Строгостта към себе си
Когато един вярващ човек се устреми към мистичния свят на светото Православие и се потопи в неизследимото богатство на живота и наставленията на светите отци, той достига до едно дълбоко лично заключение. А именно, че всички те, колкото и да са различни и така многообразни, са били строги към самите себе си и същевременно снизходителни към недостатъците на околните. Това се е превърнало в condition sine qui non (условие, без което не може) и тупти в цялата неизмерима палитра от образи на тези подвижници на благочестието. Словата на Спасителя: “Царството Божие бива насилвано и насилници го грабят“ (Мат. 11:12) се отнасят в пълна степен за тях. Но това тяхно свято насилие е насочено не към света навън, а навътре, като мощно изискване към тях самите, и пронизва целия им вътрешен живот.
Този търсещ и наблюдаващ човек сам оформя, съзнателно или не, един свой съкровен критерий, че колкото по-напреднал е някой в духовно отношение, толкова е по-взискателен към себе си и великодушен към всичко, което е извън него. Това се превръща в трептящо условие за преценка и за всеки, който също като него е повярвал в Христа, и е решил да го последва по тесния път към Несъкрушимото Му царство. В стихията на невидимата бран, в тази неизтощима борба на два фронта – за очистване на своята повредена природа и неспирните нашепвания на демоните, той оформя постепенно една обострена чувствителност към греха и започва да се самонаблюдава. Едва тогава, след отшумяването на възторзите на неофита, когато напусне зоната на първата, преобразяваща Божия благодат, той започва – през призмата на своя малък, но безценен опит – да преценява наставленията на тези богати духове, които са се подвизавали преди него. Всички те приличат на птици, които, разперили могъщо криле, са устремени напред и нагоре към небесните висоти, и наблюдават под себе си всички, които са едва забележими в техните нищожни размери. За тези търсещи души това е откритие, което се отразява в тях и е плод на благодатта. А от своя страна, те самите – със силата на своята свободна воля, могат да го приложат в изграждането на личния духовен ритъм.
Потвърждение на това е и наблюдението на един от най-забележителните боговидци на светото Православие на 20 в., св. Паисий Светогорец, който изрича следното: “Духовният човек е строг към себе си, но е много снизходителен към другите и не прилага свещените канони като оръдия срещу тях.“ И целият живот на този съвременен старец е отражение на тези думи. По свидетелствата на всички, които са го познавали, той е живял изключително скромно, в непрестанен пост и трудове – нощни бдения, обработване на малкото парче земя, изпълнение на светото послушание от правителството на Карея – да посреща и общува с прииждащите поклонници. А той се е отдал на наблюдение на своите помисли в богоразмисъл и непрестанно общуване с нетварните енергии на Бога. Проявявал е изключителна строгост към себе си и същевременно е бил много снизходителен, великодушен и внимателен към всеки, който се е докосвал до него. Излъчвал е „божествена“ лекота и финес, съчетани с физическите проявления на приетата благодат – ухание на тялото и цялостно „полуреално“ присъствие. Не е препоръчвал на идващите при него духовници да налагат „епитимии“, а да ги прилагат само в изключителни и особено тежки случаи на поражения от греха. Говорил е изрично, че сега времената не са както преди, и хората са много по-крехки и не могат да издържат на всичко, което им се поднася като предизвикателство; в отношението към тях трябва да се набляга на любовта и топлата грижа, и да се подхожда с голяма снизходителност и състрадание. Най-близките му сътрудници – о. Дионициос Тацис и йеромонах Исаак, описват подробно неизтощимите му духовни подвизи и упражнения с външен израз (поклони и милостиня) и вътрешен (битки с демони и душевни бури и вълнения), които са изпълвали всеки негов ден.
Други ревностни вярващи в братската Православна църква в Румъния подробно свидетелстват за живия пример на забележителния старец Клеопа Илие. Неговият пастирския стил и подход към поклонниците е сходен с този на атонския старец. За разлика от много други свои съвременници и събратя в цялата страна, които са прилагали излишна строгост, достигаща до ригоризъм и пряко приложение на правилата на Светото Православие от древността до наши дни, без промяна и съобразяване с новите условия и немощите на съвременния човек, той бил изключително строг към самия себе си, но винаги внимателен и деликатен в отношенията както с вярващите, така и в общуването с невярващи хора. Превърнал в практическо правило намерението да не прави преки забележки и явни изобличения на никого, както в изповед, така и в цялата палитра от разговори или наставления към тях, а само внимателно и деликатно давал знак за онова, върху което човек трябва да акцентира или да избегне в своя духовен живот. По същия начин се отнасял със събратята си в обителта и дори неговите послушници. Външно бил сериозен и сдържан, добронамерен и достъпен, но и изпълнен с финес и разбиращ спецификата на личността на всеки. Стараел се да не наскърби и засегне когото и да е било, без значение дали е висшестоящ или негов пряк подчинен. В сложните понякога отношения в обителта проявявал явен дар на миротворство и така спечелил не само всеобщото уважение, но и любовта на всички.
Поглеждайки назад към историята на Източната църква и наблюдавайки подробно множеството примери на мъже и жени от всички епохи, не можем да не се възхитим на образа на покровителя на Русия пред престола Божи – батюшка Серафим Саровски. Незабравим е неговият молитвен подвиг за подвизаване върху камък за хиляда денонощия, съчетан с поклони и искрени покайни сълзи пред иконата на Божията Майка „Умиление“. Той потопявал духа си почти постоянно в Иисусовата молитва и винаги отдавал милостиня с иконки и храна на странници, бедняци и животни. А към всички поклонници се обръщал с приветливото „радост моя“. Лицето му светело с необикновено сияние и от тялото му се излъчвало благоухание, въпреки че дълго време не е полагал никакво внимание върху своята чистота. Към своя приятел Мотовилов той се обръщал с едно наставление, озарено от присъствието на Светия дух: „Придобий мирен дух и хиляди ще се спасят около тебе!“ Но този дух мирен, кротък и завладяващ останалите, не е просто дар свише, получен от небето, а плод на вътрешни трудове и нестихващи борби с остатъците на старата природа и нашепванията на бесовете, които по всякакъв начин са се опитвали да попречат на неговото искрено желание да са спаси от примката на този грешен свят.
Всички тези ярки примери от светото Предание са мощен показател за нас и са уроци за изграждане на облика на нашия личен духовен живот. От нас и само от нас зависи дали ще насочим свободната си воля към очистване на своята стара природа и изхвърляне на наслояванията по стените на кладенеца на нашата душа, или ще се насочим към изобличаване на недостатъците на околните, като по този начин губим безценно време и сами се отклоняваме от тесния път към спасението. А той преминава през самонаблюдение и изтощителен труд в битка със себе си, за да бъдем достойни за място в Царството Божие. Ние сме призвани към святост в нестихващата стихия на личната метаноя, с желанието за освещаване на всичките ни инстинкти и обожение на нашата личност. Нито за миг не трябва да забравяме, че на Страшния съд няма да ни задават въпроси за благочестието на хората, с които Бог ни е срещнал по пътя ни, а за това дали ние сме се очиствали в труд и самонаблюдение и така сме изобразили в себе си Христа Спасителя!
