Работник и чудотворец
В деня, в който Църквата почита паметта на св. Сава Сръбски, ви представяме откъс от книгата „Животът на св. Сава“ на св. Николай Велимиромич…
За книгата, която тази година претърпя втори тираж, издателите от „Омофор“ отбелязват: “Препоръчваме тази книга на всички християни и само можем да съжаляваме, че никой у нас не успя да напише толкова красив, вълнуващ, топъл и съвременен текст за св. Йоан Рилски”…
„Прави повече, отколкото се очаква от теб, и няма да имаш нужда от препоръки.” Това е американска пословица за работа и за други случаи от практичния живот. „Получения от него Божи дар той умножи”, казва един стар биограф на Сава. С други думи, бидейки само йеромонах, а не епископ, той направил много повече, отколкото други с неговия сан биха сторили.
След като отклонил опасността от бездушния неприятел Стрез, Сава се оттеглил в Студеница, за да продължи своя неуморен труд и да работи на спокойствие. Той написал „Животът на св. Симеон” – книга с голяма историческа стойност, пропита от топла синовна обич. Писал и послания до братството на Хилендар и много писма до свещеници и миряни, в които ги вразумявал, поправял или напътствал. Писал и на сръбските князе в Далмация и Дукля за латинската пропаганда, а на тези в Херцеговина и Босна – за опасността от богомилите, сиреч за заплахата от двете ереси, които подкопавали устоите на Православието на Балканите. Заедно с активния писателски труд продължил да подготвя монаси за мисионерска дейност, а някои и за енорийско служение. През неделните дни събирал селските момчета и ги обучавал да четат светите книги, да пишат и да пеят в църква. Не преставал да пътува и сред народа, учейки, проповядвайки и помирявайки. Покрай всичките си задължения не изоставял и строежа на манастира Жича.
Както вече казахме, Стефан приел с радост предложението на Сава за съграждането на Жича. Вероятно Сава не бил споделил със Стефан всички съображения, налагащи строителството на манастир, голям колкото Студеница. Достатъчно било и само едно от тях. „Знаеш – казал по-младият брат на по-големия, – че нашият баща построи Студеница, която е духовен център, гордост и украшение на нашата страна. Известно ти е и това, че като велик жупан той построи и много други прекрасни църкви на сръбска земя, за да освети и просвети народа, учейки го на закон Божи. Няма да е добре, ако ти, като велик жупан, живееш и умреш, без да оставиш на потомството си поне една обител, построена от теб. Нещо повече, с Божията помощ и по молитвите на св. Симеон твоята държава разшири много границите си. Ето защо Студеница не е достатъчна за духовните нужди на земята ни. Трябва ни още едно духовно средище. Освен всичко друго ти дължиш на Бога и голяма благодарност за цялата Му помощ и за успеха по време на война и мир. Така че построй Жича като видим израз на твоята благодарност към Всемогъщия.”
Стефан още не бил готов да възприеме плановете, които Сава имал във връзка с Жича. Той би се изплашил, ако Сава му разкажел и нарисувал като с някаква вълшебна сила картината на Сръбската независима църква и Жича като седалище на сръбския архиепископ и национална светиня, където бъдещите сръбски крале ще бъдат коронясвани от главата на Сръбската църква. С цялата си мъдрост, набожност и доблест Стефан би се изгубил в подобни грандиозни планове, единствени по рода си в православния свят извън Цариград, и би ги сметнал за неосъществими. „Такива планове със сигурност ще разбунят и ще настървят нашите съседи”, би казал навярно той. Сава знаел всичко това. Ето защо действал внимателно, разчитайки на Бога и на времето. Самата идея, че трябва да построи свой манастир-дарение, била приета от Стефан без колебания. За осъществяването й на дело той дал на Сава средства и разчитал на него да избере място, да направи плановете и да повери работата на способни каменоделци, тъй като самият той никога по-рано не бил строил църкви. Вярвал, че Сава е напълно подготвен за такава дейност.
Сава избрал място на десния бряг на Ибър, там, където в него се влива Студеница, както и Ибър – в Западна Морава. Там, на високо място близо до устието на Ибър, по волята на Сава бил построен манастирът Жича. Той е разположен в центъра на областта Шумадия, на голяма поляна, обградена от гористи планини, и има много лесен достъп, за разлика от Студеница.
Сава строил Жича с въодушевление, както някога Хилендар, но с доста повече опит от тогава. При него дошли най-добрите майстори и занаятчии – каменоделци, ковачи и дърводелци, резбари от Солун и гръцките острови. Искал да направи най-доброто от най-доброто. Помагал и сам, доколкото можел, както със съвети, така и с ръце, но най-вече с горещите си молитви. А милостивият Бог отговарял на неговите прошения с чудеса.
Веднъж великият жупан дошъл да види какво прави брат му. Двамата срещнали парализиран човек, който просел. Като видял безпомощния клетник, Сава го съжалил. Той не му дал жълтици, а с помощта на учениците си го внесъл в църквата, може би в малката църква „Св. Апостоли”, която набързо бил построил, преди да започне изграждането на Голямата църква. С одеждата си покрил болния. Било вечер. Той останал насаме с парализирания. Надвесен над него, Сава започнал да се моли със сълзи – и така чак до сутринта. Преди зазоряване, когато обикновено монасите се събирали пред църквата, Сава наредил на болния: „В името на Господа Иисуса Христа ти казвам, сине мой: стани и върви!” Изведнъж парализираният станал и тръгнал. След това Сава отворил вратата на църквата и пуснал човека да си върви изцелен. Монасите и народът се дивели, славейки Бога.
Вестта за чудото се разнесла като огън из цялата страна. Нищо на света не възбужда народа така силно, както вестта за чудото. Болни от всички краища забързали към Жича и Сава започнал да ги изцелява с помощта на молитвата, като полагал ръце над тях и ги помазвал с миро.
Тъй Господ прославил своя хвалител и неговия труд, а Жича се прочула твърде много благодарение на св. Сава още преди да приключи изграждането й.
Самотата на светеца
Има два израза, повтаряни често при духовните упражнения: „стоейки пред Господа” и „търсейки лицето на Господа”. Светогорският монах бива учен от самото начало да изпълнява тези две правила с непрекъснати упражнения в своето всекидневие. Ето защо никой съвестен монах не желае да напуска Света Гора и да се потапя в бурните води на света. Не защото мрази живота извън манастира, а защото не желае да пренебрегне и да наруши правилото, че трябва да стои пред Господа, търсейки Неговото лице. Дори онези иноци, които били принуждавани от царе и народ да поемат сана на архиепископ или патриарх, се противопоставяли на това, докато можели, а когато накрая все пак трябвало да приемат, правели го с тъжно и свито сърце. Те се чувствали като св. Арсений Велики, който казал: „Бог вижда колко много обичам всички ви. Но не мога да бъда едновременно и с Бога, и с човеците”.
Нашият сръбски светец отказвал цели двадесет години да удовлетвори молбите на своите родители и братя и да се върне от Света Гора в Сърбия. Едва когато бил принуден от тежки обстоятелства и подтикнат от видението, в което му се явил баща му, той решил да отиде в своята родина, и то по възможност за кратко, с мисълта за скорошно завръщане. Въпреки това останал в Сърбия десет години. Макар да изпълнил това време с полезни и богоугодни дела за полза на всички, освен него самия, копнежът по Света Гора никога не го напускал. Неговото оттегляне в Горната килия можело само да смекчи копнежа му, но никога да го заличи напълно. Подобно на всички светци, той се чувствал самотен сред кипежа на света и можел да повтори думите на псалмопевеца: „Чужд станах за братята си и странен за синовете на майка ми” (Пс. 68:9).
Известно е правилото, че най-големите светци са имали най-големи вътрешни борби, по време на които са изпадали в малодушие, както дори и апостолите свидетелстват за себе си (2 Кор. 12:7–9). В такива моменти духовният човек, знаещ, че хората не могат да му помогнат, търси самота. Колкото по-велики дела извършвал Сава, толкова по-голямо признание получавал и толкова по-самотен се чувствал. Изглежда, че светът е бил препятствие между Бога и него. „Спомняйки си за своето първо време в Света Гора, когато носел кръста на иночеството, той се почувствал тъжен и унил.” Затова решил да си тръгне.
Някои съвременни историци смятат, че Сава е напуснал Сърбия поради несъгласията, които имал по някои важни проблеми с брат си. Стефан се развел с първата си жена Евдокия, дъщеря на император Алексий Ангел, и по политически причини се оженил за Ана, внучка на венецианския дож Енрико Дандоло. За нея се твърди, че била ревностна католичка, а и много амбициозна жена. Тя искала съпругът й да стане крал, а сърбите да приемат римокатолическата вяра. Нейното отечество, Венецианската република, може би е било посредник в тази идея, предложена от нея на папата, който по това време държал монопола над кралските корони. Тогава папа бил Хонорий ІІІ.
Няма съмнение, че Стефан се намирал в отчаяна ситуация, тъй като двамата католически владетели – латинският император Анри Фландърски и маджарският крал Андраш – образували съюз срещу него. Това, разбира се, не минало без благословията на Рим. В тази опасна ситуация Стефан приел плана на жена си и изпратил делегация до папата, а в същото време побързал лично да се срещне с крал Андраш. По това време двамата крале вече били потеглили срещу Сърбия. Стефан се срещнал с Андраш в Равна (Чуприя). Цяло чудо било, че сръбският жупан успял да стигне до споразумение с маджарския крал, та дори станал и близък приятел с него. Сръбският владетел не отстъпил нищо и не загубил нищо… Нещо повече, Андраш обещал, че ще му посредничи пред латинския император да остави Сърбия на мира. Така сърби и маджари се разделили като приятели. Получавайки посланието на Андраш, Анри се върнал вкъщи сърдит и обиден.
Междувременно папата изпратил на Стефан короната, с която трябвало да бъде коронясан като римокатолически крал. Но това никога не се осъществило. Сава се противопоставил с властта си и осуетил лукавия план на братовата си жена. Той се изправил в защита на Православието като единствен верен път към спасението на сръбския народ и неговата свобода. Така сторил същото, което някога направил неговият баща, който поради същите причини отхвърлил своето първоначално детско кръщение и се кръстил отново, но вече в православна църква.
Поради това Сава бил в остър конфликт с двора на брат си и напуснал Сърбия. Така твърдят някои съвременни историци. За разлика от тях, най-старите биографи на св. Сава не споменават абсолютно нищо за някакви лоши отношения между двамата братя. Напротив, те описват доста трогателно раздялата им. И все пак е възможно днешните историци да имат право.
Възнамерявайки да отпътува, Сава се постарал първо да постави всичко в ред. В Жича покрил покрива на Голямата църква. В Студеница напътствал братята да спазват устава и да живеят в любов и страх Божи. Плакал на гроба на баща си, молейки го да закриля него и целия сръбски народ. После отишъл в Рас, за да се сбогува с великия жупан, своя брат. Стефан плакал на глас и го умолявал да остане. „Чувствал се тъй, сякаш се разделял с душата си.” Сава го утешавал с думите: „Ако Бог пожелае, може пак да дойда при теб”. И Стефан му дал много пари за различни нужди и благодеяния, изпратил го до гръцката граница и се върнал вкъщи много натъжен.
Впрочем светецът скоро преодолял тъгата си. В Света Гора бил приет с голяма радост не само от братята на Хилендарския манастир, но и от монаси от другите братства на Атон, които побързали да го посетят.
В Хилендар Сава не се задържал дълго. Той огледал манастира, видял направеното в негово отсъствие и след молитва и беседа с игумена и братството, в която утешавал и насърчавал всички, отишъл в отшелническата си килия – онази негова първа „скришна стаичка” в Карея. Там не се усещал самотен, защото стоял пред Господа, търсейки Неговото лице. В килията продължил с обичайния си духовен труд. Ала и този път сторил много неща и в друго отношение, както ще видим.
Превод от сръбски: Маргарита Хаджипейкова
Из книгата на св. Николай Велимирович “Животът на св. Сава”, ИК “Омофор” 2015
