заради нас) години, десетилетия. Защото подвигът е страдание. Кръст. Иисус Христос така ни е заръчал: който иска да се спаси, нека вземе кръста си и Ме последва. – Кръста СИ е казал, своя си кръст, който е всекиму по силите. Не Неговия, Христовия, а всеки своя си кръст, посилния нему. Много са съчинените от човека разкази за различните по тежест и големина кръстове, за различната чаша за изпиване… Дори кръстът за разпятието, скован от дърво (от Мамврийския дъб, както нашепва преданието), също е бил върху раменете на човек, на Симон Киринееца (за кратко, и за негово спасение), докато възлязат по високото към Голгота. Все още е само кръст. Ще стане Кръст Господен.
Нейният кръст, кръст според силите на Мария от Египет, е пясъчен кръст. Бавно и мъчително с годините, с дните и нощите, с изгревите и залезите Мария чезне из миражите на задйорданската пустиня, нишка по нишка изтляват първо свилените ѝ дрехи, постепенно младостта ѝ, плътта ѝ; после с десетилетията препечените пясъци ще стрият на прах страстите, греховете, самата ѝ същност на грешна жена, дорде най-сетне заприлича на привидение, на пустинен дух, на сянка в левитация над земята. Чезне и изтлява плътското, временното в този свят; в подвига възтържествува духът („Отче Зосиме, отдай пръстта на пръстта“ – поръчва Мария на стареца Зосима да я погребе на мястото, където първо е дошла).
Облаците на помненето и на забравата ще да са плували над нея, изпъстряли със сенки и блясък миражите, носещите се под вятъра пясъци. Злият дух, както тя изповядва пред стареца Зосима, най-образно и живо възвръщал в помислите й ту вкусната храна и вино от дните на разгул, ту подхвърлял в паметта й разпътните песни, които някога пеела, ту мерзките картини на покварата й.
Битката била всекиминутна. Търпяла глад и жажда, слънцето я прогаряло, студът нощем я поразявал. Падала на земята, просвала се като жив кръст върху пясъка, напоявала го с горчиви сълзи на изнемога. И очаквала Божието милосърдие. Тогава, в такова неизразимо, крайно състояние, обръщала мисъл и душа към Божията майка и я молела да не я оставя без помощта си. След ридания, разкаяния, молби една милостна светлина я озарявала, покоят се връщал в душата и в сърцето й…
Такава е Божията правда, Божието въздаяние и отсъда: колкото време Мария прекарва в разпътство и мерзост – 17 години, толкова години се кае и изстрадва греховете си: „Моята борба продължи 17 години“ – изповядва тя пред стареца. А после още и още, до края на живота; 47 години Мария Египетска преживява в молитва и разкаяние заради пустинната греховност на душата.
Такава е битката на Мария. Борба със себе си. Вътрешна. Сърцевинна. Боли като сърдечна болка. Стопява човешката телесност. Загубваш тялото, а спечелваш Царството небесно. Невъзможен за нас пример. Но жив образец. Икона.
Разтърсваща е сцената как старецът Зосима причастява Мария Египетска в пустинята, малко пред смъртта ѝ, в стенопис на западната стена в една прекрасно изписана миниатюрна средновековна църква в село Добърско. Тялото на светицата е изсушено, прилично на кафяво изсъхнало листо, неотбрулено от зимно дърво; лицето е загубило женския си лик; стенописецът не е спестил граничното със смъртта излъчване; границата е ореолът, просияването.
Това е грешницата, отшелницата Мария Египетска, разкайвала се 47 години, а се е причастила само два пъти в живота си: преди да встъпи в пустинята и после – на границата при смъртта, безсмъртието и светостта. А ние?, аз?, ти?… които много по-често, почти с лекомислие, пристъпваме към причастната Чаша?… – Дано Бог милостиво ни оправдае според неведението ни и според вярата ни.
И според кръста ни. Който не е нито Христовия, нито кръста на Мария Египетска; днес носим кръста на днешното време: обърнало гръб на вярата в Бога, оскъдно на духовен живот, на истинска човещина, обич, чувствителност, време на лукавство, време на тревожност… Дефицитно време.
„Само деца и светии се държат за Тебе, Господи, останалите се бунтуват срещу Теб. Децата и светиите са Твоето изпитание за света. Пази, душо моя, пази и не съгрешавай“ – пише в своите „Езерни молитви“ епископ Николай Велимирович.
И ние можем поне да мислим и пазим паметта за светците; да имаме памет за преподобна Мария Египетска, равноангелната, наричана от св. Андрей Критски майко преподобна, Марийо вдъхновена, майчице Марийо. Във Великия покаен канон св. Андрей Критски, наред с Троичните и Богородичните тропари, е включил и стихове, отправени към преп. Мария Египетска, чийто живот е пример, как Божията благодат може да очисти и да възвеличи предишния грешник в чудно целомъдрие и святост. Св. Андрей, в преклонна възраст архиепископ на остров Крит, е представил своя Покаен канон на Шестия вселенски събор, заедно с житието на преп. Мария Египетска, написано от неговия учител, йерусалимския патриарх Софроний. Още приживе на св. Андрей канонът е въведен в църковното богослужение.
* За тази света икона на Богородица се споменава в 3-то слово за светите икони от Йоан Дамаскин. Векове по-късно (1420 г.) някой йеродякон Зосима: „Видяхме в храма на света София иконата на Пречистата от Йерусалим, която е беседвала с Мария Египетска“. Дякон Игнатий (1391 г.): „Поклонихме се (в храма на света София) на чудотворната икона на Пречистата Богородица, от която е излязъл глас към Мария Египетска“ (Пътешествия, според изданието на Сахаров, СПб., 1849 г). „Тази икона стоеше в притвора“ – писал игумен Даниил в 1113 г. Вероятно чудотворната икона на Божията Майка е била пренесена от Йерусалим в Цариград при св. патриарх Методий (842-846 г.), ако не и преди това. [Тези известия за чудотворната йерусалимска икона на Богородица съобщава Черниговския архиепископ Филарет в труда си, посветен на свети жени подвижнички от първите десет века на християнството. – Б. а.]
