Излезе сборникът „Свещеното Писание. Херменевтика – Богослужение – Диалог“

Новоизлезлият сборник „Свещеното Писание. Херменевтика – Богослужение – Диалог“ от издателство „Омофор“ включва студии, посветени на старозаветната и новозаветната библеистика. Авторите са специалисти от катедра „Библейско и систематическо богословие“ на Православния богословски факултет на Великотърновския университет: доц. д-р Димитър Попмаринов, преподавател по старозаветна библеистика, д-р Павлин Събев, свещеник и преподавател по Нов Завет, и д-р Стефка Кънчева, преподавател по Стар Завет. Рецензенти са доц. д-р Мариян Стоядинов и доц. д-р Свилен Тутеков.

С актуални интерпретации на интригуващи теми, сборникът е насочен не само към студенти и преподаватели по богословие, но и към по-широка читателска публика.

Ориентир за целите и посланията на сборника дава самият авторски екип в предговора към книгата: „Какво все още не сме казали за Книгата, съставена от книги, която за нас, християните, вече две хилядолетия е изреченото слово на Бога, в което търсим и разпознаваме ориентирите на собствените си пътища в този свят, на съвместния си живот, на познаването на Божия Син, Който стана Син Човешки? Винаги има какво да кажем. През всички отминали векове от живота на Църквата в този свят книгите на Писанието са пораждали книги, които започват разговора отново… Затова се появи и тази книга, като покана за разговор, за четене на Писанието в контекстите на нашето време, в което свещените книги сякаш не са толкова „свещени“ за едни, или убийствено едноизмерни като разпоредби и правила за тези, които не искат да разберат, че Писанието има тяло, душа и дух.

Ето защо ние дръзнахме отново да говорим за Писанието в три значими според нас аспекта на нашия живот като общение и споделеност на вярата, увереността и верността в Господа Иисуса Христа: разбирането, молитвата, диалога. Надяваме се, че читателят ще научи нови неща за библейската херменевтика, за паметта, спомнянето и „дървото Иесеево“, чиито корени са в патриаршеските времена, но клоните се простират до този век – до утринните и вечерните на нашия ден. Читателят ще разбере, че споровете между религиите са излишни и конфликтът може да бъде заменен с диалог, който отново да ни върне към изходната точка, с която започнахме – дарът на разбирането, защото земята е домът на човека, домът на Адам, а ние сме домът на Божия Син (Евр. 3:6). Затова винаги ще се нуждаем от Диалог, защото чрез Словото се сътворяват светове и в Него има светлина и Живот.“

Представяме ви откъс от първата студия от сборника – „Херменевтика на Новия Завет“ на д-р Павлин Събев (отец Павел)…

Евангелията се различават едно от друго, а и от останалите новозаветни книги по начина, по който използват литературни средства, за да изваят образа на Иисус в редица житейски ситуации (и други образи, създаващи контекст). Например Иоан и Марк са на противоположни полюси. Евангелието според Иоан използва пролог, продължителни беседи на Иисус и молитва към Неговия Отец, поредица от знамения, свидетелство на независими свидетели и изрични изявления на разказвача, представящи Богосиновството на Иисус. При Марк не откриваме пролог, но още в началото се казва, че Иисус е Христос, Божият Син. Това обаче, което изглежда да е толкова очевидно в началото, става проблематично – Иисус не е Месия в традиционния смисъл на думата. Това, което се разкрива в литературните стратегии на Марк (а такива, колкото и да е невероятно за един вярващ човек, има), е толкова объркващо за читателя, както разкриването на Иисус пред учениците в рамките на самия разказ. Световете на разказа (разказите) в евангелията са важни. Тези светове са поетични (но не измислени), смислово многопластови, обвързани с пророчества, очаквания и разочарования, противоречия и предизвикателства, които налагат необходимостта от промяна и избор.

Литературната критика на евангелията се занимава с авторството по съвсем различен начин в сравнение с историческата критика и това е важно да бъде отбелязано. Какво можем да знаем от самата работа за нейния автор? Този автор идентичен ли е с разказвача, който може да бъде литературна фигура? Литературната критика прави разлика между първо и трето лице, между участник в събитието и ограничената гледна точка на човек, който е научил за него, впрочем така прави и свети евангелист Лука, както можем да видим от неговия предговор към евангелието. Евангелските разказвачи – позволете да нарека така светите евангелисти, – знаят, каквото трябва да се знае за хора и събития, дори коментират чувства, мотиви и мисли. Разказвачите не само разказват историята, те въвеждат историята, дават обяснения, превеждат думи, казват ни какво е известно или не се знае за участниците в събитията и предлагат решения пряко и косвено. Така читателите са повлияни от характера на разказвача и дори не осъзнават въпроса дали разказвачът съставя (от различни изказвания, предавани в устното предание), резюмира, съкращава или разширява думите на Христос, събитията и участниците в тях и т.н, от херменевтична гледна точка (но не и от историко-критична) това няма значение.

В разказа на Марк за Иисус и учениците, пресичащи езерото (Марк 8), Иисус казва на учениците: „Внимавайте, пазете се от кваса на фарисеите и на Ирод!“. Учениците разпознават синтактично и семантично единство; те осъзнават присъдата, като преценяват, че изявлението на Иисус трябва да бъде разбрано буквално и че той говори за хляба, който учениците не са успели да донесат с тях. Читателите обаче знаят повече, отколкото учениците, те знаят, че темата не е хляб в буквалния смисъл, в който учениците разбират думите на Учителя.

Остана още един въпрос, който бих искал да поставя в нашия разговор за богословската и херменевтична приложимост на литературната критика – въпросът за текста и неговите контексти. Към него често се подхожда повече историко-критически, аз обаче бих искал да отбележа как историческият контекст на текста се трансформира във вътрешнотекстови литературни контексти, създадени от литературните стратегии на авторите на новозаветните книги.

На първо място, това, че имаме четири евангелия предполага синоптичен прочит и анализ на мястото на всеки един перикоп. Наличието на четири разказа за едно и също нещо в канона на книгите на Новия Завет е странно. От друга страна, Господ Иисус Христос не е оставил писмен текст. Неговите притчи и слова, произнесени устно, са записани от авторите на евангелията в наративна рамка, която включва разказ за делата и пътуванията на Иисус Христос. Този разказ обаче трябва да звучи по-различно от разказа през 30-те и 40-те години, който се предава в Юдея. Отвъд селцата и малките градчета на Палестина, където се говори повече арамейски, в големите полиси на Римската империя – Антиохия, Ефес и Рим, където се говори гръцки от преобладаващото езическо население, разказът за събитията трябва да бъде разбираем за езичниците, които не познават специфичните особености на палестинския юдаизъм. Ето защо евангелските текстове имат два литературно преплетени исторически контекста – контекста на събитията, за които се разказва и контекста на авторите, които разказват за събитията [1]. Освен това всяка притча или слово на Христос има свой контекст, определен от историческите обстоятелства на събитията, но и от литературните особености на разказа на всеки един от евангелистите. Понякога този контекст не е много ясен, понякога имаме дублетни форми [2]. Възможно е Христос да е повтарял някои от своите поучения сред различни хора, в различните градове и селца при своите пътувания. Неговите слова са запомняни и разказвани на други хора, вероятно не винаги с пълно обрисуване на първоначалния им контекст; апостол Павел например цитира думи на Господа (виж 1 Кор.7:10; 9:14; Деян. 20:35), без да споменава контекста, в който са казани. Двете позовавания в Послание до коринтяните – за развода и за възнаграждението на проповедниците на благовестието, имат паралели в Матей 5:31-32 (Иисус говори на учениците Си) и Матей 19:3-12 (срв. Марк 10:1-12; полемика с фарисеите), където Иисус отговаря на фарисеите, и в Матей 10:10, където се разказва за изпращането на дванадесетте (срв. Лука 10:7 – контекстът отново е изпращане на учениците). Обаче за думите в Деян. 20:35 („По-блажено е да дава човек, отколкото да взема“) не можем да намерим паралел в евангелията, от който да възстановим първоначалния им контекст. Понякога думите на Господ Иисус Христос имат различен литературен контекст. Така например наставленията към учениците, събрани в Мат. 10, Лука поставя в различен порядък и контекст (9:2-5, 10:3, 21:12-17, 12:11-12, 6:40, 12:2-9, 12:51-53, 14:25-27, 17:33, 10:16).

Вероятно литературният контекст, който всеки евангелист конструира около думите на Христос (т.е. мястото на съответния перикоп в структурата на текста) е обусловен от житейската ситуация, в която Иисус произнася тези думи и която е известна на евангелиста [3], но би могъл да бъде обусловен от литературни и богословски предпоставки (срв. мястото на разказа за изгонването на търговците от храма при Иоан – в началото на евангелието, а в синоптичните евангелия – в края).

Синоптичният прочит на отделните перикопи не бива да хармонизира разказите, той по-скоро трябва да посочи различията, за да чуем гласа на всеки от евангелистите – глас различен от другите гласове, които, въпреки че говорят едни и същи думи, разказват истории, конструират перикопи и литературни контексти, трансформирайки историческия контекст в литературен.

Литературна зависимост между евангелистите безспорно има, примерите за това са доста. Примерът, който дават Gordon Fee и Douglas Stuart, е показателен в това отношение. Разказът за нахранването на петте хиляди души (Матей 14:13-21; Марк 6:31-44; Лука 9:11-17; Иоан 6:1-15), подложен на една проста статистика, показва следното:

• Матей използва 157 думи; Марк – 194; Лука – 153; Иоан – 199;
• Имаме 53 думи, общи за Матей, Марк и Лука;

• Вербалното сходство между Иоан и синоптичните евангелия обхваща няколко съвпадения („пет“, „две“, „пет хиляди“, „парчета хляб“, „дванадесет коша с къшеи“)

• Вербалното съвпадение между евангелистите, изразено статистически, изглежда така:

Матей и Марк – съвпадение 59%;
Матей и Лука – 44%;
Лука и Марк – 40%;
Иоан и Матей – 8.5%;
Иоан и Марк – 8.5%;
Иоан и Лука  – 6.5%.

Зная, че подобни методи за анализ на текста биха предизвикали усмивка у православния читател, но те могат да ни кажат много. В този случай ясно се вижда, че разказът на Иоан е независим от разказа в синоптичните евангелия, дори думата за „риба“ е различна („ὀψάριον“ вместо „ἰχθύς“). Между Матей, Марк и Лука има идентичност в разказа, използваща повече от половината общ речников фонд и словоред. Фразата „…който чете, нека разбира“ (Марк 13:14 и Матей 24:15) очевидно не е произнесена от Господа, но е вмъкната от някой от евангелистите като обръщение към бъдещите читатели и ни насочва към използване на общ писмен източник, от който черпят Матей и Марк или към литературна зависимост между двамата [4].

Ето още един пример:

Матей 24:15-16: „И тъй, кога видите да стои на свето място „мерзостта на запустението“, за която е казано чрез пророк Даниила (който чете, нека разбира), тогава ония, които се намират в Иудея, да бягат в планините“;

Марк 13:14: „А кога видите „мерзостта на запустението“ [5], да стои, дето не трябва (който чете, нека разбира), тогава ония, които се намират в Иудея, да бягат в планините“;

Лука 21:20-21: „…А кога видите Иерусалим обсаден от войски, тогава знайте, че е наближило запустяването му; тогава ония, които се намират в Иудея, да бягат в планините; и които са в града, да излязат из него; а които са в околностите, да не влизат в него…“

Всъщност най-неясен е Марк, Матей внася повече яснота, а Лука конкретизира още повече. Тук очевидно имаме засвидетелствано нарастващо изясняване на текста по линия Марк – Матей – Лука, което вероятно е свидетелство за това, че Матей и Лука са редактирали Евангелие според Марк като източник [6].

Като автори евангелистите създават контекст, в който да разположат думите на Господа. Притчата в Матей 20:1-16 е добър пример. Какво означава тази притча в литературния и богословски контекст, който създава Матей? Матей разполага тази притча в контекста на текст, идентичен с текста на Марк (срв. Мат. 19:1-30, 20:17-34 и Марк 10:1-52). От тази притча Марк ни предава само фразата: „Обаче мнозина първи ще бъдат последни“ (Марк 10:31) в контекста на казаното от Петър: „ние оставихме всичко и Те последвахме“ [7].

Разказът за проклинането на смокинята (Марк 11:12-14, 20-25; Матей 21:18-22) в Евангелието според Марк функционира като метафора по твърде интересен начин. Разказът е отворен: проклинането на смокинята и изсъхването създават рамка около разказа за конфликта с търговците в храма в Иерусалим, така че смокинята да илюстрира присъдата над Израил. Според Матей обаче смокинята изсъхва веднага и това е предложено като урок за силата на вярата (Мат. 11:21), който се оказва единствената цел на случилото се.

Кратките истории, които Господ Иисус Христос разказва за добре познати житейски ситуации – засяване на семена, подялба на наследство, нападение на разбойници, съдене и т.н., илюстрират духовни истини и отправят послание, за разбирането на което не се изисква специална подготовка. Това е така, но Марк ни предава загадъчно изявление към учениците: „вам е дадено да узнаете тайните на царството Божие, а за ония, външните, всичко бива в притчи“ (4:10-12). Христос не е езотеричен учител, такъв, какъвто го виждат гностиците около век по-късно. Вероятно смисълът, който се влага тук, произтича от арамейската дума mâshâl, преведена в Septuaginta чрез παραβολή (сравнение, съпоставяне един до друг, притча). Тази дума обозначава загадката и парадокса като част от премъдростното говорене на учителите и богоизбраните мъже (Числа 23:7, 18; 24:3, 15, 20, 21, 23).

Притчите не са алегории [8], те са истории със сюжет (например притчите „за добрия самарянин“, „за блудния син“, „за десетте девици“), те имат начало и край. Всички те са основани на сравнението, при това метафората, която израства от сравняването и преноса на смисъл, е толкова пластична и ненатрапчива, че сякаш не съществува, а езикът остава на нивото на директното означаване и извличане на смисъла от човешкия опит. Така притчата осъществява основното си предназначение – да предизвика отговор у слушателите, да ги завладее в момента на слушане, да ги предизвика с парадоксален обрат на действието. Нима не е парадоксално, че един социално маргинален за юдейското съзнание човек като самарянина ще окаже помощ, отказана от свещеника и левита? Или че последните наети работници ще получат колкото първите? Или че един митар може да бъде по-праведен от един фарисей? Както проникновено отбелязват G. Fee и D. Stuart, „да се тълкува притча означава да се разруши нейната оригиналност“ [9], но ако слушателите на словото на Господа са възприемали притчата непосредствено, то за нас тези притчи са записани като част от голям текст и се губи първоначалната съпътстваща невербална комуникация за сметка на създадения литературен контекст, който подсилва посланието на притчата.

Бележки

1.Виж по-подробно Fee, Gordon, Stuart, D. How to Read the Bible for All Its Worth. Zondervan, 1993 (Second Ed.), p. 127.
2. Събев, П. Γραφή и Κήρυγμα…, с. 95.
3. Fee, Gordon, Stuart, D. Op. cit., p. 132.
4. Ibidem, p. 134-135.
5. В цитирания от мен Синодален превод, който следва византийската текстова традиция на хармонизиране на текстовете на евангелията, са добавени думите „за която е казал пророк Даниил“, липсващи в по-ранните ръкописи. Тук съм цитирал текста без тези думи, за да се види как той „нараства“ и става по-конкретен.
6. Fee, Gordon, Stuart, D. Op. cit., p. 136.
7. Ibidem, p. 138.
8. Понякога текстове като Марк 12:1-11, Матей 21:33-44 и Лука 20:9-18 могат да ни подведат в такава посока на мислене.
9. Fee, Gordon, Stuart, D. Op. cit., p. 152.