Светлина, която мракът не обзе

Св. Лука изповедник, архиепископ Симферополиски

Приснопаметният Неврокопски митрополит Натанаил пише: „Бог по всяко време изпраща Своите чеда – светиите, верните служители на Словото Му, в светата Църква, за да покажат на скитащите се в тъмнината пътя към светлината и истината”. Нашето объркано от идеологии и идоли време Бог също не е лишил от тази милост. Така сред пътеводните светлини – прославените в лика на светиите Божии угодници от ХХ в., Бог постави и св. Лука изповедник, архиепископ Симферополски. Светлина, която мракът на жесток войнстващ атеизъм и богоборчество в Съветския съюз не обзе. Достоен пример за подражание за всеки човек, било то архиерей, свещеник или редови християнин.

В лицето на св. Лука ние срещаме, от една страна, изпълнено с много любов и пастирска грижа сърце. От друга, безкомпромисен спрямо неправдата изповедник на вярата, зорко пазещ словесното си стадо от посегателствата на безбожието, на политическия разкол, на чуждите за православието религиозни учения. Но още преди това, като мирянин, и един млад човек достигнал съвършеното послушание на истинските подвижници, готов във всичко да се подчинява на Божията воля. Затова и тя е била такава – Валентин Войно-Ясенецки, да поеме върху плещите си кръста на свещеническото служение, а по-късно и на архиерейското, за да бъде поставен на високо и да свети, за да просвещава всички (вж. Мат. 5:15).

Обдарен от Бога с таланта на художник, но почувствал силно желание да помага пълноценно на хората, Валентин Войно-Ясенецки (името на св. Лука в света) прекъснал обучението си в Художествената академия и се записал в Медицинския институт. Стъпка по стъпка израствал в това високоотговорно поприще с ясно съзнание, че Сам Бог поверява грижата за човешкия живот в ръцете на лекаря. Дарът да рисува обаче не бил заровен (ср. Мат. 25:18), и д-р Войно-Ясенецки, много често в своите научни изследвания сам правел точни анатомични скици на различни части от тялото на човека, запазени и до днес в авторските му учебници по анатомия и медицина.

Още като мирянин Валентин често не само посещавал богословски беседи, но и сам се изказвал на тях по въпроси на вярата. Така веднъж Ташкентският архиепископ Инокентий, след едно изказване на младия лекар по богословски въпрос, му казал, че „ще бъде полезно да стане свещеник”. С най-голямо смирение и без да се замисля и минута той отговорил: „Добре, владико, ще бъда”. В свещенически сан, о. Валентин проявил послушание и към свещеномъченика и изповедник патриарх Тихон, който го задължил да не оставя и лекарската престилка, продължавайки научно-медицинските си изследвания.

В своето свещеническо и особено в архиерейското си служение св. Лука изпил до дъно горчивата чаша на постоянни оскърбления, унижения, гонения, арести и заточения. Но Бог не го оставял сам в изпитанията му. С Негова помощ св. Лука не само претърпял нечовешките условия на заточението си отвъд полярния кръг, но можел да помага и на другите, които споделяли същата съдба на заточеници. Грижата за другите поставял над грижата за самия себе си. В тежките условия на заточенията си св. Лука от подръчни материали (ножове, вилици, конски и човешки косми и др.) сам си правил хирургически инструменти, с които извършвал сложни хирургически операции, като всички те били успешни. Бог му помагал, защото цялото същество на светеца – хирург, било подчинено на постоянно изпълнение на Христовите думи: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си…”(Мат. 22:37-39). Немощите на стотици страдащи от телесни и душевни недъзи св. Лука поел върху себе си, бидейки истински Христов подражател. Сам възлюбил страданието, той неуморно се трудел за премахването му от живота на другите…

Любовта към Бога и оттам любовта към ближните са били единствените ръководни принципи в живота на св. Лука – и като лекар, и като свещеник, а по-късно и като архиерей. Към всеки болен подхождал с особена загриженост, имайки предвид чувствителността на душата и страха от предстоящата операция. За него лежащият на операционната маса бил страдащият ближен, когото светителят с много любов и топла вътрешна молитва оперирал, призовавайки винаги Божията десница да направлява неговата немощна човешка десница. Във времето на държавно гонение на православната вяра св. Лука винаги преди операция помазвал кръстообразно с йод болното място, носел расо под лекарската престилка и имал икона на Божията майка в операционната…Подобно на св. Серафим Саровски, св. Лука виждал във всеки един човек безценния образ и подобие Божии. Виждал човека такъв, какъвто Го вижда Сам Бог… не ценен, а безценен.

В края на живота си св. Лука загубва зрението си. Но през целия си отдаден на хората живот той винаги бил с широко отворени сърдечни очи. С тях прозирал болките, но и влизал в радостите на хората бивайки наистина „за всички… всичко, щото по какъвто и да е начин” да спаси душите им (ср. 1 Кор. 9:22). Бог прославил своя угодник и след смъртт, като запазил нетленни очите, сърцето и мозъка му. Очите, които не били слепи за човешката мъка, сърцето, което състрадавало и се разкъсвало с нея, и мозъкът, знаещ, че цялата си надежда трябва да възлагаме на човеколюбивия и всемилостив наш Бог.

Днес св. Лука продължава да помага на всички, които се обръщат към него с молитва, и чудесата му нямат край. Едно от последните дивни чудеса на светеца, станало през 2001 г., необяснимо от съвременната наука, е възстановяването на отрязаните пръстови фаланги на лявата ръка на десетгодишния пианист Назар Станиченко. Премазани от тежка метална врата, те били ампутирани, но след молитвено призоваване на светеца от страна на майката на Назар, израснали отново и се възстановили напълно, така че младият пианист продължил развитието си на музикант. Медицинската наука мълчи пред това чудо, вярващите прославят „Владиката, прославян в Своите раби” (св. Василий Велики).

Всяко едно житие е икона в букви. Затова нека молим св. Лука изповедник, архиепископ Симферополски, да ни дава сили да подражаваме на вярата му и когато това е необходимо – и на изповедничеството му. Той няма да презре молитвите ни и ще ни помогне да усилим ревността си за по-добри дарби, т.е. добродетели, показвайки ни път още по-превъзходен – пътя на любовта, която никога не отпада (1 Кор. 12:31,13:8).

 

Коментари

коментара

Близки теми: