За новата книга на проф. Калин Янакиев, или за реалното общение с Някого, Който е другаде, но и тук

Трябва да призная, че Калин Янакиев или Професорът (както не без респект го наричаше вече покойният ми приятел поетът Ивайло Иванов) е един от малкото, за чиито философско-богословски уроци мога да пропътувам повече от 300 километра на автостоп. Правил съм го преди повече от четвърт век, шествайки към семинарите за св. Дионисий и ареопагитските книги, ще го направя и утре, когато отново ще потегля на път; към Елена, където (за трийсет и трета поредна година) ще се проведе Конференцията по средновековна философия и култура.

Затова, хвалейки по-скоро себе си, отколкото професора, ще призная, че съм чел всичките му книги. От онази, първата [1], която още в ученическите си години, със страх и трепет разлиствах, книгата за стиха и стихията във философията на досократиците… до последната – “Христовата жертва, Евхаристията и Църквата” (изд. “Комунитас”). Нещо повече, личният ми път премина по същата тази ос – от досократиците към Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Вероятно именно по тази причина (не без известна ирония) мога да нарека себе си „професионален читател на Калин Янакиев”. Заради това е малко неловко точно аз да пиша за последната му книга. Та нали бях негов студент. Още повече, че точно книгата, за която се очакваше да предложа рецензия: „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“, имаше двойна защита. От една страна, излизаше с благословението на Варненския и Великопреславски митрополит, а от друга – нейният научен редактор бе професор Каприев. За да бъде съвсем ясно, и видно от космоса дори, че книгата е защита на евхаристийната еклезиология. Защото само и единствено във и чрез тайната на божествената Литургия е възможно еонът на бъдещия век да се съедини с еона на нашия век и на нашето битие. Сплетени като олимпийски кръгове (или телефонни кабели), те наистина събират света – там – със света тук. Нещо повече. Ако разгърнем алегорията за телефонните кабели, ще се окаже, че през нея може да се разбере как Словото (от една страна) е там, където Е и едновременно с това – без противоречие – То не просто се докосва до нас, но и влиза в плътта ни. И не просто влиза в нея, но и ставайки част от нея, я прави причастна на Самото Себе Си (оттам старата, хубава, но и малко позабравена дума „причастие“).

За това реално общение с Някого, Който е другаде, но и тук, при нас, в една Чудна и Естествена Простота, става въпрос в книгата „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“. И тъй като авторът на книгата умело, пестеливо и изящно работи с аналогиите, ще се опитам да доизясня собствената си, за телефония кабел. Защото, както всяка, така и тази аналогия е приложима само донякъде. Та нали, ако в телефонния разговор гласът на говорещия и самият говорещ не са (и няма как да бъдат) едно и също, то в евхаристийния опит на Църквата Словото и Неговият глас са едно и също… като това тъждество (с някои антимонофизитски уговорки) се запазва дори ако думата „глас“ бъде заменена с думата „плът“…

Самопонятно е, че на езика на разсъдъчния опит всяко подобно обяснение се нуждае от друго, също така изясняващо и обясняващо. А това би могло да направи книгата на професор Калин Янакиев по-безкрайна от вселената. Вероятно именно по тази причина имената на Варненския и Великопреславски митрополит Йоан и на професор Георги Каприев (комуто дължа метафората за телефонните кабели) залагат границите на херменевтична интерпретация. Умни, без да са досадни, духовни и поучителни, без да са сухи и банални, тези граници са като една вълшебна, но и осезаема егида за текста. С нейната протекция книгата (за добро или лошо) става по-неуязвима и от щита на Ахил. Не я ли харесаш, не си я разбрал! Не ти е дошло времето за подобни книги…

При все че – отвъд аналогията, видна е онази тържествена, химническа атмосфера, обща както за Омировия епос, така и за богословските студии на професор Калин Янакиев. Сякаш и в двата текста говори не конкретен автор, а митически разказвач, в чиято въплътена съборност по никакъв начин не бихме се усъмнили. Единствено през призмата на нейната отвъд-времева отелесеност се вижда самопонятността на очевидните до тавтологичност истини. Такива са еклезиологичните основания на Църквата и срещите на народа Божий (лаосът или „am” в семитската традиция) с народите на този свят („езиците/езичници“ или „goim“, в старозаветния си контекст). В подобна среща, пред погледа на философи като св. Юстин и Калин Янакиев се открояват „нов род люде“, а так също – дни, които нито текат, нито изтичат (стр. 223) . Именно за тези „дни, които са вън от дните“, за тяхната свещена съкровеност, съединила временното с вечното; в един безкраен невечерен ден, е големият наратив на книгата. Той е ясен и самопонятен, но само за онзи, който има очи да гледа и уши, за да слуша. Разбира се, подобен тип дискурсивност не може да не носи известно напрежение. Защото не е невъзможно човек с изтънчени богословски сетива да остане хладен към сакралния патос на книгата. А може би – ако се върнем към митическия Ахил и държавата на мирмидонците, на която той е цар, книгата на професор Янакиев, имайки за свой реципиент един отдавна изчезнал народ, се опитва чрез чудодейната сила на словото да създаде от безчислените мравки тайнствен мито-поетически наследник. Защото ако в небожествения свят на Кафка са възможни метаморфози, при които хората да се превръщат в насекоми, защо в ортодоксалния разказ на философа нещата да не се преобърнат и мравките да се превърнат в хора… Още повече, че според византийските хронисти [2] именно от подобна трансформация е произлязъл родът на българите.

И, като че ли, давам си сметка за това, вероятно няма по-спорна реалност от тази на “очевидните до тавтологичност истини”. Защото ако Вярата дава очи за невидимото, как бихме разказали светлината на невярващите? И от какви предпоставки бихме започнали разговорите си с тях? Вероятно от тази на “естествения разум”? Или от уговорката, че границите между естественото и противоестественото са подвижни като пясъка в пустинята? А може би от надеждата, че както Мойсей е осветил същите тези пясъци, така и разумът може да се освети от срещата си с Писанията…

 

Бележки

1. Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията. С, 1988, изд. СУ “Св. Климент Охридски”.
2. Йоан Малала и Йоан Цец.

 

 

Близки теми: