В памет на схимонах Антоний Зографски
Има два вида великани.
Едните са силни, големи, исполини. Другите са коренно различни. Те не се разпознават така лесно както първите. Външно изглеждат съвсем нормални, дори обикновени. Но в техните гърди има нещо, което не може да се забележи с просто око. Става дума за духовните великани.
Един такъв, дребен на ръст великан беше схимонах Антоний.
На 3-ти март тази година се навършиха двадесет и три години от блажената кончина на отец Антоний Зографски (25.02.1974 – 03.03.2000). В света той носеше името Тодор Джамбазов. Една година преди да завърши Богословския факултет прие монашество в Поморийския манастир. Забележителното при този монах, който си отиде толкова млад от нашия свят е, че той живя праведен живот. По думите на неговия духовен старец отец Рафаил, а и на всички, които са го познавали, отец Антоний наистина живя чист и праведен живот и предаде Богу дух с дръзновение и истинска надежда. Свидетелствата на монасите от Света гора, че той е в рая, са много и красноречиви. В днешно време такива примери на себераздаване и святост почти не се срещат. Те са опора и надежда за всички нас, че Бог ни зове и, че пътят към Него е този, който истински осмисля живота ни.
По повод тази годишнина, поместваме тук аудио-запис в две части на книгата на Мартин Ралчевски 30 паунда, която е посветена на отец Антоний и, която всеки, който няма възможност да си я купи, може да чуе сега напълно безплатно:
ПЪРВА ЧАСТ
ВТОРА ЧАСТ
В края на втората част на аудио-книгата е поместен кратък документален филм за отец Антоний. Светла да е паметта му!
Беше дребен на ръст. Слаб. Леко приведен. Усмихнат. Винаги благ. И дълбоко смирен. Облечен бе все с черни дрехи, които бяха евтини и семпли. Със себе си винаги носеше голяма раница. Или по-точно е да се каже – огромна раница, която беше пълна с книги. Веднъж я вдигнах и едва успях да я задържа, толкова беше тежка. Попитах го защо всеки ден носи книги, които не е възможно да прочете. А той отговори, че ги чете по малко, но и че така се бори с огъня на страстите.
Освен че притежаваше смирение, кротост, вежливост, доброта и пламенна вяра, той беше също така и много ученолюбив. Четеше непрекъснато и беше запознат с богословието в дълбочина. Нямаше човек, който да го попита нещо и да не получи изчерпателен отговор. По едно време помня, че бе започнал усилено да учи гръцки, после учеше английски, а след това немски. Той учеше езиците по много интересен начин. Купуваше си малки речници, които бяха с меки корици и ги четеше под ред. Четеше чуждата дума, а след това българската, и така прочиташе целия речник няколко пъти. После си купуваше книга на съответния език и без запъване я четеше. Веднъж, виждайки го да чете на английски книгата: „Еволюция или сътворение?“, му я дръпнах от ръцете и го попитах какво значат няколко конкретни думи вътре. Бях избрал нарочно най-дългите и сложните. Исках да го изпитам. Той отговори без да се замисля. Останах впечатлен. „Какво най-много ти се удава?“, го попитах тогава. А той каза, че това са езиците. „А какво най-много обичаш да правиш?“, го попитах после. Той отвърна, че най-много обича да чете светите отци. Раницата му беше пълна с книги на православните свети отци.
Когато имахме междучасия в Богословския факултет той винаги оставаше в залите. Никога не излизаше да се шляе по коридорите. Сядаше отзад на някой чин и потъваше в книгите си.
Веднъж си говорихме за бъдещото. Попитах го има ли някакви планове.
„Аз имам проблеми със сърцето – каза ми тогава, – за мен този живот, тук на Земята, няма да е дълъг“. Сякаш знаеше съдбата си. Друг път го попитах така: „Ако си представиш, че има машина на времето и ти предложат да се върнеш назад, в кой век би си избрал да живееш и къде?“. Отговорът му направо ме стресна. „Бих избрал втори или трети век, каза, по времето на свети Антоний Велики. И бих искал да живея в Египетската пустиня…“
И така един есенен ден, по-точно един октомврийски ден на 1996 г. Тошко (както го наричахме тогава) се появи с брада и расо на лекции. Инстинктивно се наведох да му целуна ръка. И тогава се случи нещо, което не можех да предвидя. Целувайки десницата му, той също се наведе и бързо целуна моята. Дотогава подобно нещо не ми се беше случвало. А и все още не ми се е случвало – духовник да ми целуне ръка. Колегите също се смутиха. Не знаеха как да се обръщат към него. Нито пък какво да правят, когато целуваше ръцете им.
– Какво име ти дадоха? – попитах.
– Антоний – отвърна той, – на свети Антоний Велики.
– О, прекрасно е – усмихнах се аз.
– Така е, но това ме притеснява.
– И защо?
– Много е голямо това име.
Отлично помня деня, часа и момента, когато ми съобщиха за неговата смърт. Човекът, който ми го съобщи, се казваше Младен и беше ученик в паралелния курс в Софийската семинария. Изтръпнах. Не можах да повярвам. Краката ми се подкосиха. Стана ми непоносимо мъчно. Разбрах, че о. Антоний е починал в Зографския манастир, молил се е непрекъснато с броеницата си и, че преди кончината си е бил щастлив. Знаел е за смъртта си. Очаквал я е и не се е страхувал.
Много пъти съм си мислил през годините защо обичаме толкова много подобни на о. Антоний хора. Отговорът според мен е, че ние, вярващите, обичаме подобните на него хора, защото разпознаваме в тях Христос. Малко са днес примерите, които можем да следваме. Единици са тези, които толкова силно копнеят по Бога днес.
А ние, ако искаме разбира се, може да наведем глави пред този дребен на ръст великан и да възкликнем: моли се за нас, грешните, отче Антоний, моли се за България, за всички православни християни и за всички страдащи хора на тази земя.
Вижте също: Интервю на Мартин Ралчевски за БНТ ТУК>>>
