Идолите на джендъра и лукавството на постантропологията
Дебатът за и против Истанбулската конвенция отвори наистина сериозна тема – тази за нашата идентичност. Обсъждането на юридическите аспекти в текстовете на конвенцията съвсем не изчерпва голямата тема, а само ни въвежда в по-общия контекст на една нова идеология.
Не знам зали Конвенцията ще доведе до преодоляването на някакви „стереотипи”, но дебатът около нея вече пропука нашенските стереотипи за ляво и дясно, за консервативно и либерално. Пропукаха се под натиска на особената чувствителност по темата за тайната на пола, за пола като най-интимната структура на нашата телесност. И може би не е важно, че тази чувствителност беше артикулирана неубедително, с голяма неграмотност, и дори подплатена с идеологически страхове. По-важното е, че тази чувствителност започна да разпознава симптомите на новата диктатура – диктатурата на релативизма, която се опитва да размие границите на пола, на семейството, на интимността в любовта между мъжа и жената. Някои дори успяха да уловят дълбокия антропологичен смисъл на подмяната, която идеологията на джендъра и на трансхуманизма се опитва да наложи като провъзгласи пола единствено за „социална конвенция”, „конструкт”, „роля”, „идентичност”. В случая тоталитарният натиск се прикрива с лукавството на постмодерния дискурс с неговите безкрайни „деконструирания” на половата идентичност или „семантика на другостите”. Това е лукавството на едно постантропологично мислене и говорене, което по радикален начин откъсва всяка „семантика” на човешкото от реалността на човека. Това е постантропологично мислене и говорене, което е отвъд истината за човека и иска да конструира един „нов човек” – човек, изяло „свободен” от самия себе си, от своята природа, телесност, пол. Така теорията за джендъра издигна идеологическия лозунг на трансхуманизма за създаването на нов човек, без дори за това да е нужна някаква технология.
Лично мен не ме вълнува особено дали това постантропологично мислене и говорене е „най-добрият плод” на някакъв либерализъм (най-често квази-), нито пък дали неговото неприемане ще бъде стилизирано като някаква „-филия” или „-фобия”. За мен е важна свободата отвъд всякакви идеологически проекти, включително и на джендър мейнстрийм проекта за конструирането на полово неутрален човек, който може сам да изгради своята полова идентичност. За мен е важна единствено християнската идентичност в нейната евангелска автентичност, която може да ни направи свободни от лукавството на всяко идеологическо мислене и говорене за човека, от всякакви идоли на трансхуманизма. И няма нищо чудно, че свидетелството за тази християнска идентичност неизбежно влиза в конфликт с постмодерната лукавост, която на всяка цена иска да останем на равнището на безбройните „смисли” и „интерпретации”, за да забравим за реалността (или поне да гарантираме правото на всеки да си я конструира по свой избор). Дори не е нужно да търсим отговор на въпроса, защо правото на такъв избор винаги търси вдъхновение от хомоеротиката…
Едно от лукавствата на джендър-идеологията е подмяната в езика. И дебатът около конвенцията показа до каква степен тази подмяна вече е факт. Езикът не само отразява действителността. Той я конструира! И в случая подмяната на езика има за цел да внуши, че всеки може сам да конструира своята полова идентичност, своята телесност. Много се изписа за различните смисли и контексти на употребата на понятието за социален пол (джендър). Лукавостта се състои именно в това – да се научим да мислим за себе си, за телесността, за пола в безкрайно много смисли и контексти, в безброй много роли и идентичности. А джендър-образованието е само „грижа” на джендър-активистите да формират такова мислене още в детската градина (например, като дадем право на детето ни да избира поне две версии на приказката, в която принцесата може да се ожени или за принц, или за друга принцеса!).
В действителност „джендърният” език е част от диктатурата на релативизма, където всички дефиниции са опасни и следователно трябва да се деконструират. Относителността на дефинициите е полето, където всеки сам може и трябва да конструира своята полова идентичност, задължително сам и от своето субективно и моментно усещане. И доколкото езикът не само отразява, но и вече конструира действителността, тази негова релативизация обслужва един идеологически проект. Идеологията се налага чрез агресивна прозелитистка пропаганда, която трябва да ни наложи по нов тоталитарен начин новите идеологически „идоли” на трансхуманизма. Оказахме се в ситуация, в която езикът е раз-логосен, за да можем и ние да се раз-въплътим в избора си на полова идентичност, в отхвърлянето на телесността и природата в процеса на трансхуманизация. Това е особена власт на дискурса, която действа с прикрита принуда, тоталитарно. Дори опитите за отстояване на християнската идентичност често пъти стават жертва на тази власт на дискурса и където постистината изяжда всеки смисъл. А „постистина“ е просто популярна метафора на лукавството, в което обраства нашата християнска идентичност. Днес свободата да говорим за човека от позициите на тази християнска идентичност е истински подвиг, аскетично отхвърляне на тоталитарната претенция на постистината да бъде общоприета догма. Това е подвиг на отхвърляне на идеологическото лукавство и на радикално говорене за човека, за неговата природа, телесност, пол.
Основният принцип, върху който се изгражда теорията на джендъра е дихотомията между природа и култура, в постулирането на пълната независимост на културата от природата. Според тази теория човекът се ражда „полово неутрален” и само „въплъщаването“ му в определено тяло, в определена обществена и културна среда детерминира неговата полова идентичност. Той обаче трябва да бъде свободен от всички тези природни и телесни „детерминанти” и има правото сам да конструира своята полова идентичност, има правото сам да изгради всички свои джендърни функции и характеристики, роли и идентичности. Така мистичното понятие за „джендър“ – за разлика от природния пол, който Джудит Бътлър нарича „фантазма”, е израз на постмодерното криптоплатоническо вдъхновение за създаването на освободен от природата и телесността човек. Идеята за независимата от природата джендърна идентичност води до пълното преформатиране на човека, до пълното му премоделиране. Този нов социален конструктивизъм придава на джендърните матрици статута на платонически „идеи” отвъд материалния природен свят. От богословска гледна точка всяко отхвърляне на промислителното даруване на природата, телесността и пола ни въвежда в сферата на гностическото мислене за човека. За християнската идентичност теорията на джендъра ще си остане постмодерна версия на неогностицизъм, който се гнуси от природното, телесното, от пола и по свой си начин се опитва да ги подмени с някакъв „виртуален” човек. Така мистичното понятие за джендър става въплъщение на мистичната „фантазма” на развъплътения човек, на безприродната човешка „квазиипостасност” (все пак да си припомним и богословска терминология). С други думи джендър-теорията е своеобразен постмодерен „ангелизъм”, който превръща човека в чист безполов „дух” – фиксация, идол на хомоеротиката. Очевидно дихотомията между природата и културата създава лоша антропология. Християнската идентичност обаче свидетелства, че тази дихотомия е фалшива. Телесността и полът са природна даденост или зададеност, на богословски език – дар, който човекът е призван да проявява и осъществява в своето формиране като личност. Полът има своето основание в богодаруваната природа на човека и не може да бъде сведен до джендърната матрица, до джендърните функции и характеристики. На човека му е дарувана природа, и всичко, което тази природа притежава – включително и телесността, и пола – е предложено на човека като възможности за живот. Човекът трябва да осъществи тези възможности самовластно (=свободно), а пространството за това е брачният завет и семейната общност. В това осъществяване на пола нищо природно не се отхвърля, а се преобразява в автентична възможност за живот чрез взаимността на брачното съ-живеене. В брачния завет и общност човекът осъществява дара на пола, без да го отчуждава от природата и телесността, а като го култивира. В брачния завет полът се осъществява чрез съпружеството, чрез раждането на деца, чрез майчинството и бащинството… и в същността си това осъществяване е приемане с благодарност на всеки природен дар, включително и този на пола. Затова и еросът в брачните отношения е метафора на любовта към Бога. Истинското осъществяване на пола има смисъл на благодарение; то е благодарение за даруваните ни природа, тяло, пол, и благодарение към Твореца, Който ни ги е дарувал. И това благодарение се корени в евхаристийното отношение, което предшества и природата, и културата. Обратното, хомоеротиката, от която извира трансджендърната самоидентификация, е проява на неблагодарност към тялото; тя е неблагодарно отношение към даруваните ни от Бога природни и телесни възможности за живот. Тъкмо от тази неблагодарност се ражда постмодерният мит за джендъра. От нея се ражда претенцията на автономията и доведената докрай свобода „от” всичко, включително от собствената природа, телесност и пол. Това е претенцията за деконструирането на самия себе си, което проправя пътя на човека да стане „като бог”. В теорията за джендъра лукавството на това постмодерно мислене докосва най-интимната структура на човешката природа и предлага на човека да изгради свой „профил” със същата лекота, с която създава профила си в социалните мрежи. И след това да превърне този свой профил в идол на самия себе си. Достатъчно е само да се откаже от онази изначална благодарност към даруваните му пол, телесност, природа.
Противоотровата срещу лукавството на трансхуманизма и постантропологията остава радикалната истина за човека, която извира от Откровението на въплътения Бог и ежедневно се потвърждава от нашата християнска идентичност. Тази истина се подхранва от благодарението към Бога за всеки дар, който ни е предложен като възможност за живот. Това благодарение предхожда всяко наше мислене и действие; то формира истинската ни идентичност и освобождава от всеки „нов” идол, от всяко „ново“ идеологизиране на живота. Затова и днес с нова сила звучи призива на св. апостол Йоан Богослов: „Чада, пазете се от идолите”! Още повече от постмодерните идоли на джендър-идеологията… Дано ни оставят правото на такъв подвиг!
Доц. д-р Свилен Тутеков е преподавател по християнска етика и антропология в Православния богословски факултет на Великотърновския университет
