Алгоритмичната „вяра“
За обмислянето на темата ме вдъхновиха няколко обстоятелства едно след друго. Един разговор с авиоинженера М. П., с когото се запознахме и извън фейса, слава Богу. Книгата и животът на отец Даниил Сисоев. И ежеседмичните ми пътувания до града на Константин Велики през последния месец.
М. П. ми разказа и припомни нещо много точно, което още свети Кирил обяснява – много е трудно да живееш на практика в ежедневието си по християнски и в същото време е много лесно да разбереш православното ни учение – Бог пожертва Сина Си, за да ни спаси, защото сме Му мили. И напротив, лесно е да водиш живот на прилежен мюсюлманин, изпълняваш предписанията, рецептите и правилата, постановени в техните книги, без излишен размисъл и усложняващи живота въпроси, като в същото време е изключително сложно да се ориентираш в цялостната им мюсюлманска система от усукани легенди, вярвания и народни приказки, добили статут на догма.
Правиш нужното по тяхната традиция, спазваш законите на шериата и си добър мюсюлманин. Изпълняваш стъпките една след друга – даваш от доходите си на бедните (но само на бедните мюсюлмани), посещаваш Мека, спазваш постите както се изисква, молиш се по пет пъти на ден, и всичко ти е наред. Нямаш лична отговорност за нещата, които ти се случват в живота. А ако случайно ти се случи нещо неприятно, явно не си спазил добре точките и онази сила, наричана „вечно съществуваща“, те наказва. Пито – платено. Сделката е сключена. Алгоритъмът е завършен. В края на всеки алгоритъм има резултат. Ти си порядъчен човек и всички в твоето общество те уважават. Съвест, вътрешна борба, свободна воля – няма смисъл да говорим за тях. Правилата са ясни.
Съмнението е територия, непозната за робота.
Но не ви говоря за мюсюлманската вяра и мюсюлманския свят. Завоалирано ви намеквам нещо друго. Техният свят не ми влиза в личното полезрение. Наблюдавам го, чудя му се, но не мога да го съдя, нито да разсъждавам открито върху него. Много по-умни от мен са го изследвали и анализирали. Моята идея днес е друга.
Става дума за роботизирането на вярата изобщо. Мюсюлманският модел е само един добър нагледен пример за алгоритмичност и отсъствие на човешка личностна позиция.
Обратното на личността е „някаква сила“, па била тя и „вечно съществуваща“, както се превежда думата „аллах“. И фундаментът на вярата в такъв случай се открива с лесния въпрос „В Кого вярваш?“. Роботизираният мравуняк не вярва в „Кого“, а в „какво“. Има си предмет на вярата, а не Личност, Която да следва. Сиротна вяра е това, без Личност насреща. Куха някак си. Роботите, спазващи алгоритъма, се подчиняват в изпълнението на алгоритъма си сляпо на „пчелата, стършела, мравката – майка“, на „безгрешния“ човек с тиарата във Ватикана, на безпогрешния „православен“ свещеник или владика, с две думи – на онзи, който им е иззел мисловните функции.
Православието е отношение между две личности. Не отричам чиноначалието и послушанието, които са необходими за упражняване в смирението. Но волята е неизменно лична и неизменно свободна до безкраен предел, каквато е у Бога, а ние сме създадени по Неговия образ. И всичко опира до сърцето и това, което се крие там. Твоето сърце е в директна връзка с Бога. С Христос. Изгуби ли директната връзка, почва да си търси посредници. Свещеникът православен не е посредник. Той е само свидетел и наставник. Помощник. Приятел. И човек, у когото живее Преданието, ръкоположението му за свещеник го вкарва в друго ниво на битката.
Послушанието е грижа на духовника, упражнение и подвиг. Но не може да бъде самоцелно и е препоръчително умът в главите ни да бъде ползван по предназначение – за мислене. Не за мъдруване и усукване, не за йезуитски оправдания, но за търсене на Смисъла, за търсене на Христос във всеки жест, поглед и дума.
Става въпрос и за това никой никого да не притеснява, че примерно тя не си е сложила забрадка в църквата, а той е запалил цигара. Онзи, който обича да дава съвети, да благославя през социалните мрежи, да гледа с укор на грешките и греховете (двете думи са от един корен), по-добре да вземе да си гледа своята работа, не съм го питал нищо и не му ща демонстрираното съпричастие и афишираната любов. Омръзнало ми е от алгоритмизирани благочестиви типове, чието добро сърце не им дава да си премълчат и просто да се помолят тихо. Те държат да покажат колко им пука за теб.
В тази връзка са ми много далечни онези фейсбук „молитви“ и „благослови“, с които ме залива екранът. „Амин“ – и готово. Написахте го. И какво се промени? Това ли е животът на дело – някакви думи в небитието? Че най-малкото думите ви така се превърнаха в част от компютърния световен алгоритъм. Да очакваме резултат ли? Молитва – резултат. Благослов – резултат. Не става така, братлета. Не става. Проблемът е, че някой си мисли, въобразява си, че щом при него един алгоритъм е сработил, той ще сработи навсякъде. Но ние сме личности. И сме много раз–лични. Личността е отделна единица. Не част от амалгамата. И слава Богу, че е така. Инстинктивно ме е страх от многото онлайн праведници, които винаги знаят какво да кажат или най-малкото намират време да плеснат през клавиатурката една две „молитви“. Но молитвата не е дума. Тя е връзка. Лошото е, че алгоритмизираните вярващи прилагат своите рецепти върху всички останали. Налагат шаблон. Излезеш ли от него, трябва да те поорежат. Опитват се да изчислят всеки човек. Да му намерят цаката. Да го настроят… Но няма как да засвирят на него…
Не, дами и господа, не търся оправдание на греховете и грешките си. Само ви напомням колко сме уникални и удивителни ние, хората, и е добре да си останем такива. Не е хубаво някой да си мисли, че всичко му е ясно. Че знае всичко за всичко. Колко грехове са виждали те, хората на алгоритъма… Ехее, неизброими са. Ама само на картинка са ги виждали.
А моето нищожно желание е само да извървя пътя от образ до подобие.
