„Малката домашна църква“ на Деян Енев идва в навечерието на Възкресение
На 16 април на книжния пазар излиза новата книга на писателя и журналиста Деян Енев „Малката домашна църква. Съвременни притчи” (изд. „Хермес”). Тя включва 44 текстове, публикувани в Портал „Култура”, изпълнени с болка, но и с вяра в чудото на Божията милост… Представяме ви откъс от вдъхновените уводни думи за книгата от Тони Николов:
„Във времена на злост, омраза и разяждащо съмнение във всеки и всичко, Деян Енев не се колебае да твърди, че „на този свят има място за чудеса. Иначе човешката самота е непосилна” (Черната Богородица от Монсерат). Или да се пита: „къде изчезна радостта?”, убеден, че тя е „онова нещо в делника ни, което може да се оприличи единствено на златния нимб върху иконите на светците”.
Тези текстове са „тихи съзерцания” на едно християнско сърце. А сърцето на християнина „пее” от любов, защото тя извира от тайнствени глъбини и не секва, напук на всички мъки и нещастия, на цялото зло в света, когато всичко е „на кантар”, но ето че даже държавата, в която живеем „все пак не се продънва в бездната, защото масата на добрите хора винаги надхвърля масата на бандитите, на разбойниците, на крадците” (Кантарът).
Писателите са като юродивите, казва Деян Енев. Те викат, но не ги чуват. И не крие съмненията си дали, както е тръгнало, читателите все още се нуждаят от тези глашатаи на словото.
В противен случай и писателите ще спрат да вярват в думите, заради които живеят, а съответно думите ще престанат да обозначават истината – думата „мъка” няма да означава мъка, „детски смях” – смях на дете, а думата „България” ще изразява неизвестно какво, но не и родина или отечество.
Огромният успех на тези текстове в „мрежата” и неспирното им шествие из интернет са най-добрата защита на словото, която един писател е в състояние да му осигури днес.
Деян Енев е много четен автор. Известно е обаче, че всеки писател се тревожи не само от това „дали”, но и „как” ще го четат. Ще видят ли читателите онова, което е видяло сърцето му, ще почувстват ли болката или радостта, заради които е прибягнал до думите? Разтворете тази книга на която и да е страница, и убеден съм, че ще попаднете на нещо истинско, на „парченце живот”, защото авторът, преди да го обговори, го е „пробвал със зъби дали е от злато” (Нямото исо).
Истинската проза предполага истински читатели. Особено, когато е написана с типичната за Деян Енев „точност и краткост”, която според Пушкин е най-първото достойнство на прозата.
Ето защо не се съмнявам, че събрани в книга, тези текстове ще имат своя нов живот и нови читатели. Авторът е казал вече, каквото е имал да каже, поставил е точка и дата под всяка една от „тихите си думи”, проводени от сърцето. Колкото и те, по стила си, да са доста различни: яркостта на живота и един духовен смисъл ги обединяват в особено „мисловно пространство”, достъпът до което сякаш ни е изначално даден.
Ред е на читателя да открие или преоткрие тези редове, пронизани с остра „болка по текущото”.
Погледнато календарно, зад тези думи се крие година и половина от нашия общ живот, от едно нелеко и смутно време за България. Взрем ли се обаче по-дълбоко, под епидермиса на по-политическите текстове, ще видим, че зад разкритите язви, „вълчия вой” и играта на гатанки, Деян Енев ни прави съпричастни на голямата си болка за човека. Тъкмо тя му позволява да намери верен изказ и ритъм на разказа за политиката, да ни каже отново онова, което е видял със сърцето си.
Знам от автора, че тези текстове са писани бавно и отмерено в нощната тишина, която обира суетнята и гълчавата на деня. Тогава в дълбините на човешкото сърце сякаш се открехва някакво друго, духовно око, което ни позволява да видим нещата в истинската им светлина – не в тукашната им ущърбност, а във вечната им красота.
Дарът на това двойно виждане е нещо, което винаги ме е удивлявало в текстовете на Деян Енев.
От една страна, те са автентично натурални, даже журналистически: „истинският журналист обелва събитието, както се бели лук”. Сами ще се убедите, че авторът не спестява никому нищо, а описанията му пронизват реалността като с нож, до корена.
Оттам насетне разказът му обаче винаги има и метафизичен план – дори да е за битието на просяците или за „страната на Мунчо”. За да ни припомни кои сме ние, за да ни „приземи” – всички нас, които също просим милост от Бога, понякога и без да го знаем, ала „не сме Божии избраници, които да превеждат на разбираем език небесните тайни” (За просяците).
Затова в тези текстове има толкова много поезия: „птиците сутрин чуруликат тъй, сякаш пеят псалми”, а „луната стои на небето дълго, след като е съмнало, и прилича на старинна сребърна монета.” (Сънародници).
Казват, че четенето, даже в по-голяма степен от писането, разкрива какъв е човекът. Вярвам, че щом сте посегнали тъкмо към тези „тихи думи” на Деян Енев, това не случайно.
Всеки човек е това, което чете, както и онова, което оставя за себе си от прочетеното. При условие, че чете и че се приобщава към прочетеното със сърцето си. С духовния си взор, който е „светило на тялото” (Мат. 6:22).
Иначе, както ни предупреждава Деян Енев, ще заживеем с тъмата.
Ще заживеем като Къртици:
„Всеки нещо си чопли в своя коридор, в своя тунел.
Понякога излизаме на светло, оглеждаме се.
Виждаме по-близо и по-далеч и други такива като нас – да душат въздуха, да се оглеждат.
Регистрираме присъствието си.
И пак се шмугваме в тунела.”
Додето е време, нека четенето ни върне радостта, онова „светло общение на душата с други хора, с природата, със света”.
Аз повярвах на Деян Енев (повярвайте му и вие), че някъде далеч, на един остров, след Голяма Богородица, има огромен кипарис, пълен с лястовички. Те трябва отново да се върнат тук. И заедно с тях ще се завърне радостта.“
