Празник

Хората щастливо ритаха във въздуха, докато се въртяха на паротропера. От него звучеше волна песен. Удряше се в планините и се връщаше обратно. Аз вървях боса по росната ливада и също нямах основания да бъда нещастна, докато не чух текста на леещата се волно песен. На всеослушание лирическият герой с мазен глас изявяваше копнежа си за женска плът. 

Та пееше той за малки стегнати цици. Заслушах се, защото не знаех, че модата на силиконките е отминала, след като и чалгарите, проявяват вече толкова изискан вкус.

А той, лирическият герой, продължи, и премина всякакви граници. Вече пееше и за още по-интимни органи от женската физиология, наричайки ги най-откровенно с истинските им имена, но не както ги наричат в учебниците по медицина, а както човек би могъл да ги чуе в сръбска псувня. Застинах на място и плахо с периферното си зрение се огледах наоколо, защото човек не може в такъв момент открито да гледа в лицата на хората. Изглежда нагло или най-малкото тъпо. А аз много исках да видя реакциите на хората в тая ситуация.

На никой не му трепна окото. Никой не изглеждаше озадачен, скандализиран или потресен. Лицата им грееха щастливо, докато се въртяха и пореха въздуха, а тия долу ръфаха царевица, набиваха понички, палачинки, захарен памук, скара, захаросани ябълки и петлета. Майките си караха количките, бабите си водеха внучетата за ръка, бащите и дядовците купуваха с кисело изражение китайски боклуци, но неудоволствието им бе само от това, че харчат пари за глупости, а не за бира. По отношение на песента – нямаше никакви реакции от никого.

В такива моменти, човек не знае какво да мисли. Ясно е, че не съм лудата аз, защото случващото се наистина е абсурдно. Но възможно ли е всичките стотици хора да са превъртяли, или да са с такъв нисък интелект, че да приемат и това за нормално? Възможно ли е ние да сме това? Ние, българите? Възможно ли е атеизмът да е унищожил всички сетива до такава крайна степен?

Всички ония, които отнеха на децата възможноста да имат алтернатива на тая низост, които унищожиха бъдещето на България, които не допуснаха децата да узнаят за Бога, за красивото, стойностното, за силата, за любовта. Всички те ще са сред първите жертви на тия деца. Те ще ги лекуват, те ще се грижат социално и синовно за тях, те ще им осигуряват пенсиите, те ще ги ненавиждат, когато са най-слаби и безпомощни и ще гледат на тях като на ненужен товар. Ще желаят смъртта им, за да се освободи жизнено пространство и жилищна площ. Ще изпитат жестокостта на децата, когато са най-беззащитни и безсилни.

И нека тогава не упрекват Бога, а да знаят, че лично са допринесли за низоста и жестокоста, за духовното разтление, сред които, ще си отидат в крайна горчивина от тоя свят, който създадоха.

На тоя свят най-страшното е да си атеист на прага на смъртта. Болката тук е непоносима, а отвъд е ужасът. И нищо не можеш да направиш. Виждаш восъчните лица, сенките, протягат се ръцете на отвъдното все по-настойчиво и властно. Накрая се предаваш. Абсолютно неподготвен излизаш от тоя свят и влизаш във вечния.

Възможно е и да преувеличавам. Това да е била мила, закачлива песен, а аз, понеже идвах от прекрасна служба в църквата, да се изживявам като някаква крайна моралистка. Това ще решат читателите, които уверявам, че описаното е истинско и се случи на събора в Кокаляне, където от преживения стрес си загубих… ключовете.