Св. Василий Велики, архиепископ на Кесария Кападокийска
Св. Василий Велики се родил около 330 г. в Кесария Кападокийска. Благородна и богата, славна и благочестива била християнската фамилия, в която той се родил и израснал. Неговото детство и младини преминали през царуването на Константин Велики (306-337 г.) и на неговите синове, но бащата на майка му, света Емилия, загинал мъченически при гонението на Диоклетиана (284-305 г.), а дядо му по баща цели седем години крил семейството си из гъстите лесове на Понтийската планина, разположена по южното крайбрежие на Черно море. Баща му, Василий Старши, бил виден ритор и адвокат в Кесария Кападокийска и оженен за благородната и богата девица Емилия, която родила пет дъщери и петима синове. Най-възрастната от сестрите, св. Макрина, загубила преждевремнно починалия си жених и посветила себе си на монашеско целомъдрие, а останалите четири се задомили. Един от братята се поминал в ранно детство, а най-малкият, талантливият юноша Навкратий, загинал по време на лов. Другите двама братя на св. Василий – епископите Григорий Нисийски и Петър Севастийски – били причислени към благодатния лик на православните светци.
Св. Василий поучил началното си образование от едноименния си баща, и блестящите умствени дарби, които проявил, подтикнали родителите му да го изпратят в най-добрите тогавашни училища. Той минал през школите на Кесария, Цариград и Атина. Там слушал лекциите на езическите мъдреци и на ритора Химерий, като изучил и новоплатониците, които оказали известно въздействие върху мислите и учението му. В Атина разцъфтяла започнатата в Кесария дружба със св. Григорий Назиански Богослов. Те „знаели само два пътя – към християнската църква и към преподавателите на външните науки”. Около тях се групирал малък кръжок от другари, които преследвали сериозните цели на самообразованието. Опити да влезе в него направил и Юлиан Отстъпник, бъдещият злополучен император, но не получил тяхното доверие. Още в Атина Василий и Григорий си дали дума заедно да водят живот на християнски подвижници. Но от самия му брат, св. Григорий Нисийски (+ 394 г.), който описал неговия и на света Макрина живот, узнаваме, че Василий не се отличил с висота на християнското си настроение в началото след връщането си в Кесария, където преподавал красноречие при възторженото одобрение на своите слушатели. Увлечен от своите успехи, той горделиво и със самомнение гледал на своята ученост и никого не намирал равен на себе си. Под влияние на сестра си Макрина – ревностна и вдъхновена християнка – той скоро надвил изкушенията на младостта и с подкрепата на св. Григорий Богослов решил да посвети себе си на съзерцателен живот. Едва сега, когато бил 30-годишен, той бил кръстен в река Йордан от Йерусалимския епископ Максим.
Към 357 г. св. Василий предприел пътешествие на Сирия, Палестина, Египет и Месопотамия, за да получи лично впечатление от духа на монашеството. При посещенията си на знаменити подвижници той бил поразен от тяхното изумително въздържание от храна, питие и сън. В него възгоряло непреодолимо желание да им подражава. На връщане от монашеския Изток св. Василий се отбил в Атина, за да премери силата на своята умъдрена и окрилена вяра с прочутите словесни гладиатори от празните и шумни словопрения на линеещите философски школи. Кесарийският ритор бил неотразим. Св. Василий обърнал много езичници към истинския Бог и много пъти през живота си доказвал правилността на поетичното сравнение от неговата богослужебна прослава, която го оприличава на пчела, която носи мед за правовярващите и уязвява със жилото си еретиците. Той много пъти искал да срещне и своя предишен учител Евул. Най-сетне го открил в едно от атинските предградия сред оживено спорещи философи, всеки от които търсил да смае останалите, а всички чакали от Евул да разреши една логическа трудност. Василий неочаквано се намесил, намерил незабавно блестящ отговор и сразил възражението на софиста. Всички били поразени и се питали: „Кой е този?” Евул веднага отвърнал: „Бог или Василий!” И, като отпратил своите ученици и приятели, прекарал три денонощия с кесарийския си ученик в спасителни беседи.
– В какво се изразява висшата мъдрост? – запитал Евул.
– В помненето на смъртта! Ако ние действително по-често мислехме за смъртта, нямаше да се привързваме толкова силно към непостоянните земни блага, а повече щяхме да се стремим да придобиваме вечните. Една е телесната слава, а друга – природата на безтелесното. Никой не може да се наслаждава и на двете едновременно, защото „никой не може да слугува на двама господари” (Мат. 6:24).
Много убедително говорил св. Василий на езическия философ за греха и покаянието, пороците и добродетелите, за смъртта и възкресението, за наградата и наказанието, за спасението и проклятието в отвъдната вечност, в която „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9). Накрая прехласнатият и потресен елински мъдрец възкликнал:
– О, небоявление Василие! Чрез тебе вярвам в единия Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, чакам възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век! А доказателство за моята вяра в Бога е това – всичко, каквото притежавам, предавам в ръцете ти, останалото време от живота си ще прекарам с тебе и желая рождението с вода и Дух!
След поклонническото си пътешествие и завръщането от Атина св. Василий избрал за своето аскетическо уединение едно поетично кътче край река Ирис. От другата страна на същата река в това пустинно място на Понтийската област майка му, света Емилия, и сестра му, света Макрина, основали женски манастир. На приятеля си св. Григорий той пише: „Бог ми откри жилище по сърце, дадено ми е да видя в действителност това, за което ние мечтаехме някога с тебе. Тук има висока планина, покрита с гъста гора и напоявана откъм север с бистри, прохладни потоци. В подножието се намира обширна долина, обкръжена от всички старани с гора и богата с поточета. Два дълбоки дола я разделят на две части. От единия край се спуска речен водопад, а другият е преграден от непроходима планина”.
В това прекрасно усамотение Василий приканил и Григорий, но неговите синовни задължения към престарелите родители в близкия Назианс не позволявали на приятеля му да изпълни общата им атинска мечта за съвместен подвижнически живот. Все пак св. Григорий Богослов успявал понякога да навести приятеля си и тогава младите подвижници прекарвали блажени дни в молитва, във физически труд и в изучаване на Свещеното Писание.
Няколкогодшните подвизи на св. Василий край бреговете на Ирис започнали да привличат жадуващи за отшелничество люде, които създавали все нови и нови свети обители. Така било по целия православен Изток през IV век. Св. Василий не странял от тези нови ревнители на иноческия подвиг и дори сам станал игумен. Още от поклонничеството си в Египет св. Василий отдал предпочитанието си на общителните манастири. Според него пълното отшелничество застрашавало слабите и лишените от опитно ръководство подвижници. Едни изпадали в горделиво самочувствие, а други се лишавали дори от здравия си разсъдък. Многолюдните пък общежителни манастири изпадали в друга крайност. Техните ръководители отделяли прекалени грижи за икономическите интереси на обителите, а необходимото обременяване на иноците с прекален ръчен труд отвличало подвижниците от молитвата и духовното съзерцание. Великият Василий избрал смесената форма на монашеското житие, която обединявала в едно всички светли страни на отшелническото и общежителното подвижничество. Епохални за източната аскетика станали прочутите „Правила за монасите”, които той съставил заедно със св. Григорий. Отличителна черта на Василиевските манастири било широкото практикуване на благотворителността.
След смъртта на Дианий (362 г.) за епископ на Кесария Каподокийска бил избран Евсевий. Благочестив и обичан от народа, но неподготвен, той твърде скоро трябвало да разбере, че липсата на богословска подготовка прави невъзможно епископското служение, особено в тревожната епоха на тогавашните еретически смущения. Нищо не могло да поправи така положението, както привличането на един опитен и авторитетен помощник, какъвто могъл да бъде единствено Василий. Съзнанието за дълг пред застрашената православна вяра лесно склонило св. Василий да напусне бреговете на Ирис и да приеме свещеническо ръкоположение от безпомощния Евсевий Кесаро-Кападокийски. Младият презвитер скоро показал какво може. Неговата изумителна начетеност, неуморно трудолюбие, бляскаво проповедничество, всеотдайна преданост към бедните и монасите, станали причина да се помрачат отношенията му със самия архиепископ Евсевий. Поставен в пълна сянка от растящия престиж на презвитер Василий, Евсевий проявил понятна човешка немощ. Позволил доброто му сърце да бъде постепенно овладяно то ревниво и завистливо чувство, което избуяло при някакъв частен случай до същински разрив, който едва не предизвикал разкол в Кесария. Монасите и простият народ се надигнали в защита на св. Василий и изисквали не само неговото посвещение за епископ, но и свалянето на Евсевий от катедрата му. За да се избегне ехизмата, Василий доброволно се отдалечил отначало при св. Григорий, а сетне в своя Понтийски манастир. Но този разрив не продължил много. Василий бил твърде необходим и неговото отсъствие много забележимо се отразило върху цялото църковно управление, а външните обстоятелства вземали застрашителен характер. Към Кесария обръщал поглед източният кесар Варент (364-378 г.), който се надявал да окаже с личното си присъствие натиск и върху епископите в полза на арианството. Всички съзнавали, че само Василий може да противостои на наближаващата буря. Необходимостта заставила Евсевий да потърси посредничеството на Григорий Богослов и той лесно постигнал примиряването. Василий отново заел предишното си място и значение в църковния живот. Наистина той се справял сам със всички дела, но горчивият опит му подсказал да се отнася още по-съобразително и внимателно към самолюбието на своя началник. Това отстранило и последните сенки, и непомрачените отношения продължили до самата смърт на благодарния и добросърдечен Евсевий. В средата на 370 година той починал и погледите на всички защитници на православната Никейска вяра били обърнати към св. Василий. Против него били арианите и значителна част от подчинените на Кесарийската катедра епископи, които се бояли от неговите строги изобличения. Но когато престарелият Назиански епископ Григорий, баща на св. Григорий Богослов, узнал, че за избирането на Василий Велики не достигал един глас, той наредил да го пренесат на носилка до Кесария и гласът на болния старец решил избора на Кападокийсия първосветител.
Само след година мъжеството на Кесаро-Кападокийския архиепископ Василий спасило неговата църква от арианството. Тази първа ерес, която сериозно застрашавала църковното единство и била осъдена на Първия Вселенски събор в Никея пред 325 година, се появила към 320 година чрез проповедите на александрийския презвитер Арий (280-336 г.). Той почнал да учи, че Син Божий не е роден, а сътворен, и че по природа не е единосъщен на Бога Отца. Крайният извод от това учение било отричането на догмата за изкуплението на човешкия род чрез смъртта на Сина Божий. Дълги били борбите срещу арианството, което продължавали да подкрепят немалко миряни, но и клирици и дори някои императори след Констанин Велики. Ето и сега, четиридесет и шест години след събора в Никея, арианският император Валент се опитвал с всички средства да подпомогне Ариевото лъжеучение. Предварителни пратеници трябвало да подготвят успеха на личната му намеса чрез натиск върху неотстъпчивия архиепископ Василий, който бдял над Православието в няколко малоазийски епархии. Най-напред се вестили ариански епископи начело с Евиппий, но св. Василий отказал да ги допусне до църковното общение. Подир тях пристигнал префектът Модест, който имал славата на крайно жесток човек. От името на императора той поискал да увещае кесарийския архиепископ да се откаже от думата „единосъщен” в Никейския символ и да се присъедини към арианите. Ясното становище и непоколебимата твърдост на св. Василий Велики изведнъж заличили лицемерната благонамереност от лицето и гласа на суровия велможа. Със застрашителен тон той заплашил достолепния светител с изгнание и отнемане на имота, с мъчения и смърт. Несмутимо отекнал решителният отговор на св. Василий:
– С нещо друго ме застраши, ако можеш! От заточение не се боя, защото цялата земя е Господня. Не може да се отнеме имущество от тогова, който нищо не притежава. Не са страшни за мене мъките, защото вярвам и се надявам, че страданията и смъртта ще бъдат благодеяние за мене, понеже по-скоро ще ме заведат при Господа, за Когото аз живея и се трудя.
– Така смело никога и никой не е говорил с мене – казал изуменият префект.
– Вероятно, не ти се е случвало да говориш с епископ.
– Помисли още до утре – побързал да приключи безрезултатния си разговор Модест.
– Не е потребно, утре ще бъда пак такъв, какъвто съм и днес!
На 6 януари 375 г. Пристигнал в Кесария Кападокийска и самият император Валент. Той влязъл в базиликата, в която извършвал Богоявленската служба св. Василий. Императорът бил поразен от стройното пеене на богомолците и от благоговението на епископа, който дори незабелязал пристигането на владетеля. Когато Валент подал своето приношение, никой от дяконите не посмял да го приеме без разрешението на епископа. Привикнал към раболепието на придворните епископи, императорът така се стъписал, че се олюлял и малко останало да падне, ако не го задържал един от клириците. Тогава Василий Велики кимнал да приемат императорския принос. С твърдост, съобразителност, лично обаяние и разумна отстъпчивост св. Василий възтържествувал над своите врагове. Валент разкъсал подписания вече указ за неговото заточение и се отдалечил от Кесария, като му оставил богати дарове за неговата „Василиада” – така всички наричали цялото селище от благотворителни заведения, като безплатни трапезарии, болници и приюти, които Василий бил създал още когато бил презвитер и помощник на своя предшественик Евсевий. Това бил същински град на милосърдието с разкошен храм в неговия център. Светителят бил противник на частната благотворителност и на неразумното състрадание, готово да помага на всеки просяк безразборно. Какво ли нямало в тази Василиада, която се проявила в първите десетилетия след премахването на гоненията и останала в историческия спомен като най-внушителната проява на църковна социална дейност след примера и постиженията на Йерусалимската църква от времето на св. Първомъченик и архидякон Стефан (Деян. 4:32-37). Не липсвали странноприемници и дори лепрозории, за приютяване на прокажени, и работилници за недъгави. Нямало нужди и грижи, които да не влизали в бдителната закрила на този велик мъж на делото. Св. Василий само десет години възглавявал Кесаро-Кападокийската катедра, но те били напълно достатъчни да го изявят като велик поборник на Православието, като светозарен лъч на нравствената чистота и на верската ревност, като велик богословски ум, като велик строител и стълб на Божията църква.
Св. Василий Велики строго следял за живота, подготовката и дисциплината на своите свещеници, но и ги бранил от симонията на своите хорепископи. Клириците от цялата му област станали толкова образцови, че околните епископи търсили свои заместници между презвитерите на св. Василий.
Василий Велики особено се погрижил за благолепието на богослужението. Той установил строг ред и въвел всенощни бдения с антифонно пение на паслми, а като паметник на дейността му за реформиране на богослужебното наследство винаги ще служи и съставената от него Василиева св. Литургия, която се изпълнява десет пъти през църковната година и се запазила в Цариградска, Сирийска и Александрийска редакции. Това свидетелства, че употребяваният днес текст е претърпял през вековете някои промени допълнения на св. Василиевия оригинал.
Не случайно св. Василий се учил 15 години в Атина. Той усвоил философията, риториката, поезията, астрономията и всички останали светски науки през IV век. Оставените и оцелели от него книги свидетелстват за всестранната му начетеност, за класическото съвършенство на неговия стил, за изящното остроумие на неговите полемични и апологетични трудове. Българите са били ощастливени още през „златния век” на старобългарската писменост и в първите десетилетия след своето покръстване да четат в превода на Йоан Екзарх св. Василиевия „Шестоднев” с неговите девет беседи върху 26 стиха от първата глава на първата библейска книга Битие, които и при съвременния разцвет на науката ни удивляват с високото ниво, критичния поглед и разностранните познания, които Кесарийският архиепископ е притежавал от всички клонове на природните науки. Основното и благодатно познаване на Св. Писание позволява на св. Василий да тълкува несравнимо отделни негови книги и да подкрепя с библейски текстове както своите 80 нравствени правила и споменатите монашески правила, така и запазените негови проповеди и писма, които са жив паметник за тревожните противоариански борби и за неуморната архипастирска грижа на великия Кападокийски йерарх за опазване на вярата и благочестието на неговите духовни чеда.
Велик през всички дни на живота си, св. Василий останал такъв и при смъртта си. Той притежавал дара и на чудотворна прозорливост. За неговата кончина е запазен див разказ. В Кесария живял един бележит еврейски лекар, който имал способност да предвижда смъртта на своите тежко болни пациенти до три и дори пет дни предварително. Св. Василий много обичал този благочестив юдеин и искал да го покръсти. Никакви доводи на великия светител не помогнали за неговото обръщане към истинската вяра. „В тази вяра съм се родил, в нея искам и да умра!” – бил почти неизменният отговор на правоверния израилтянин. Св. Василий, който през целия си живот непрекъснато боледувал, най-сетне легнал на смъртния одър. Тогава той извикал лекаря Йосиф, като да търсил медицинската му помощ. Изкусният лекар направил потребното за един основен преглед, но едва докоснал костеливата ръка на архиепископа, казал на домашните да приготвят потребното за погребение, защото болният щял да умре веднага.
– Повярвай ми, владико, преди още да залезе слънцето, ти ще умреш…
– Ако оживея до утре, до шестия час (12 часа по нашето времетраене), то какво ще направиш?
– Да умра!
– Да, да умреш за греха, да оживееш за Бога!
– Зная какво говориш, владико! Ето, кълна ти се, ако ти бъдеш жив до утре, ще изпълня волята ти!
Св. Василий горещо се помолил на Бога да продължи живота му с няколко часа заради спасението на евреина. И Бог чул просбата на великия Си угодник. На сутринта архиепископът изпратил да повикат Йосифа. Лекарят не искал да повярва на служителя, но се затичал да види още веднъж приятеля си, макар и и мъртъв… Като срещнал бодрия поглед и кротката усмивка на живия владика, лекарят смаян коленичил пред леглото му и възкликнал:
– Велик е християнският Бог и няма друг бог освен Него! Заповядай свети отче, без отлагане да кръстят мене и целия ми дом!
– Аз ще те кръстя сам, с моите ръце!
– Ти не бива да станеш, ти си твърде слаб…
– Господ ще ме подкрепи – казал св. Василий и станал от постелята.
Св. Василий извършил последната си Литургия, кръстил лекаря Йосиф, благодарил на Бога и се върнал у дома си. Същия ден вечерта той предал блажената си душа на Бога. Това станало на 1 януари 379 година. Смъртта на св. Василий Велики предизвикала дълбока печал у всички християни, юдеи и езичници, на които той сторил толкова добрини през живота си. Вопли и стенания огласили целия град. При изнасяне на тялото му се стекло такова огромно множество от разплакани люде, че мнозина пострадали от теснотата, защото всички търсели да докоснат светия покойник с надежда за изцеление от своите недъзи.
В този ден се отслужва св. Василиева литургия в негова чест.
