Днес честваме преподобни Герман Аляски
RuseNEWSСв. Герман живял през първата половина на ХІХ век. Бил участник в първата православна мисия в Американска земя и дълго се подвизавал в апостолски трудове на нея. Затова е и смятан за небесен покровител на Америка.
Като място за уединение св. Герман си избрал един остров на име Еловой и преживял на него 40 години до самата си кончина. Първото лято прекарал в изкопана от него пещера, а после си построил килия, близо до която направил и дървен параклис. За легло му служела проста пейка, покрита с еленова кожа, за възглавница две тухли, а за одеало – дървена дъска, с която по-късно поръчал да покрият тленните му останки. Денонощно се упражнявал в духовни подвизи, съкрушавайки плътта си, освен с бдение и пост, и с вериги, които се пазят и досега.
Св. Герман от сърце болеел за местните жители (в болшинството си алеути) като за новородени младенци – помагал им, застъпвал се за тях, търпейки от местните управници големи притеснения и неприятности. За алеутските сираци той устроил близо до килията си училище, където сам проповядвал Закон Божи, учел ги на песнопения и молитви. В неделните и празнични дни събирал в параклисчето малки и големи, четял им Евангелието и Апостола, проповядвал, поучавал.
Божият служител кротко, но твърдо и без никакъв страх изобличавал много от заселниците за недостойното им поведение и нетрезвия им живот. Големи скърби понасял и от бесовете, които го нападали и изкушавали ту в човешки, ту в животински образ. За великото му упование на Бога и самоотричане св. Герман се сподобил с чудните дарове на Божията благодат – хищниците му се покорявали и ядели от ръката му, по молитвите му отстъпвали наводнения и пожари, открито било за него и бъдещето.
На 13 декември 1837 г., предсказвайки своята кончина, той тихо склонил глава на гърдите на един свой ученик. Килията се изпълнила с благоухание, лицето му просияло и преподобни Герман е преселил във вечността. Тогава бил на 81 години.
В негова памет искаме да ви предадем нещо, което пише един почти съвременен на нас американски православен духовник – йеромонах Серафим Роуз. През 60-те години на миналия век той се обръща към Православието и е един от учредителите на православно братство в Сан Франсиско, носещо името на св. Герман Аляски. Малко по-късно приема монашество и се занимава с православна проповед, преводи на светоотческа литература и сам пише изключително интересни книги с православно съдържание (горещо ви ги препоръчваме, в болшинството си те са издадени на български език). Той също е много интересна и прекрасна личност, за която ще ви разкажем подробно, при първа възможност. Струва си да чуем това, което той пише, за да видим каква дълбочина в Православието може да достигне човек, роден в неправославна среда и да се поучим (ние уж израслите в Православието) от това, което ни казва.
Ето какво пише йеромонах Серафим Роуз: "Съществува неправилното мнение, за жалост твърде разпространено днес, според което, за да се спасиш е достатъчно да изповядваш едно Православие, което се ограничава с църковното здание и формалната “православна” дейност от типа на молитва в определено време или прекръстване. В останалите неща, според това мнение, можеш да бъдеш като всички други и да участваш в живота и културата на нашето време без всякакви угризения дотолкова – доколкото не извършваш явен грях. Но всеки, който е разбрал колко дълбоко е Православието и каква всеотдайност се изисква от сериозния православен християнин, а също и какви тоталитарни изисквания предявява към нас съвременния свят, лесно ще разбере, че това мнение е погрешно. Човек или е православен по всяко време, всеки ден, при всяка житейска ситуация, или на практика изобщо не е православен. Нашето Православие се разкрива не само в строго религиозните ни възгледи, но и във всичко онова, което ние правим и говорим. Повечето от нас почти не осъзнават християнската религиозна отговорност, която носим в светската страна на нашия живот. Човек с истински православен светоглед живее като православен във всички сфери на живота си. Затова нека тук се запитаме: как можем във всекидневния ни живот да подхранваме и поддържаме своя православен светоглед?
Първият и най-очевиден начин е да бъдем в постоянно съприкосновение с източника на християнското подхранване, с всичко, което Църквата ни дава за наша просвета и спасение: светите Тайнства и богослуженията, Св. Писание, житията на светците, писанията на св. отци Разбира се, човек трябва да чете книги, които съответстват на собственото му равнище на разбиране и да прилага църковното учение към обстоятелствата в собствения си живот. Тогава тези християнски изводи ще дадат своя плод, като ни променят и ръководят по християнски.
Но често те не оказват върху нас пълно въздействие или пък изобщо не ни въздействат, защото ние нямаме правилно християнско отношение към тях и към християнския живот, който те би трябвало да вдъхновяват в нас. Тогава какво следва да бъде нашето отношение, ако искаме да получим от тях истинска полза и ако те трябва да станат за нас основа на истински православен светоглед? – Преди всичко християнската духовна храна по самата си същност е нещо живо и питателно. Но ако отношението ни към нея е само научно и книжно, то ние няма да получим ползата, която тя може да ни даде. Затова, ако четем православна литература или се интересуваме от Православието единствено с цел да придобием нови знания и да ги покажем през другите, то ние не виждаме същността. Ако изучаваме Божиите заповеди и каноните на Неговата Църква само за да постъпваме "правилно" и да осъждаме "неправилностите" на другите, ние не виждаме същността. Основните християнски извори трябва не просто да оказват влияние върху нашия начин на мислене, но непосредствено да се докосват до нашия живот и да го променят. По време на всяка велика криза на човешките дела – като критичните времена, които стоят пред самите нас – разчитащите на външното знание няма да могат да устоят. Силни ще се окажат онези, които чрез познанията върху Православието са придобили усет за това, кое е истински християнско; онези, чието Православие е вътре в сърцето им и е способно да се докосне и до други сърца.
Няма нищо по-трагично от това да видиш човек, който е израснал в православна среда, има обща представа за Църквата, чел е житията на светците, разбира донякъде службите и въпреки това не осъзнава какво става около него. Такъв човек научава децата си да живеят двойнствено: от една страна – както повечето хора в света, а от друга – така, както живеят православните християни в неделя или докато четат някакъв православен текст. Дете, възпитавано по такъв начин, едва ли ще избере православния начин на живот. За него Православието ще остане само една малка частица от живота му, защото съвременният живот е прекалено съблазнителен и твърде много хора се стремят към него – той заема прекалено голяма част от днешната реалност – разбира се, само ако човек не е бил предварително научен как да подхожда към него, как да се защитава от вредното му въздействие и как да се възползва от добрите неща в света.
Ето защо нашето отношение трябва да бъде трезво и предварително установено, т.е. да се прилага към реалните обстоятелства, а не да бъде плод на фантазия и отказ да се гледат в лицето често пъти неприятните факти, които ни обкръжават. Нашия свят е твърде жесток и със своята грубост ранява душите и най-напред ние трябва да му отговорим с реалистична християнска любов и разбиране. Светът без Христа е недоверчив и студен, а християните, напротив, трябва да бъдат любящи и открити. В противен случай ние ще загубим в себе си солта Христова и подобно на света, ще станем годни само да бъдем изхвърлени и тъпкани с нозе – както казва Писанието.
И не бива да се страхуваме, че светът ще ни вземе за побъркани. Православният не се вмества в рамките на този свят, а ако се вместваше в днешния свят значи не е истински християнин. Днес истинският християнин не може да се чувства в този свят у дома и не може да не изглежда за останалите малко "побъркан". Затова нека продължаваме да обичаме и прощаваме по християнски – нещо, което светът никога не може да разбере, но от което самият той дълбоко в сърцето си има нужда и за което дори копнее.
И накрая, нашето християнско отношение трябва да бъде – изразявам се така поради липса на по-подходяща дума – невинно. Днес светът високо цени изтънчеността, практическата светска мъдрост, професионализма. Православието пък не придава на тези качества никаква цена, защото те убиват с хладността си християнската душа. Нашето знание трябва да бъде просто и нелукаво, а не многосложно и светско".
По молитвите на чествания днес св. Герман Аляски и на отец Серафим Роуз нека се научим да оценяваме всичко, което светът ни предлага с един критерий – нашия Господ Иисус Христос, Който е Пътят и Истината и Животът. Амин.
Хубава извадка от Серафим Роуз. Бях попадал на нея в една негова книга, заслужава си да се прочете цялата. Много добре е говорил.