С осанка на духовен лъв. В памет на стареца Севастиян Търновски
Архимандрит Севастиян Търновски
Всички ние, които сме в света на Светото Православие, сме застинали в удобното самомнение, че имаме вяра и сме дълбоко убедени, че пребъдваме в някаква форма на благочестие. И сигурно, поне в някаква степен, е така. Само Бог е съдия. Но измежду православните, без значение дали са духовници или миряни, е имало и има такива могъщи духове, които се превръщат в “живи камъни“, в стълбове на изповеданието, и техният пример гори и осветлява всички, които се приближат до тях.
Такава личност беше и старецът Севастиян Търновски (1925-2008). Винаги е било така и особено сега, в това време на оскъдняване на духовните дарове и изчезване на духоносните отци и чисти боговидци, примерът на мъже като него е особено необходим, защото със житието си той се превърна в стожер на Светото православие за поколения поклонници. Привличаше хората около себе си, където и да изпълняваше свято послушание, и навсякъде пръскаше Неговата светлина. За мнозина дядо Севастиян беше свързан на първо място с патриаршеския манастир „Света Троица“ близо до Велико Търново, а впоследствие след кратък престой в Зографския манастир на Атон, и в Присовския манастир „Свети Пантелеймон“. Той завърши своя земен път и се престави в Господа на 07.03.2008 г. в Батошевския манастир „Въведение Богородично“. Но навсякъде, където и да бе поставен от Господа за своето свято служение, той бе неуморим и твърд защитник и проповедник на изконната православна вяра. Премина като ручей от жива вода през горнилото на две епохи – на мрачните години на атеистичния режим и на стихиите на либералната демокрация, която постави нови въпроси и възстановени надежди. Но той устоя. Не само запази своя неповторим пастирски ореол непроменен, но и със своята харизма насочи и обогати много объркани души. Той наистина беше старец в онзи светоотечески смисъл, който ни е завещало Светото Православие. А дори не се и опитваше да изпъква излишно и да злоупотребява с даровете от Духа Светаго. Говореше ясно, точно, и дори външно сухо и натъртено. Не внимаваше в изказа си и не се стараеше да бъде красноречив. Не търсеше известност сред висшите духовни и светски среди, и беше от онези личности, които „тежат“ на мястото си. Беше известен с особения си характер, не се опитваше да се харесва на хората, не се интересуваше от общественото мнение. Не допускаше натрапливи корективи и произволни намеси в своите преценки. Беше от хората, които „не гледат на лице“ и не се съобразяват с конюнктурните мнения. В неговото естествено амплоа имаше нещо от духа на старозаветните пророци, които са изобличавали, вразумявали и вдъхновявали често неблагодарния към Господ Бог избран народ. Това му създаваше особен профил и личностно излъчване, с което бе самобитен и неповторим. Той постъпваше само по волята Божия и се превърна в глас Господен, тръба Небесна, защото тръбеше на хората Висшата истина. Сам той в наставленията си обичаше да повтаря „Гледайте Небето!“ и се превърна в пример и символ на това. Неговата осанка беше стабилна и бащинска, осъзнаваща, но и задължаваща другите. Приличаше на духовен лъв, в който се съчетават благородство и природна мъдрост. Излъчваше сила, без нарочно да я демонстрира, но когато се налагаше беше неустрашим и действаше решително и с духовно мъжество. Бе стъпил здраво на камъка на вярата и имаше дълбоко вътрешно упование във Всемогъщия и Всемилостив Бог.
Идващите при него поклонници наставляваше към изпълнение на простите добродетели – вяра и прошка, и обичаше да повтаря „Имайте нелицемерна любов!“; виждаше недъзите на модерното време и отражението му в съвременните християни, които носеха със себе си неговите вируси. Също като забележителните боговидци на последните времена – св. Тихон Задонски, св. Игнатий Брянчанинов и св. Теофан Затворник, предупреждаваше за разяждащата отрова между вярващите. Беше естествен и изискваше това от другите. Умееше по неповторим начин да излъчва едно особено тихо и дълбоко величие. Държеше на чистотата на учението на Светата Православна Църква и не допускаше никакви компромиси, пред себе си и пред другите. Наставляваше то да бъде запазено така, както са ни го завещали Светите отци и открито изобличаваше всеки, който допуска всякакви примеси от езотерика и „мамливи учения“. Беше от онази категория хора, които човек няма как да не уважава. Неговото излъчване беше особено и неповторимо съчетание между строгостта и любовта. Беше прям и говореше направо, без заобикалки. С цялото си пастирско служение и поведение приличаше на първия от великите оптински старци – Леонид (Лев). Беше „над“ и „встрани“ от мнението на другите и понякога изразяваше позицията си дори в противовес с тях.
Архимандрит Севастиян притежаваше цялата харизма на старец, както по превъзходен начин е описана от епископ Калистос Уеър в неговия труд „Православният път“. Подателят на благата го беше обдарил с много дарове, които той щедро раздаваше за слава Божия и служба на хората. Но имаше особено силен дар на прозорливост и проницателност. На млади и ревностни християни упорито препоръчваше да станат духовници и разпоредници на тайните Божии. Два пъти се срещнах с него в Присовския и в Батошевския манастир, но дълбоко запомних всичко, което ми бе изрекъл и думите му все още пламтят като живи въглени в паметта ми. Освен наставленията, които бяха от дълбоко личен характер в труден и преходен период от живота ми, имаше и такива, които се оказаха истински прозрения, и нямаше как да са плод само на огромния му духовен опит, защото времето доказа, че са откровение свише. Веднъж бе казал: “Ще дойде време, когато в градовете ще бъде трудно да се живее и много хора ще се върнат към селата. Други няма да понесат живота и ще се самоубиват. И за всичко ще вземате хапчета. Хапове за сън, за работа, за мъжка сила.“ Аз го попитах: „Това кога, в последните времена ли?“ А той въздъхна и отговори: „Не… Само след няколко години – ще видиш…“
Говореше, че хората вече няма да уважават никакви авторитети, и че ще настане „голяма голотия и срамотия“, и точно с това без да иска цитираше св. Козма Етолийски и неговите пророчества и наставления. Отмина време от тези запомнящи се срещи и само няколко години след смъртта му всичко това се прояви в цялата си трагична реалност. Времето сякаш се ускори в трескава динамика, хората изпаднаха в състояние на мисловен хаос и душевен смут. Светът в още по-силна степен се потопи в мрачна безнадеждност и въпросът с психическото здраве стана приоритет за мнозина. Светите отци нарекоха още преди векове това „време на апостасия“ (тотално отстъпление) от принципите на вярата и истинското християнско благочестие. Ние се задъхваме, ние се объркваме, и намираме опора единствено у Бога… И заради това повече от всякога трябва да се държим в нашите устои, и търсейки помощ от тях, с очи обърнати към Небето, да пазим спомена за стареца Севастиян като пример за чистота и твърдост в изповеданието на нашето чисто и свято Православие. Длъжни сме и заради него, и за нашето бъдещо спасение, да изпълним това, към което ни призовава св. ап. Павел: “Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие и като имате пред очите си свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр.13:7).
