Сваляне на ореолите
Храмът беше величествен. Модерно решение на съвременни католически архитекти за нуждите на една братиславска църковна община. Квартален храм във формата на слънчев часовник, разположен в сърцето на словашката столица. Посланието бе ясно – животът ни трябва да се отмерва чрез светлината в него. Светлината на вярата е онази, която може да ни отведе към вечността.
Бях поканен заедно с други чуждестранни студенти от лекторката ни по интеркултурна комуникация в Коменския университет да споделя свои впечатления и да разкажа за Българската православна църква пред католически младежи след края на неделната вечерна меса. Разбира се, покана, на която един студент, на когото му предстои изпит, трудно може да подмине равнодушно. И все пак като единствения православен там – приех.
Беше хладна ноемврийска вечер. След кратко лутане стигнахме до храма, към който се стичаше множество народ, за да изпълни с молитвени възгласи неделната вечер. Месата започваше. Звукът на китари и модерно хорово пеене продължават да ми се виждат странни, но сякаш вече са се вписали в католическата и протестантската душевност. Всяко време по свои начин изразява почитта си към Твореца. И това е естествено. Нали и ние пеем „Всякое дихание да хвалит Господа!”. А начините на прослава са различни. Нима псалтирът не е именно струнен музикален инструмент?
Дойде време за проповедта. Млад свещеник се изправи пред множеството и започна пространно да тълкува евангелския текст и постепенно отправи посоката на мисълта си към нашето съвремие и положението на християните в него. „Днес сме все по-свободни и все по-ограничени”, „Религиозността ни се превръща в бреме за другите”, „Изповядването на вярата е ограничаване на свободата на другия”, „Белезите на нашата религиозност се тълкуват като дискриминиращи останалите, независимо дали изповядват същата или друга религия, или пък са атеисти”.
Взел повод от разгорещените дебати около проекта за нова евромонета, на която са изобразени Кирил и Методий (дебати за това дали на изображението им да има или не ореоли), отецът попита риторично „Защо днес се страхуваме? Защо по времето на комунизма словашкият народ не се страхуваше да манифестира, наричайки Кирил и Методий светци, а днес, когато сме освободени от идеологическите тоталитарни доктрини, се страхуваме да ги изобразим като светци?”
Тези въпроси дълбоко ме озадачиха. Замислих се защо една католическа държава толкова силно се стреми отново да припознае две исторически личности, свързани с нейните земи. От една страна, светите братя в действителност са проповядвали по земите на днешна Чехия и Словакия (земите на древна Великоморавия), но са минали повече от 10 столетия откакто латинската култура е покрила с прах тяхното дело. Защо словаците днес бранят делото на св. Кирил и св. Методий, след като дори не използват кирилица, а специално пригодена за славянската фонетична система латиница? И ако те правят това, колко повече ние трябва да сме ревностни към тяхното дело?
Въпросът за светостта на Кирил и Методий не е национален, нито политически, а преди всичко религиозен, както и тяхното дело в Средновековието е обслужвало в определена степен политически цели, но в същността си е духовно, мисионерско. Ако днес ние ги свързваме единствено с това, че те са създали някаква графическа система, която да обслужва определен етнос, това означава, че ние омаловажаваме тяхното дело и го приравняваме до възможностите на всеки съвременен информатик, инженер или график.
„Дали са ни четмо и писмо” – казва всеки първокласник, повтаряйки отдавна утвърденото клише. Четейки обаче старинните паметници, ще открием например в редовете на Черноризец Храбър, че славяните са използвали и черти и резки, и гръцки букви. Следователно, макар и условно, те са можели да се изразяват писмено според необходимостта на времето. Ролята на светите братя е била да превърнат славянските племена от погански или погано-християнски в християнски чрез силата на словото, Евангелието и проповедта на техния език. Азбуката е началният компонент, изходната точка в това начинание. Св. Кирил и св. Методий извършват нещо много по-гениално и модерно за времето си – осъществяват преводи на свещените християнски текстове и ги разпространяват, обучават ученици, които да станат учители и просветители, с единствената цел – да се разпространява Благата вест. Солунските братя успешно дебатират и защитават правото на народите на своя писменост, чрез която да се прославя Бога на разбираем език.
Това ги превръща не просто в преводачи и съставители на азбука, а в средновековни просветители и християнски евангелизатори. Св. Кирил и св. Методий са равноапостолни, защото спомагат за разпространението на християнството и пълноценното му възприемане от новопокръстените славянски народи. Именно изпълнението на това начинание поставя ореолите на главите им – символ на святост, защото делото им е свято и спасително за много народи. Ако ние ограничаваме тяхното дело само до създаване на писмеността, която днес използваме, с цел да го десакрализираме според нуждите и очакванията на съвременното ни секуларно общество, то ние ги превръщаме в обикновени графици, а себе си – в консуматори-плагиати.
Ролята на св. Кирил и св. Методий в средновековна Европа дава своя отпечатък за хилядолетие напред. Днес, когато съвременните европейски политически и икономически обединения търсят единството помежду си в културното многообразие, в което неразривно участва и писмеността, ролята на кирилицата е неизменна, редом с гръцката и латинската азбука. Преди всичко обаче графичната система на солунските братя е създадена, за да обслужи религиозния култ на християните. И когато ние се връщаме към нейните корени, не бива да пропускаме този факт. Когато отбелязваме значимостта на делото на св. Кирил и св. Методий, трябва да посочваме и неговата цел – да просвети в Христовото учение славянските народи.
Ако днес кирилицата е неразривно свързана с Европа и голяма част от нейното население, то това е именно заради християнството. И когато в нашето съвремие политиците се опитват да изтласкат всеки религиозен култ в бекграунда на общественото полезрение, е редно да напомняме, че именно чрез религията ние сме постигнали своя духовен, културен и дори икономически просперитет. Чрез християнството Старият континент е получил своя съвременен социален и културен облик.
Разделянето на светско от сакралното, детронирането на духовното с цел превръщането му в историческа отживелица, ни поставя в една паралелна реалност, в която насилствено трябва да преосмислим своите ценности, за да можем да се впишем в новите обществени порядки. Именно срещу тази опасност възразяваше братиславският католически свещеник. Свалянето на ореолите от главите на св. Кирил и св. Методий е акт на десакрализация, която по своята същност обезсмисля делото на светите братя, обезсмисля и нашата почит към тях, превръщайки я в празно празнично суетене. Те престават да бъдат просветители, защото това, в което са просвещавали, е отхвърлено.
Днес християнството не е по-различно от християнството преди сто или хиляда години. Нашето отношение е друго. Обществените и политически нагласи към него са други. Нерядко непремерени или дори тотално погазващи го. А по своята същност Христовата религия нито се стреми към глобалност и световно признание. Тя е съществувала в катакомбите и при гонение повече от три столетия и не е престанала да проповядва едни и същи изконни, непреходни ценности, осмислени в лицето на Богочовека Христос.
Ако днес ние често пъти се намираме на кръстопът и търсим отговора на въпроса „Как да живеем?”, е редно отново да се обърнем към корените си, да се върнем към християнските ценности, за да ги преосмислим в живота си. Може би ролята на съвременните просветители е друга. Вече не се очертава от извършването на преводи, обучаването на ученици и създаването на писменост. Поглеждайки към св. Кирил и св. Методий (със или без ореоли), трябва да се замислим дали ние носим тяхната светлина, за да я пръскаме в живота си. Дали можем да я раздаваме и да я браним със същия плам или сме просто консуматори. Ако ги почитаме като техни наследници в какво се изразява това наследничество?
* * *
След края на месата се събрахме в един салон, където всеки от нас разказа за своята държава и ролята на църквата в нея. Аз трябваше да отбележа, че нашата Българска православна църква има своята многовековна история, но все още се възстановява от раните, които ѝ е нанесъл тоталитарният режим, и че у нас е силен култът към светите братя Кирил и Методий, защото те са ни дали азбуката, на която днес пишем. А само това ли?…
За есето „Сваляне на ореолите“ авторът е носител на втора награда от Студентския конкурс „Има ли място за Бог в нова Европа?“ 2013 г. на Православие.БГ
