Лю-боооо-ффффф! Лю-боооо-ффффф!

Едно време като дете вярвах на приказките. Имаше такива, от които ме беше страх и никога повече не исках да слушам. Други бих препрочела и днес.

Едно време вярвах, че мога да вляза в телевизора. Пеех и танцувах с него, каквото правеше той и аз правех. Даже не беше и цветен. Изследвах го подробно, за да открия през къде минават хората, ама не намирах такава пролука… та постепенно разбрах, че не мога да се намъкна вътре. Така де, разбрах, че хората не живеят в телевизора. Но продължих чат пат да вярвам на приказките и то на тези с добрия край.

И се чудя защо хората усещаме винаги по-близо и по-истински насилието, грозното, зловещото, мизерията и страха, и отблъскващото ни привлича. А другото, онова отвлечено, мечтателно, усмихнато и сърдечно нещо, ни е като алабала…

Естествено, никой не може да дава предписания и рецепти за лечение на вкусовете и предпочитанията. По дистанционните – копчета да искаш. На мен ми харесват по-цветните, по-смешните, по-слънчевите „копчета”.

„Ъ – ще измърмори онзи дебел глас от телевизора – това е за балъци и мечтатели, а всички мечтатели са нещастници, а останалите – безбожни грешници”.

„Ъ – ми се иска да му кажа на дебелия глас – ти си нещастен прашен телевизор. Без чувство за хумор и мяра. Интригант и манипулатор. Нищо, че представяш нещата „такива, каквито са”, защото всичко ти е наужким и всичко си измисляш”.

Телевизорът не ми е виновен. Ами донякъде хората дето са влезли в него, като измислят една приказка, по всички правила и схеми, познати ни от някои книжки, и ни задължат да я приемем за истина?!?

Тогава как да не ти се прииска да влезеш вътре и да се намесиш :), но такова копче не е измислено още. И затова стоим отстрани и си повтаряме… дано не ни вкарат гол, дано не ми се случи на мене… И влизаш в тая приказка мислом, словом, духом, вярваш или не, за да може да помогнеш на падналия в беда, или да се опълчиш на лошия, да съчувстваш на слабия, да похитруваш, да пофлиртуваш, да споделиш от силата на храбрия, да се заразиш от смеха, да страдаш, или да се чувстваш виновен, че не си устоял на изкушението да гледаш…

Например това:

За една и съща вечер на едно и също място се събраха под ръка едни и същи библии, едната – като някаква книжка, другата като неприкосновена собственост за цитиране. Устата на едната библия беше станала популярна за 10 дни от живота си с това, че мрази. А другата уста стана шумна за 10 минути от живота си с това, че викаше на тая, дето мрази, колкото й глас държи. Лю-боооо-ффффф! Лю-боооо-ффффф! – пише тука.

И как крещеше този глас и се потеше и викаше по човека, който трябвало да се покае. Той човекът, горкият, объркан, уморен, дребен човек с нарушени човешки права. С нарушено зрение, слух и говор. Опитал се да въстане срещу купилия правото му да участва. Каква дързост. И затова сега ще го накажат. Да изгоним търговеца от храма. (Кой, какъв храм?!). Не е позволено да се нарушават правилата. (Чии правила?!)

Били падали сгради и убивали млади момичета, затова видиш ли тука се спазват правилата. (Показаха ни що е показност и демагогия, та хубаво да се научим да ги отличаваме, както в политиката, така и реалния живот. Че ние сме глупави и трябва да ни изтъкват недостатъците, за да се предпазваме.)

Хубаво.

Нали у всеки човек има много частици, бляскави, тъмни, мънички, силни, красиви, злобни, умни, грозни, тъжни, самотни, бодливи и всякакви. И едно специално място, едно такова нещо като предавателче, но за разлика от телевизора, то се отнася за една много специална функция на човешкото съществуване, а и след него – да приема и да предава обич. Не знам дали телевизорът има такова предавателче там нейде из чарковете си. Знам, че хората, които са затворени вътре имат такива. Някои предавателчета са нагласили честотите си за едно, говорят друго, вършат трето, но четвъртото и последното винаги е тайният или явен стремеж да улавяш и предаваш обич. Също знам, че прахолякът ще се изтупа, така че на всяка частица да й се види добре и цвета, и качеството, и издръжливостта. Никой човек няма само от един вид, всичките са пъстри, всичките от различна материя. Някои частици са гладки като кадифе, други здрави като въжета, трети са с мирис на бъчви, или просто ръждясали. Въпросът обаче, най-важният, единственият е в предавателите. Ако нямат предавателчета за обич, няма никакво значение какви частици преобладават у тях.

Тия там хора, станали по собствена воля гладиатори в едно зрелище, наистина нямат права. Оставени на милостта на публиката и един едноок пророк, който може да ти бръкне в джоба, да ти вземе или да ти даде. Ако слушкаш и не минаваш на червено, както се прави в реалния живот. Така се дава пример и на държавата и на политиците, и на християните и на травестите – как трябва да се живее според правилата. Ето това ни е обществото и ако спазваме правилата, всички ще са доволни. Само дето това общество, което ни се показва, прилича повече на някаква многогърба, гърмяща, безглава, беснееща, псуваща, похапваща и попийваща бъръдъръ. Нещо като кавър на дядовата ръкавичка, нещо като кавър на дърпай брадър ряпа…

В крайна сметка едноочко не вижда всичко; вижда това, което (му) се показва. Може би е някакъв сензорен дефект, не знам.

Навремето в едно шоу представяха едно еротично списание така: „Аз съм Плейбой Бог Твой”. Чудя се дали дебелият глас на едноочко ще спре да звучи като на големия зъл вълк, дето щом не слушат децата, ще ги изяде. Чудя се тоя глас на какъв ли може още да се преправи…

Всеки момент очаквам от прашния телевизор да чуя: В началото бе гласът, и той всичко виждаше…
Нещо като дъ биг бог, който единствен има властта и правото да се гаври с бедната човешка паднала природа. Като безгрешен едноок пророк, защото сам си пише законите и си сбъдва пророчествата. И търгашески се разполага не в храма, ами в къщата ти, в холата ти, в кухнята и най-вече в душата ти.

Ама не може. Защото у всеки човек, въпреки многото частици, има онова предавателче, онзи стремеж, може да е малко прашен, може да е малко забравен, но ще се поизтупа. И едно тайно скътано кьошенце… предназначено само за Него. И там сценарият пропада, а камерата не може да влезе…