Да бъдеш искрен
Светът не търси искреност. Не очаква сближаване, заради което трябва да се протегне ръка. В този отчуждаващ ни свят само вярата намира пътищата, по които да тръгнат душите, за да се срещнат и намерят. Да намерят Бога. Вярата е връзка и в нея, заради нея трябва да бъдем искрени. Искреността е действителната близост между верните и всички хора, с единението на душите и затова "искрен" на църковнославянски означава "ближен".
Искреността е смелост. И сигурно е уязвима смелост, отправила се надалеч, тръгнала на поклонение, опитваща се да се доближи до Абсолютната Истина, която долавяме само със сърцето си и понякога наричаме "незнаен Бог" (Деян.17: 23), защото все още не сме Го е направили Господар на своя живот…
Искреният човек рискува – разкрива и оголва част от душата си и понякога това може да бъде съблазън за другите. Искреният човек е уязвим и понякога неговата откритост му вреди, разрушава мечтите му и може да го изтрие като събитие от живота на другите. Но Сам Бог го доближава и му протяга ръка. Катарзисът се случва в най-трудния за човека час… И говорещият и слушащият се докосват до откровението, защото откровението посещава искреността. Откровението идва на света, изречено е, но не е омърсено от житейското и профанното. Преминава през света, но не изгубва своята чистота. Свежестта и новината, която донася искреността, я свързват с процеса на творчество. Не просто земно творчество, а жажда за истина, която не се насища с обикновени житейски неща.
По пътя към Истината, който се простира през целия земен живот, хората намират много откровения. На някои като нас не им е било трудно да намерят Църквата на Истината, защото така е поискал Бог – да Го видим и чуем, щом от душа сме Го повикали. Нас тръните на заблудите са ни докосвали, но не са ни разкъсвали лутания и съмнения, такива, за каквито четем в някои жития и изповеди на съвременни хора.
Полъхът на Истината е направлявал мъжествените й изповедници да продължават да се борят за нея, да я разпознават и следват, защото Бог е Истината. И те са Го следвали с гласа на сърцето и съвестта си, докато Го намерят и Той ги приюти.
Нашата вяра, простряна на границата между Изтока и Запада, ни потапя в апофатиката на живота, разкрива несъвършенствата на всичко земно, като ги съпоставя с Всесъвършения Бог. И ни оставя малки, грешни и немощни – нямащи, незнаещи, неразбиращи… Все още живеем и преживяваме тайната на битието, дадено ни свише. Все още имаме тайни, тайнства, чудеса. И не е ли чудно – там, където все още има тайни, има и искреност?! Нашата вяра живее в чистите сърца. Бог ни крепи заради чистите сърца. И колкото и лукав да е светът, колкото и злото да го обзема, Бог съхранява своите съкровени люде. Така, както само Той може да ги съхрани!
Искреността побеждава, защото е неочаквана. Ето, нашето ежедневие ни изпълва, опитваме да живеем и своя духовен живот, "да събираме съкровища за небето", да живеем в Църквата. Всичко това е скрито, естествено като дишането. И изведнъж Бог ни среща с нечия искреност. Тя ни обезоръжава, защото искреният човек е лишен от защита и в това е неговата сила. Чрез него говори Бог.
Искреността е условие, за да съществува съборност. "Съборността" на партии, на идеологии, организации и събрания е лишена от дара на творческата, неочаквана искреност. Извън ролите и условностите. Искреността разкрива зад захабената и износена йерархия друга, по-изначална и божествена. Затова в Православието няма диалектика и еволюция. Православната църква не се "обновява", както църквите на Запад. В истинската Църква във всеки момент се случва и вечното, и новото.
Някога свети Ерм в своето пророческо видение е видял Църквата едновременно и като старица, и като младо момиче. И колкото и непостижимо да е, това видение е пред духовните ни очи всеки ден…
Православната цялост е цялост на организма. Неслучайно преди причастие има изповед. На Запад изповедта се практикува все по-рядко. Изповедта изчезва, защото изчезва доверието в свещеника и Бога. Изчезва и любовта. Една от двете главни заповеди на християнството е: възлюби своя ближен.
С изчезването на литургичното съзнание възниква пустота, която се запълва с анти-литургията на празничното безделие в неделя. Там, където липсва освещение и обожение. А с тях какво може да се сравни?!
Ако изоставям неделната литургия, ще бъде необходимо да направя усилие, за да се върна към нея. Тази седмица, другата… Няма да бъде трудно да разбера, че тя е всъщност единствената алтернатива на промъкващото се ежедневие и в празничния ден. Еднаквите дни, часове, години – има отци, които така описват ада: неподвижност и отсъствие на възможности. В ада дори не може да се греши, защото да грешиш – това е все пак някакъв избор. А изборът е свобода. Да имаш свободата да направиш избор и да избереш истината и човешката близост – това е благодат. Това е Православие.