Без страх по пътя към Тавор



Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши (Йоан. 14:27)

Наскоро се случи скръбно за цялото ни семейство събитие и се наложи да обясним на 4-годишната ми племенница, заедно с нейната майка и моя братовчедка – че баба й е починала. Преценихме (правилно или не), че все още е малка и не е готова да възприеме концепцията, че тялото остава тук, а само душата полита нагоре. Затова…

– Тази сутрин ангели са дошли и са взели баба, и са я завели при Дядо Боже! – казах й аз.

– Но ние не видяхме как я заведоха, изпуснахме… Само дядо е видял – каза ми през сълзи тя.

– Не, и дядо не е видял. Това е тайна само между ангелите, баба и Бога. Някои неща ние не можем да видим.

– Но тя как е отишла при Него?! Тя не може да ходи – попита напрегнато тя.

– Ангелите я взеха и я заведоха при Него, и там тя вече е здрава, може да ходи, дори да танцува, както преди да се разболее…

– Искам Дядо Боже да ни я върне здрава, и още утре заедно да ядем от онези белите бонбони… с кокоса, нали се сещаш… Тя много ги обича.

– Утре ще купим от белите бонбони и ще ядем, и ще си спомняме тя колко ги обичаше. И аз искам да се върне, на всички ни е мъчно… но не може да искаме това.

– Но аз искам да ни я върне…

– Когато на някого тук му стане много трудно, Дядо Боже го прибира при Себе Си. Тя сега е на много хубаво място, затова трябва да се радваме за нея.

– Наистина ли е на хубаво място? – попита ме тя с най-изпитателния си поглед, който прониза сърцето ми…

– Да, наистина…

– Да… знам… сега е на един облак при Дядо Боже и се излежава с Боба – каза ми тя с утешителна усмивка… (Боба е кучето на семейството, което почина преди повече от година и половина и за което тя често си спомня и говори.)

– Да, може би е точно така, както казваш… – прошепвам аз със стегнато гърло и отлагам богословските изяснения за “кучешкия рай“ за друг път…

* * *

Днес, на Преображение Господне, си мисля именно за Тайната на мига, в който душата се изправя пред Бога. И която Тайна ще се разкрие за всекиго от нас едва когато настъпи времето. В тревогата за съдбата на нашите любими хора в отвъдното се таи и страхът за „собствената ни кожа“, защото знаем, че не сме готови за Срещата. Иска ми се, Господи, да ми дадеш колкото се може повече време тук, на земята, но знам, че, (за)грабвайки този дар на времето, вместо да гледам нагоре към Тавор и да се готвя за Срещата, ще изпадам в забрава за Теб и ще потъвам в хипнотизиращите светлини на света.

Всъщност цялата евангелска история за Господнето Преображение ни подготвя за мига, в който всяка душа ще съзре Бога в цялата Му слава, подготвя ни за идването на Христос, Който ще дойде да съди живи и мъртви. Събитието на Христовото Преображение е залог за „съзерцаването на Бога от човеците „лице в лице“ в бъдещия век, както казва св. Григорий Палама*.

Мнозина от нас обаче, вместо да бодърстваме в радостно очакване, вместо да се усещаме готови да кажем „Да, дойди, Господи Иисусе!“, сме обзети от парализиращ страх. Защото си е страшно дори само мислено да се изкачиш на Тавор, заедно с апостолите, и да си свидетел на тази Светлина, на която земните ти сетива не могат да издържат, тъй като е от друг порядък. Страшно си е всичко това, ето защо Киркегор казва: „…сладостен, нежен копнеж отвежда човека да види как Христос странства в Обетованата земя. Човек забравя неволята, страха, парадокса. Толкова ли е било лесно да не се сбърка? Нима не е било страшно, че този, който върви между другите, е Бог, нима не е било страшно да се седи с Него на масата? Нима е било толкова лесно да бъдеш апостол?… Аз нямам смелостта да искам да съм бил съпричастен на такива събития…“**.

Да, не e лесно да си апостол и не е лесно да имаш дръзновението да си свидетел на събитие като Преображението. Евангелието ни разкрива, че когато апостолите чули Божия глас из облака, паднали ничком и твърде много се уплашили. Но ето че Сам Христос в този момент се приближава до тях, докосва ги и им казва: „Станете и не бойте се!“ Осмеляваме се да допуснем, да имаме надежда, че тези думи са отправени дори и към онези от нас – с нашите топло-хладни сърца, изпитващи панически ужас от всяка чаша на страданието, нетърпеливи да бъдем облекчени от всеки кръст…

Свети апостол Йоан, един от тримата Христови ученици, видели Господнето Преображение, ни уверява, че „в любовта страх няма“. В една от заупокойните молитви пък се казва: „Дарувай да се наслади на Твоите вечни блага, които си приготвил за обичащите Те“. Дали Го обичаме? Пред неудобството на този въпрос всеки сам се изправя в тишината или бурите на сърцето си, всъщност добре знаейки отговора. Но, както казват мнозина светии – любовта (и към ближните, и към Бога) е аскетическо усилие, тя е упражнение. Въпросът е да не спираме да се упражняваме, вървейки по пътя нагоре към Тавор. И все пак, за да си сигурен, че си стъпил на истинния път, има едно условие – за да можеш да обикнеш Бога, първо трябва да си повярвал в Неговата любов към теб…

 

 

* Георгиос Мандзаридис, „Паламика“, изд. „Омофор“, София, 2016, стр. 295.
** Сьорен Киркегор, Страх и трепет. Повторението“, том 3, изд. „Захарий Стоянов“, София, 2009, стр. 72.

 

 

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ: