Радостта в покаянието
Свещ. Ясен Шинев
Съвременният човек не обича покаянието. Не само не го разбира в неговия истински, духовен и психологически, дълбинен ефект, но и по всякакъв начин избягва да говори и да мисли за него. И ако това се отнася само за невярващите – всички онези, които не са възпламенени от небесния огън и не са докоснати от преобразяващата стихия на благодатта, то е не само обяснимо, но и оправдано. Те са в студената прегръдка на този свят и търсят рецептите за своите житейски решения само и единствено заключени в него. Предпочитат изобщо да не се взират в себе си или търсят утеха в слънчевите хоризонти на позитивната психология. За тях всичко друго е заблуда и загуба на време.
Но уви, това в голяма степен се отнася и за вярващите християни. И е наистина тъжно, че засяга и нас, православните, които следваме най-чистото откровение на вярата, което е преди всичко вътрешно учение, дълбоко изповедническо, светая светих на Светата Църква. Тези, които са „стенещото християнство“ и повече от всички търсят дълбоко в себе си Царството Божие.
Незнайно откъде и от кого се е утвърдило мнението, че покаянието е тъжно чувство, мрачно настроение, безкрайно болезнено взиране в себе си, което носи само неприятни преживявания и дори разстройва нормалния психически свят на личността. Проява на меланхолия и необяснима тъга, която лесно ни тласка към депресия. Затова и мнозина от нас не смеят да се разкайват истински. Намират основания пред себе си да не „дълбаят дълбоко“, истински да очистят душата си и в пълнота да се помирят с Бога. Така, както препоръчват мъдрите терапевти на Източната църква – светите Отци. А предпочитат да не разкриват помислите си или в изповед само да изброяват лаконично греховете си, за да не се самонаранят и да докоснат вътрешния ад, който носят дълбоко в себе си.
Затова и малко, твърде малко православни са познали мощта и красотата на истинската метаноя. Повечето предпочитат да действат повърхностно и да не напускат своята удобна топлохладност. И това е диагноза за модерния православен. Нещо повече – неговата самоприсъда и умишлено отстояние от наставленията на старците. Тя е плод на самозаблуда, превърнала се в действаща съблазън.
А колко радост има в покаянието! Колко красота има в тази вътрешната битка със старата ни, повредена природа. Депресията, отстъплението и мракът са присъщи на тези, които са попаднали в плен на греха, потънали са в блатото на инстинктите и непрестанно преживяват екстаза на задоволяването на най-низшите си страсти. Когато той, негово величество грехът, ги е завладял, защото са го допуснали по своята „свободна“ воля, подчинена на падналите духове, и впоследствие са подчинили цялото си поведение на него. Това е истинско страдание за душата, която плува в това паднало състояние, погубила даровете на Всеподателя Господ Бог. Тогава тя е в ада, окована с веригите на сатаната.
Но от онзи миг съкровен, когато душата реши да напусне това окаяно състояние, ясно осъзнала своето падение и реалното си, а не абстрактно недостойнство – истински и пронизващо, не някак си въобще, а така, както проповядват богословите, – тогава блесва светлина.
Това е пламъкът на бунта срещу греха. Бунтът на този, който е решил да се противопостави, да счупи печата на проклятието и да го отхвърли болезнено от себе си. Това е порив за освобождение, опит за полет и издигане нагоре към разперените ръце на Възкръсналия Христос! Това е истинската жажда за нов живот, стремеж към победа и изкачване нагоре по стъпалата на духа. Небесно вдъхновение, което носи веянието на ангелите. Тогава страдащият, пропаднал човек разкъсва паяжината около себе си и усеща радостта.
Както пътник в тунел, в който пътува дълго време, обгърнат от мрак и безнадеждност, скован в примката на страха. И изведнъж вижда някъде далече светлина. Блеснала пред него, тя го вдъхновява и спасява, и той се устремява с цялото си същество към нея. Цялото това движение напред се превръща в негова цел и посока, и човекът е готов да я постигне по всякакъв начин и на всякаква цена. Той копнее за своето освобождение и преживява бъдещата победа! Това е неговото превъзмогване и над-вишаване, израстване нагоре и придобиване на благодат.
Всеки един от тези, които искат да се спасят, се уподобява на блудния син в притчата от св. евангелист Лука, който след като е получил дела на наследството от заможния си баща, и решил да се отдалечи от дома, е отишъл в чужда, непозната страна. И там е пропилял всичко в оргията на своите страсти, във вакханалията на най-низшето в себе си. Така е изпитал онова дълбоко и горчиво разочарование от себе си, което се е превърнало в презрение към всичко, което е сторил. Потопил е душата и тялото си в греха, и ги е отровил с лъжливите му лакомства. Тогава е изпитал истинското страдание, пронизващата болка, там, в дъното на своя ад. Не просто е разбрал, а е прогледнал истински, че няма да намери отговора на своите въпроси и няма да се потопи в пълнотата на своя избор, ако остане в паяжината на дявола. Тогава е осъзнал, че всички извори в тази далечна страна, далеч от двора на баща му, са отровени. И съвсем човешки е закопнял за топлината на родния дом. Намирайки се дълбоко в своя личен ад, опустошен от вътрешните си демони, той е изпитал своя дял от скръбта… И е решил да се върне у дома.
Тогава душата му е изпитала вдъхновяващата надежда, че ще бъде приет отново и ще намери покой. Той знае, че баща му няма да го прогони, защото познава неговата благост и великодушие. Дълбоко в себе си вярва в това и вярата му помага да се освободи от падналото си състояние. Той тръгва към дома, изпълнен с трепет и радост, вдъхновен, че каквото и да е станало, ще бъде поне донякъде разбран и приет – ако се върне с искрено желание за прошка и с овлажнели очи. Затова в неговото завръщане се състои и неговият подвиг, победата над старото, падналото аз. Поради това и получава наградата – милостта на баща си, който не само му прощава, но го „обцелува“ и дори му дава пръстена от ръката си – символ на неговата власт. Въздига го от низината на неговото падение и го поставя високо над всички, равен, и дори над него самия.
Защо? Само защото се е разкаял и се е смирил.
Свети Йоан Лествичник нарича покаянието „второ кръщение“. И както всеки, който е решил да се кръсти, да мине през тази „баня на обновлението“, и да се облече и преобрази в Христа, отива с радост и желание да заживее нов живот и е изпълнен с радост и трепет, вдъхновен от нетърпеливата надежда това да стане колкото се може по-скоро и да го изпита с цялото си същество. Той вижда пътя и тръпне да тръгне по него, за да потърси друга перспектива на своя живот, по-светла, по-възвишена и одухотворена. Както и всеки един от нас, който отива при духовния си отец за изповед, е напуснал тази мрачна безнадеждност, въздишайки е оставил назад своята тъга и пристъпва, изпълнен с чиста надежда и силна вяра, че той, неговият изповедник, даден му от Вседържителя Христос, ще го посрещне, ще го разбере и утеши, и ще го насочи към Неговите спасителни, изцеряващи и преобразяващи свети тайни. Така той по милост ще стане причастен с Него, ще стане една трептяща част от Неговото Безсмъртно Тяло – Светата църква.
Затова нека всеки от нас дълбоко в себе си преосмисли своето разбиране за покаянието и намери в него залога за бъдещия благодатен живот. Нека да прибягваме към него като към стремеж за истинско освобождение, предвкусвайки блаженството на пребиваването в обществото на избраните и помилвани от Пречистия Иисус, в морето от любов, в което ни обгръща Той, Синът Божи – Царят на Мира и Любовта.
