Трябва да издържим докрай!
Свещ. Ясен Шинев
Едва ли има вярващ човек днес, който да не е осъзнал, че живеем във време на отстъпление. Всяка чувствителна душа и всяко възпламенено от „небесния огън“ сърце трептят по особен начин, с трескава тревожност и страх, неизпитван досега.
Светите отци, тези велики мъдреци на Изтока и стълбове на православното благочестие, наричат това време апостасия. Мнозина от тях са се молили да не го доживеят, а други – да бъдат в него, за да могат да защитят нашето най-голямо достояние – вярата. И вдъхновени от нея, с трудове и подвизи, да спасят душите си и да помогнат на другите да потърсят пътя към Царството Божие.
Духът на всичко, което ни връхлита, е толкова мощен и провокативен, че не може да остави безразличен никого, независимо от положението, в което се намира, и позициите, които защитава. Затова и „външните“, неповярвалите, но потопени във въртопа на динамичното настояще, го усещат с наранените си сетива и търсят път към Христа Спасителя.
Сега е време на болка и страх, ужас и безпътица, време изповедническо, време разделно. Но какво можем да сторим ние, вярващите? Да останем на мястото си, и въоръжени с Божието всевъоръжение, да бъдем верни докрай и … да издържим. Да запазим себе си и да изтърпим докрай. Да проявим велико търпение!
Историята на Светата Църква не познава лесно време. На християнството, а особено на истинските християни – тези, които искрено и чисто са се опитвали да „изобразят в себе си Христа“, винаги е било трудно! По-малко или повече, но винаги – трудно! Защото вярата е откровение и е в пълен противовес с духа на света, който по думите на светото Евангелие „целият лежи в злото“ (1 Йоан 5:19). Християнинът е „отвъден“, той не е от този свят и изповядва концепция, която е не само неприемлива, но и противна на стихиите на тази потънала в грях земя.
Колкото и да не искаме понякога, наранени от демони и хора, и изтощени от битки със старата си природа, ние сме длъжни най-накрая да изберем на кого да дадем сърцето си – на Бога или на Кесаря. Това е неизбежно. Смяната на психологическия подход, прибягването до различни мисловни конструкции и въвеждането на съмнителни практики с цел по-лесно оцеляване в суровата реалност на битието, може само донякъде да облекчи нашето състояние, но няма как да ни отклони от основния въпрос – на кого служим.
Всеки сам да направи своя избор! А после да го следва докрай, въпреки всеки и всичко! Още повече сега, когато се поставя въпросът не само за преосмислянето, а за откровеното заличаване на изконните християнски ценности, скрижалите на цялата цивилизация. Към всички беди, познати от историята, и стотиците изкушения, които са връхлитали по допущение Божие Светата Църква от векове, се прибавя още едно, особено коварно и непознато досега – „Ерата на Водолея“. То е особено привлекателно и съблазнително за всяка жадна за истината душа, то е сплав от различни култове и вярвания, която предлага различни рецепти за понасяне на стреса и страховете от сблъсъка с този свят, които обаче са малко или много далече от чистотата на живото слово на Спасителя Христос. Ние знаем за това време и трябва да бъдем подготвени. Предупредени сме от пророчествата на Пречистия Иисус и от наставленията на светите отци.
Особено ярко и изразително този курсив е подчертан в словата на светците от последните времена от XIX и XX век. Един от тях, св. Игнатий Брянчанинов, наставлява, че вярващите ще се спасят само с понасяне на скърбите и лишенията, като принасят един плод – покаяние. Колко успокоително и смиряващо звучат за нашите уморени сетива думите му: “Не се опитвай с немощната си ръка да спреш всеобщото отстъпление!“ Безсмислено е… Защо? Защото отговорът е на Сина Божий: “тези неща трябва да станат…“ И този отговор ехти през вековете до днес с цялата своя задъхана есхатологичност.
Ние приличаме на малка армия, която е обградена в крепост, и всички офицери (духовници) и войници (миряни) сме длъжни да издържим. Трябва да устоим на атаките от всички страни и да не се предадем в плен на врага – сатаната и неговите верни служители – поднебесните духове на злобата.
Ще ни атакуват по всякакъв начин – открито или подмолно, но ние трябва да проявим духовно мъжество и да издържим. Нашата сила е в живото ни упование в Него! В молитва и любов един към друг, сплотени и насочвани от преизобилната Му благодат. До онзи заветен час, когато нашият главнокомандващ Христос ще дойде свише с Неговото во̀инство и ще дари победата! Няма да можем да я спечелим с нашите малки човешки сили, но Той, Вседържителят, Който победи света със Своето свято Възкресение, ще ни я подари! Ще ни избави от обсебващия ни противник и ще ни даде „ново небе“ и „нова земя“. Ще бъде!
Някои от нас ще доживеят това, други – не, но това не е толкова важно, защото животът ни, а и всичко друго е от Него, но всеки от нас до последен дъх трябва да издържи. Докрай. В тази нестихваща духовна бран на живот и смърт. Колкото е просто, толкова е и трудно! Затова нека не разчитаме на себе си, а на Неговите ангели и Той ще ни вдъхне „благодат въз благодат“, ще възпълни нашата лична немощ в святата привилегия да бъдем с Него в мисията да донесем светлина за този свят! А Той ни е обещал да бъде с нас тук, долу, в долината на смъртната сянка. Ако издържим, ще бъдем спасени.
Затова нека да се държим с двете ръце на дрехата на Спасителя, като помним завета на св. ап. Павел: “приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и, като надвиете всичко, да устоите. И тъй, стойте, като си препашете кръста с истина и се облечете в бронята на правдата, и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира; а над всичко вземете щита на вярата, с който можете угаси всички нажежени стрели на лукавия; вземете и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието слово“ (Еф. 6:13-17).
