Време за Емануил

По това време на годината винаги имаме повод да чуем, че едно от имената на Христос е „Бог с нас“: „Сам Господ ще ви даде личба – казва пророкът – ето Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“ (Ис. 7:14). „Бог с нас“ е преводът на това име.

През 735 г. преди Рождество Христово Исаия изрича тези думи към Ахаз, иудейския цар, който упорства в отхвърлянето на Божиите повели и знамения. Пророческите думи говорят колкото на Ахаз, толкова и на нас, най-малкото защото са изречени в множествено число в един разговор между двама. Ахаз така или иначе не разбира думите. Той дори не слуша пророка. Но такава е съдбата на пророците. Значението на техните думи се открива десетилетия или столетия по-късно. Хилядолетия по-късно ние знаем думите му вече като сбъднато пророчество – защото Бог стана човек, роди се като Емануил, като „Бог с нас“.

Бог стана Емануил, т.е. Бог с нас – не само заради избраниците от избрания народ, нито само заради този народ, а за всички народи и за всички човеци – „о всех и за вся“. Избраният народ нямаше да е такъв, ако не бяха всички други народи, заради чието спасение да бъде „избран“. Затова въплътилото се Слово стана Емануил първом за иудеи, сетне и за елини, а благовестието за Него – „сила Божия за спасение на всеки вярващ, първом на иудеин, сетне и на елин“ (Рим. 1:16). Бог се роди като Емануил, влезе в нашата история като Бог с нас и оттогава историята е различна.

Когато казваме, че Бог е с нас, това означава, че Христос е винаги с нас като Църква, като нов Израил. За Избрания народ няма по-страшна присъда от думите: „ще ви разпилея между народите“ (Неем. 1:8, срв. Лев. 26:33), нито има по-голяма надежда от обещанието: „ще събера остатъка от Моето стадо из всички земи“ (Иер. 23:3-5). Винаги, когато призоваваме Св. Дух да слезе над нас и предложените дарове – над нас, за да ни претвори от хора с обща вяра в Църква, и над даровете, за да ги претвори от хляб и вино в Тяло и Кръв Христови – Бог е с нас; събира ни като свое стадо „из всички земи“. Когато слиза над нас и над Даровете, Той показва Своята вяра в нас, когато ние пристъпваме към Чашата, ние показваме своята вяра в Него.

Бог стана Емануил не само заради нас като цяло, но и заради всеки от нас в неговата уникалност и ценност за Него. За да оценим това – като събитие, което няма историческа давност – би трябвало да сме осъзнали какво сме без Бога. За да оценим нечие присъствие, трябва да познаваме вкуса на отсъствието. Не знам да има по-страшно наказание за лишените от свобода от това, да бъдат изолирани – не просто за часове, някак за да си починат от присъствието на другите, а за месеци и години, в които изолацията подлага на изпитание най-дълбинните устои на човечността. Отсъствието на другия, отсъствието на „някой с теб“ изправя човека лице в лице с въпроса за смисъла на собственото му съществуване и поради липсата на отговор за този смисъл – в „никой с теб“ го няма отговора – с все по-драматичната невъзможност за човешко самосъхранение.

Затворът е само алегория на нашия свят, на затворения кръг между раждането и умирането – пространството, в което човекът в своята самодостатъчност се скрива от Бога, избира не „Бог с мен/нас“, а „Аз/ние без Бога“. Затворът е само алегория на нашата днешна самозатворена самодостатъчност и особеното в нея е, че ключовете са от вътрешната страна на решетките. Това е избор и основа на всяка самота, на всяка липса, на всяка изолация, които в своя апогей завършват със саморазрушение и смърт.

Цялата човешка история е свидетелство за това и целият Стар Завет се осмисля от думите на Исаия към Ахаз, от потребността да имаме „Бог с нас“. Нещо повече – всеки от нас има нужда от Емануил, от благовестието за Него, което е „сила Божия за спасение на всеки вярващ“. Смисълът на това благовестие и на това име е, че никога вече няма да бъдем смъртно сами. След възкресението Си Христос влезе в къщата, където се бяха заключили апостолите „поради страх от иудеите“ (Иоан 20:19). Той влезе през заключените врати при хора, които се страхуваха от други хора; които бяха сами от страх. Колко много си приличаме с тях – самозаключили се „поради страх“, и колко много си приличаме с тях – защото при тях влезе Христос, като Емануил, като Бог с нас!