Ето как



alt

Църквата влиза в политиката. Така най-кратко медиите описаха процесите в Румънската православна църква, предизвикани от предизборната кампания тези дни.

Разбра се, че Светият синод на Румънската църква е преразгледал позицията си отпреди четири години и е дал позволение на свещениците да участват в изборите като независими кандидати. Естественото недоумение на някои обществени кръгове по въпроса за мястото на Църквата в политическата система на страната би трябвало да се разсее от обяснението, че посредством участието си в органите на местната власт свещениците ще продължат социалната мисия на църквата. Такова становище, изразено от говорителя на Патриаршията, свещеник Константин Стойка, беше цитирано от медиите. „Първо ще трябва да се построят още църкви; има енории, които трябва да бъдат подпомогнати, а освен това има толкова неща, които да се направят за младите“, казал друг един отец, Василе Мунтеан от град Сибиу.

Очаква се на изборите да се явят няколко десетки свещеници. Като примерни форми на тяхното служение в органите на местното самоуправление се посочват присъщи църковни дейности, които видимо се очаква да бъдат осъществявани и чрез механизмите на властта. Този подход има общоприето обяснение и то се корени в статистиката, че около 90 процента от румънците се определят като православни. Логично е значи чрез своя вот те да подкрепят служителите на църквата и каузите, които те ще представят в управлението. Така по естествен начин социалните функции на държавата в Румъния ще се изпълнят с църковно съдържание и ще се осъществи една „симфония“ от модерен вид, каквато само може да се мечтае в страни като България, например.

Звучи толкова добре, че човек неволно се пита – къде е уловката?

Струва ми се, че тя най-просто може да бъде изказана така: Църквата иска да „влезе“ в светската власт, а не властта – да влезе църквата.

Дали работи това? Зависи за кого. В Евангелието е казано достатъчно, за да не се налага да гадаем по този въпрос. Властта в държавата е светска. Държавата има едни цели и задачи, църквата – съвсем други. Тези два феномена съществуват в различни равнини и подобна романтична синергия между тях няма как да се изпълни. Помнете, е казано, че ако светът не приема Христос, няма да приеме и Неговите служители. Защото никой слуга не е по-горен от господаря си. И когато сме свидетели на парадокса един свят, който не приема Христос, да приема Неговите служители, остава да мислим за обясненията.

Разбира се, че посредством анализ на институционалната страна на църквата може чудесно да се обясни това църковно необяснимо положение. Погледната като най-голямата обществена организация в една страна, лесно е църквата да бъде видяна и като потенциален участник в управлението на държавата и обществото. Но дали тази оптика не е сгрешена по някакъв начин? И защо са предупрежденията на Господ към учениците Му да не очакват лесна кариера и популярност, а да очакват всичко обратно на това. Дали не е знаел, че ще дойдат времена като нашите, когато обществото ще е така узряло за Него, че ще приема с отворени обятия учениците и служителите Му и ще ги поставя във властта? Или е знаел нещо друго, което ние не знаем?

Днес и в нашата, българската църква, изглежда безспорно, че трябва да се търсят пътища на взаимодействие с държавата за решаване на тежките духовни проблеми на обществото, породени от комунизма. Кой знае защо обаче това прието за аксиоматично положение не предизвиква активност на църковната власт, насочена навътре към църковния организъм; не поражда вътрешноцърковна динамика, която да се отрази на обществото и държавата. А предизвиква активност навън; активност, насочена да породи процеси в държавата, които да произведат действие върху църквата. И това парадоксално очакване, тази зависимост от държавата, в която църквата се поставя доброволно, е толкова по-плашеща, защото за момента се представя без алтернатива. Единствената утеха засега е нашата организационна слабост, която прави невъзможно превръщането на подобна „изнесена” църковна стратегия в част от държавната политика. Да, наистина, изглежда днес нашата сила е в слабостта ни. „Божията сила в немощ се показва…”..; дано не пропилеем и този шанс.

А пък в Румъния изглежда „му е дошло времето“ църквата да заработи с държавата за постигането на своите цели. Тези стъпки разбира се предизвикват реакции; засега можем да видим само медийните. Ето някои от тях:

alt„Превърнаха светите икони в агитационни материали”, пише вестник „Политика” от 30 май, отразявайки придизборните събития. И също: „Иисус агитира за изборите в Румъния”. Оказва се, че цитираният по-горе отец Василе Мунтеан от Сибиу в желанието си да бъде избран за общински съветник отпечатал агитационни материали върху икона с лика на Христос. На тази „християнска” вълна се понесъл и друг находчив кандидат за кмет, макар и не духовник, който се оприличил, заедно с екипа си, на Христос и дванадесетте апостоли. Кандидатите за общински съветници се снимали в позите на Христовите ученици от прочутата картина на Леонардо да Винчи „Тайната вечеря“, а в средата – на мястото на Христос – седял самият кандидат за кмет. Човекът се огорчил, че тази креативна идея била посрещната с присмех от журналистите.

***

И така, за медиите в Румъния, пък и у нас, е интересно, че „Църквата влиза в политиката”. И те поставят свещеник с „предизборни” икони през две изречения до кандидат кмет, който води из улиците на Сибиу слон. Или казано с други думи – обществото е поизненадано, че Църквата в лицето на своите представители, се нарежда за роля на политическата сцена. И е готова да превърне в пропагандни клишета своите послания и вътрешното си богатство. Кой има полза от това?

През последните години Румъния стана учебникарски пример за възраждане на църковния живот в една посткомунистическа държава. Често се говори за големия брой на манастирите (и монасите) за църковното строителство, за възраждането на енориите, академичната подготовка на свещениците, за църковното книгоиздаване, църковната просвета и т.н. Примерът на Румънската православна църква респектира и вдъхновява. Но предизвиква и много въпроси с днешна дата. Като например този, по какъв критерий църковната общност да определи своята обществена активност; от какви позиции и под каква форма една църковна организация може да участва в политическите процеси на държавата си. И трябва ли?

Тези въпроси са толкова по-важни, колкото по-активна и многочислена е църковната общност. Защото ако една силна поместна църква реши да проектира себе си като обществена организация в равнината на политическата система, тя има всички шансове да успее – именно поради своята численост. И разполагайки се в тази хоразонтална перспектива, твърде неусетно и твърде катастрофално да се превърне от силна църква просто в силна обществена организация.

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

4 Отговори

  1. portos каза:

    „А предизвиква активност навън; активност, насочена да породи процеси в държавата, които да произведат действие върху църквата.“

    Не съм сигурен, че е точно така. Мисля, че тълкуваш инертността и липсата на стратегическо мислене твърде превратно

  2. Ангел Небесен каза:

    Национализмът ще доубие и без това хилавата православна духовност. Освен всичко друго тези обществени щения отправени от страна на Рум.П.Ц. показват пълна дезориентация по отношение на социалните процеси в европейски план. Барем една християн-демократическа програма да бяха прочели за да видят как се прави в НОРМАЛНИТЕ държави.
    Католико-протестантските социални докрини, теоритичните постановки на естественото право, деконфесионализация при определяне на ценностни ориентири и още много други неща БИЯТ с милион обиколки всички правосл. напъни за активна роля в обществения живот. За социалното присъствие и духовната посвета на църквата в тези общества няма смисъл да се говори.
    За всеки мислещ себе си за християнин трябва да е ясно, че Евангелието НЕ Е политико-социална програма; от него обаче могат да се изведат десетки ръководни принципи, които биха могли да бъдат споделени на политическо ниво и от нерелигиозно настроени ‘орица, като по този начин може да се влияе в някакви генерални насоки, които да включват и в някакъв план активизиране на църковността. Изобщо не е необходимо „църквата“ да се явява като самостоен конкурентен играч в някаква политическа борба, за да намерят отглас и реализация християнските ценности в обществото.

  3. portos каза:

    ЦИТАТ: „Изобщо не е необходимо „църквата“ да се явява като самостоен конкурентен играч в някаква политическа борба, за да намерят отглас и реализация християнските ценности в обществото.“

    Не е. Не е необходимо. Даже е още по-хубаво въобще да я няма. Всеки да си има иконостас вкъщи и да влияе по домофона на комшиите си. Кесарят всичко притежава и монопола му е свят.

  4. lyublyana каза:

    Църквата в развитието на държавата ,с нейните исторически процеси -да!
    Църковници да се превръщат в „политическа агитка“-не!В отговор на кандидат-кмета със рекламен лозунг -слон;попа да се рекламира с икони…звучи неуместно и много,много странно!В политическият цирк,какви ли не крайности ще се видят,та дори това да става у съседите…
    А колкото до Християно-социалните политически доктрини на запада-сравнение не може да става.Там политиката на държавите е вървяла към политиката на Църквата;тук/особено с комунизма/политиката на държавата е игнорирала визията на Църквата за каквито и да било процеси в държавата.
    В Православната вяра има етика и естетика,които трябва да се живеят-дори,когато участваме в политиката.