Църквата и духът на времето

Как църковният човек осмисля прехода от предмодерната епоха, теоцентрична и колективистка, към модерната, антропоцентрична и индивидуалистична? Всъщност как днес Църквата живее в общество, в което съсъществуват елементи от традиционната, модерната и постмодерната култура? Каква е разликата между секуларизация и секуларизъм и защо първото е по-скоро естествено и позитивно, а второто – негативно явление? Къде е срещата между богословието и социологията?

Книгата на сръбския протойерей Зоран Кръстич “Църквата и духът на времето” разсъждава именно по тези въпроси. Тя е факт благодарение на усилията на църковното настоятелство на храм “Св. Три светители” в Горна Оряховица, спомоществователството на Русенския митрополит Наум и издателство “Синтагма”.

Авторът е професор по канонично право и соци­ология на християнството в Православния богословски факултет на Белградския университет. Т.е. имаме свещенослужител, богослов и социолог – учен и пастир – който умело развива своите тези, звучащи повече от убедително. Отец Зоран дори е уважил българското издание на труда си със специален предговор към него, в който четем:

Отец Зоран Кръстич

“Манталитетът, менталността са винаги много устойчиви и бавно се променят, така че отделни исторически обществени отношения и ценности започват да се тълкуват и отъждествяват с евангелските, а така и в съзнанието на хората стават вечни и непроменливи. Към тях спадат, например, разбирането за брака и брачните отношения, за възпитанието на децата, за отношенията към авторитетите, въпросът за личната свобода и като цяло – човешките права и подобни придобивки на модерното общество. Много често вярващите не ги критикуват въз основа на евангелските ценности, а въз основа на историческия манталитет на една предишна, но също така – да не забравяме това – историческа, а с това и преходна епоха. Тази проблематика на различните “културологични часовници” между Църквата и света, и тяхното евентуално синхронизиране, е полето на моята работа и изследвания, и е основната тема на тази книга.”

Интересното е, че още в началото на своя труд отец Зоран заявява дълбокото си убеждение, че съвременната обществена действителност със своята “променливост, плурализъм и специфично съзнание” е такова изкушение за Църквата, каквото тя не е имала в досегашната си история.

Преди време книгата беше представена в столичната “Къща за птици“. В софийската премиера на книгата участваха доц. д-р Свилен Тутеков от Православния богословски факултет на Великотърновския университет; свещеник Сава Кокудев, ефимерий на академичния параклис и преподавател в Богословския факултет на СУ, и Мартин Иванов, доктор по социология от Института за изследване на обществата и знанието при БАН.

Доц. д-р Тутеков, който е и преводач от сръбски на книгата и един от рецензентите й, започна със следното:

“Ще се изненадаме колко много неща от миналото наследяваме като културна и социална опаковка и плът, които смятаме, че са част от същността на Църквата, а реално не са. Важен е именно социологическият анализ, в известен смисъл хирургическо дело, да съумеем да разграничим това, което е и което трябва да бъде тя, от онова, което е последица от приспособяването й към обществените и културни дадености в определен исторически момент. За жалост, ние много често обвързваме, пришиваме Църквата към проект, било той политически, идеологически или друг. Трябва да разберем, че отминаването на някаква обществена система не е драма за Църквата, но става драма за нас, ако ние преживяваме със страх, носталгия и фобии самата Църква тъкмо като неделима част от това отминало време.“

От публиката беше поставен и проблемът за езика на църковния човек. За това как често се чувстваме изгубени в превода и неразбрани. Доц. Тутеков отговори така:

“В църковните среди има стремеж да се използва колкото се може по-архаичен език с предпоставката, че такa сме по-православни, по-истинни, по-благочестиви. Езикът обаче се обновява и променя по начина, по който се променя всичко около нас, но това не означава, че не трябва да бъде удържан в онзи принцип, който има св. Василий Велики – да намерим “богоприлични думи”. “Богоприлични” по никакъв начин не означава думи, които звучат архаично и не казват нищо. Погледнете апостол Павел. Той говори на най-добрия класически литературен гръцки език за неговото време именно за да бъде разбран. Говори по един начин в Рим, по друг в Коринт, по трети на евреите. Т.е. тази инкултурация на езика е изключително важна. Използването на един съвременен, адекватен език обаче означава интелектуално усилие, творчество, богословска трезвост, познаване духа на Преданието и в крайна сметка – дръзновение. Но при всички случаи Църквата трябва да говори на разбираем език. Използването на неподходящ такъв прави позицията и аргументацията ни слаби.”

В края доц. Тутеков посочи основния проблем, който според него разглежда книгата на сръбския му колега:

“Това е идеологическият подход. Тъкмо Модерността е епохата на великите идеологии и в опита си да се впишем сред тях, ние някак си инстинктивно и подсъзнателно превръщаме и християнството в идеология. Защото то трябва да се конкурира, да се състезава и да бъде по-добрата идеология от другите: либерализъм, национал-социализъм, комунизъм, атеизъм и т.н. Прецизният и задълбочен социологически анализ е възможността да излезем от този порочен режим. Това е голямата поука и рецепта, която произтича от книгата на отец проф. Зоран Кръстич.”

Социологът Мартин Иванов също защити този своеобразен интердисциплинарен подход:

“Диалогът между богословието и социологията наистина може да бъде ползотворен. Църквата не може да се затваря и гетоизира в един самодостатъчен собствен свят. Тя е едно постоянно свидетелство и стремеж за преобразяване на целия свят. Емпиричният подход на социологията, който дава определено инструментално знание, може да бъде полезен за това свидетелство. Това е в основата и на съвременната наука като цяло. Тя търси полезността.”

Отец Сава Кокудев също говори за преобразяващата сила на Църквата в света и за освобождаването от страха от модерността, като контрастратегия срещу гетоизирането на вярата ни:

“Авторът подчертава, че онова, което не е прието, не може да бъде преобразено и обновено. Христос идва, за да приеме човешката природа и света такъв, какъвто е, и да ги преобрази в Себе Си. Но въпреки това мнозина остават социални песимисти… Край, дойде епохата на отстъплението. Край, този свят върви към погибел. Край, единственото, което ни остава, е да си създадем паралелен православен свят, в който на всичко да залепим етикети “православен”, и да живеем в едно своеобразно гето. Това е свят, в който живее митът за златното време. Авторът казва, че такова време никога не е съществувало. Такова време е утопия и идол. Почитането на един такъв “Златен период” на Църквата е всъщност фино идолопоклонство.”

Отец Сава наблегна и на това, че традиционалистът е обърнат назад и гледа в миналото, докато човекът на съвремието гледа в бъдещето, цитирайки една мисъл на отец Зоран от книгата: “Нима ние не очакваме бъдещото Царство, есхатологичното Царство, което има да дойде и което ще се открие в края на историята?!“. Това е автентичният етос на християнина и на Църквата, която е в този свят, но не е от този свят.

Нека завършим с още един цитат: “Да бъдеш православен и модерен – в какъвто и да е смисъл – най-често предизвиква съмнение и подозрение. Да бъдеш православен и консервативен е очаквана комбинация”.

И все пак, можем да опростим духа на книгата за духа на времето и така: не е страшно, а дори е нужно, Църквата да свидетелства и проповядва и от, да речем, енорийски или поместен профил във фейсбук. В допълнение, биометричните данни в личните документи, проверките по летищата, имунизациите и други модерни придобивки на епохата не са свързани непременно с опасност от “чипиране” и сдобиване с числото на звяра.

 

 

Близки теми: