Светилник в тъмни времена
Ние, българите, твърде често се възхищаваме на личностите и постиженията на другите народи, а забравяме да отдаваме слава и почест на всичко онова, което сме постигнали с достойнство и качества, или имаме като даденост и залог за бъдещето. Цялата ни история е пронизана от този дух на отрицание и така изявяваме един добре заучен комплекс за малоценност. За съжаление това се отнася в пълна степен и за нашите постижения в Духа. Всеки народ има свое църковно предание, което носи самобитността и постиженията на неговия вдъхнат от Бога дух. Нещо повече – всяка епархия има свое минало, изпълнено с личности, които са неговите истински стожери и примери на благочестие, и са се превърнали в живи камъни и светли примери за подражание. Не е задължително те да бъдат канонизирани светци или да се шуми за тях в светското пространство, но са духоносни и благодатни мъже, угодници Божии, съсъди на Светия дух и носители на светостта.
Такъв светъл пример за Варненската и Великопреславска епархия е отец Георги Ефендулов. Той се преставя в Господа на 30.10.1990 г. на преклонната възраст от 84 г., но духовният му живот и пастирско служение са пример както за духовници, така и за миряни. Дълги години е служил в няколко села, на север от Варна, но във всяко от тях е оставил светла диря и до днес има хора, които не само го споменават с добро, но и помнят заветите му. Този неуморен труженик е бил истински апостол за всички вярващи и невярващи, имал е ревност и е извършил добри дела навсякъде, където се е появявал. Не е щадял личните си средства, без автомобил, а с автобус или пеша е обгрижвал поверените му енории. В тези трудни и мрачни времена, когато православните вярващи са били малко и повечето хора са се страхували да изявят личното си отношение към Бога, или да го споделят с някого, той бил неумолим проповедник на Живото Слово. Там, където в селата нямало клисар, певец или какъвто и да е помощник, о. Георги отслужвал службите от богослужебния кръг и особено Светата божествена литургия, като носил със себе си стар магнетофон, с който си помагал в славословието на Бога. Много често на неделните служби, на празници, или през всички останали дни, в храма нямало никого. Тогава хората от селата му задавали въпроса: “Отче, за кого служиш?“ А той без смущение всеки път им давал един и същ отговор: “Как за кого, за Бога служа. За Бога и на Бога!“ По този начин той, съзнателно или не, е постъпвал като един от великите руски старци на 20 в. – протойерей Алексей Мечев. С ревност и религиозен възторг този свят мъж е служил години наред в един от кварталите на Москва – Коловки. Него също са го питали на кого и за кого служи, когато храмът му в трудните години на Революцията от 1917 г. е бил празен и пуст, без никакви миряни, а той отговарял убедено: “На Бога!“ По този начин ясно изразявал, че за истинския офицер на Христа е без значение дали има или няма хора, както и кои са те, той е длъжен да служи ревностно и с живо дръзновение. Проявил е удивителна последователност и духовно мъжество в изпълнение на своите пастирски задължения. Отдавал се е безрезервно на всички вярващи и невярващи, православни или последователи на друго вероизповедание. Не бързал да се прибира веднага след службата, а оставал при енорияшите и живо се интересувал има ли болни и страдащи в селото. Сам е проявявал инициатива за среща с тях и ги посещавал, четял им молитви за здраве и изцеление, отслужвал водосвети, оставял пари за лекарства, подарявал им икони и кръстчета. Там където имало нужда от ремонт или намеса, заедно с жени от селото е работил с дни, без да щади средства и ценно време.
Отец Георги е притежавал този рядък дар за свещеника – изповедничеството. Много жители на града и околните села са ходили при него и са разкривали грехове си, а други са търсили душеспасителни съвети. Той ги изслушвал с голямо търпение и бащинска любов, и към всички се обръщал с грижливото: “Чедо мое“. Избягвал да назидава, укорява и наскърбява когото и да било. От всички добродетели наблягал на любовта и търпението към ближния. Бил е особено разсъдлив и кротък, към всеки се отнасял с индивидуално внимание и отношение към неговата личност и особености. Обръщал се често към идващите при него миряни с думите: “Бъдете мъдри като змии и незлобливи като гълъби“ (Мат.10:16). Обичал да повтаря, че християнинът трябва всичко да върши кротко и с внимание към всеки, без да се обижда от нечие пренебрежение или отправени обиди. Обръщал се към християните така: “Никога не казвайте, това или онова не мога, защото по този начин пречите на Бог да действа във вашия живот. Казвайте – с Бога всичко мога!“
Бог му е вдъхнал този така рядък дар на утешение, с който докосвал и изцерявал наранените души на идващите при него. С това е изпълнил онова, което Бог е изрекъл на свещениците още в Стария завет: “Утешавайте, утешавайте моя народ“ (Ис. 40:1). Но от всички дарове, с които го е обдарил Светият Дух, особено изявен е дарът на проповядването на словото Божие. Не проповед само от амвона и произнесена с патос и религиозен възторг, а достъпна, вдъхновена и изцяло обърната към хората. В това отношение е бил в стихията си и е изразявал всичко онова, което Бог е вложил в красивата му душа. Неговата внимателност, деликатност и достъпност по невероятен начин са се съчетавали с вдъхновението и неуморността му да проповядва Неговото Слово. И с това сам е изпълнил наставлението на св. ап. Павел: “Проповядвай словото, настоявай навреме и не навреме, изобличавай, запрещавай и увещавай с голямо дълготърпение и поука“ (2 Тим. 4:2). Посявал е семето на вярата, независимо от мястото и въпреки обстоятелствата. На всички неизброими места, които може да достигне само пастирското служение, той не просто е проповядвал, а е изповядвал вярата, превръщал я е в живо свидетелство, слизащо свише. Приближавал се е до хората, търсил и откривал Божието в тях и сам е носил със себе си евангелието на живия пример, с което вдъхновявал и обръщал техните болни и наранени от атеизма и апатията на властта души. Не е обръщал внимание на обидите, подигравките и дори заплахите, а с достойнство и благородство давал отговор в защита на своята активна социална позиция. На духовните си чеда казвал, че независимо от трудностите на времето, трябва да изповядват вярата си и в никакъв случай да не се срамуват от нея. Обичал да повтаря, че за нея трябва да се говори “под път и над път“ и навсякъде, където има болни души.
За много хора времето на социализма е не само изгубено за вярата и губително за нейното разпространение, но и осъдително за православните свещеници, които са били призвани да предадат нейния небесен огън. Според мнозина Божиите служители са били прекалено притихнали, компромисни и лишени от всякаква активност. Разбира се, това твърдение е не само преувеличено, но и повърхностно. Една голяма част от свещениците са били такива, но друга, съвсем не малка част, са били истински стожери и светилници в онези трудни времена. Те не просто са живели вярата, но са я проповядвали с риск за живота си, превъзмогвайки всички изпитания и страхове. Обидите към хората на вярата по онова време са били съчетани с икономически репресии и директни заплахи. Цялото съсловие е било подложено на обществено поругание и публични подигравки. Най-страшното е, че духовниците са били принуждавани да мълчат и да не проповядват, в опит да бъдат превърнати в обикновени чиновници и живи реликви от една отмряла епоха. Структурите на Държавна сигурност във всеки окръг са ги наблюдавали под лупа.
През 60-те години на 20 век държавният ръководител на СССР Н. С. Хрушчов публично е заявил, че ще покаже по телевизията последния поп в страната и това по красноречив начин показва отношението на безбожната власт към служителите на Светото Православие. Да бъдеш духовник в подобна враждебна обстановка е въпрос и на лична саможертва пред олтара на Христос. Десетилетия е воден активен курс за борба с религията и това я прави неразбираема за нас от дистанцията на времето. Сега Евангелието се благовести, ние се радваме на религиозна свобода и всеки може да изповядва без страх своята лична вяра. Това е повече от прекрасно, но ни отдалечава от ясното съзнание за това, което са преживели отдалите се на откровението на Светото Православие в отминалите жестоки времена. Въпреки това историята и спомените на по-възрастните православни християни от градовете и селата са изпълнени с топла признателност и преклонение пред тези посланици на Бога, които са превърнали служението си в огнено призвание, служейки безстрашно, превъзмогвайки съпротивата на видимите и невидими врагове. Тези духовни мъже са били герои от първа бойна линия, обстрелвани от всички посоки, и са носили кръста си с някакъв особен ореол не само на Неговото избраничество, но и на ежедневно мъченичество. Затова и примерът на отец Георги е толкова значим и следва да се отдаде нужното преклонение пред този труженик Господен, достоен офицер на Христа, който изповядвал, проповядвал, живял и разпространявал вярата в тъмнината на войнстващия атеизъм.
