Страх и мрак сковават църковните институции

В Църквата и живота искаме всичко да започва и свършва с любов. Нали всичко създадено и случило се в християнството започва с любовта. Църквата е Богочовешки организъм – четем го в учебниците по богословие и го повтаряме при всеки удобен случай в часовете по религия. Неин Глава е Христос. Църквата е мястото, където присъства Светият Божий Дух, където болните ни души получават утеха и помощ. Но така ли е в действителност? Дали докато обясняваме на търсещите души какво означава думичката Църква един друг глас не ни говори друго?! Знаем, колко много сме били отблъсквани ние от онези, наричащи се църковни места – митрополии, канцеларии, секретариати, колко пъти сме молили и чакали без отговор и дори без надежда. Християнската надежда е друго нещо тук – защото в тези структури не присъства християнски дух. В тях има всичко друго, но преобладава едно – лицемерието.

Дали храмът, дали Митрополията е мястото, където намираме утеха? Отивали ли сте там за да разрешите някакъв проблем? Обръщали ли сте се с просба за нещо? Вярващите влизат тук, в църковната институция отново със съзнанието, че епископът е онзи човек, носител на Божествена благодат, който облагодатява всичко, до което се докосне, той и хората около него, както в храма, би следвало да чуват човешките проблеми и да помагат те да намират добро разрешение. Нали епископът и неговите служители са лицето на Христовата Църква и носители на Божествените дарования, на милост и любов, на светлина! Но така е било по времето на свети Василий Велики и свети Йоан Златоуст, а сега – знаете ли какво е сега?!

Ако ви се е налагало да отправите питане или просто се обръщате за разрешаване на някакъв проблем към църковната институция – било чрез Светия Синод, чрез митрополия или църковните чиновници може един живот време да ви бъде недостатъчно, за да се размърда някой и да ви отговори, да ви помогне, или просто да ви се усмихне с любов – с християнска любов!

Защо църковните структури вървят все по-уверено към своя студен и варваризиран образ на чиновническо лоно, отчуждаващо се, асоциално и дехуманизирано място за всеки, който с добро намерение ги търси, моли или ги прави съпричастни на добра инициатива и идея? Тези въпроси крещят за своя отговор, но този отговор се крие в душите ни. Нашето безкрайно търпение, нашето постоянно страхливо пълзене край хората, облечени с църковна власт, ни поставиха в унизителната ситуация да чакаме отговори, да просим, но да не получаваме … И не защото зле просим, а защото в църковните структури сме пуснали не истински пастири, а хора, които преследват лични амбиции или изживяват дните си като седят на стол, без да правят нищо, и препречват пътя и на тези, които искат да работят истински за Бога и за Църквата! Ние ги търпим още, просто защото те някакси са се добрали до власт и жезъл и ден след ден съсипват надеждата ни, че всички сме „ЕДНО”. Не сме. Не можем да бъдем.

Студени коридори, чиновници, които те гледат с празни очи, хора, които се крият или ти говорят с омерзение, ако ги попиташ нещо, постоянно отлагат какъвто и да било ясен отговор или решение, за което молиш и чакаш – това прави църковната институция да изглежда нецърковно място и нещо отделно и чуждо на Църквата, чиито Глава е Христос. Нещо повече – църковните кулоари са зловещо място, от което лъха студа на „този свят”. Адският студ, полъхът на бездната.

Когато никой не желае да те изслуша, дори да те види, ако го молиш години, когато никой не говори с теб без предварителни протекции и не можеш дори да изкажеш болката си, какво е това място?!  Църковно ли е то?!

Знаете ли какво представляват коридорите на повечето български митрополии? Знаете ли колко дни изгубва човек само за да попита нещо управляващия архиерей, освен ако не му е близък роднина? Знаете ли, докато стигнете до епископа на епархията през колко охранени служители ще минете, накичени с тежки ланци, потропващи с масивни златни пръстени? Мутрите може и тук да са се преместили?! – Знае ли човек?! Но кой ги пусна тук? Дали заради това не се пее в песничката за „вуйчото владика”? Картинката си е наша – нашенска докрай.

В една страна, в която има политическа и икономическа свобода, но и бедност, която е дори  по-голяма отколкото във времето на комунизма, Църквата е някъде там, далеч, зад хиляди лъскавини, зад тежки порти, портали, паяжини и лимузини. Тя е там, заради хората, които присъстват тялом само и само на светски събития и празници. Иначе тези хора ги няма – не можеш да ги намериш – не можеш да ги попиташ – не могат да ти помогнат. И не искат!

Църквата е достойна за доверие само тогава, когато редом с литургичните си задължения поема грижа за хората в нужда, за народа си. В тази страна много малко добри неща се случват. И те стават там – в манастира „Зограф” на Атон, който ни залива с книги по всякакви проблеми. Или в Руенския манастир, откъдето тръгна първото православно радио… Но тези места са щастливи изключения, събрали в себе си млади и трудолюбиви хора. И там не управляват добре познатите ни църковни капиталисти, които „разделят и владеят” души, имоти и храмове. А другаде?!

Обновлението в БПЦ протича доста по-бавно, отколкото в други православни църкви от бившите социалистически страни, но сега поне мислим, че вярната посока е заложена и вече се върви по правия път. Не заради църковните структури, или „големите” в Църквата, а заради обикновените вярващи, които се борят и преодоляват и „непреодолимите” пречки в Църквата ни.

По-възрастните хора се завърнаха към религиозните традиции. Те си припомниха "как е било". Младежта, за съжаление, остава отчуждена спрямо Църквата. Вече няма войнстващи атеисти сред младите хора, но религиозното безразличие е твърде широко разпространено и тъкмо тук Българската Православна църква има да върши много работа. Вместо това обаче, дали защото проблемът е чудовищно голям, или заради друго нещо БПЦ страшно мълчи.

Не е тайна, че в България исконната вяра се практикува като обряд. Така наречените треби изчерпват функцията на Църквата, както и на отношенията на голяма част от външните хора с нея. Строго погледнато, тези отношения много често се основават на чисто суеверие, защото се правят без елементарно знание за значението на църковното действие. Тъкмо тези  треби обаче се заплащат. Не разбираш за какво се прави определено действие, но плащаш. Просто и ясно. И не ви ли прилича на индулгенция това? Колко обикновени хора са разбрали нещо повече от  извършващото се в храма, освен че са присъствали? Те не питат – отецът не обяснява. Пито – платено… Но никой не печели от това…

Църковните тайнства, и особено главното Тайнство – Евхаристията е последното, за което мнозина ще се сетят, ако ги питате за предназначението на Църквата в света. Най-често Църквата за хората е свързвана със социални функции, които трябва да се разбират от само себе си. В някои неправославни традиции на Запад те са особено развити и често стават повод за сравнение и критика към източната, Православната църква. Особено тежко става положението когато се фокусираме върху българската действителност.

Банално е постоянно да изброяваме недостатъците на БПЦ. Това, върху което искам да обърна внимание, е основното предназначение на Църквата, а именно спасението чрез общение с Бога и общение помежду ни. Сърцевината на това общение е Светото Тайнство Евхаристия – причастяването с Тялото и Кръвта Христови. Около Тайнството на Тайнствата се построява всичко останало.  На него, изразът не е пресилен – се крепи  човешкия свят.  Защото Бог иска всички ние да се спасим.  Затова е живял сред нас Христос, Божият Син, Словото Божие.

Но хората нямат знанието да построяват нещо върху общение в Христос и общение помежду си. А целият литургичен живот, социалните дейности и изграждането на енории се фокусира върху този център. Той дава живот и пълнота на Църквата. Както и на живота в нея. Когато това Тайнство не е център, когато то постепенно бива изтласквано в периферията, християнския живот отслабва. И  църквата става немощна.

Много често погрешно се мисли, че нашата Църква е немощна, защото е традиционна православна, защото няма достатъчно морални свещеници или защото държавата й пречи. Нито едно от изброените неща. Забравянето на основното предназначение на Църквата Христова, отчуждаването от истинското общение с Бога посредством Светото Тайнството Евхаристия е причина за днешното състояние на църковния живот и църковно благочестие.

Църквата не е институция, Тя е богочовешки организъм. Тази стара богословска формулировка е вярна. За съжаление малко са онези, които вярват в това правило. А отношението към Църквата като към чисто човешка институция води след себе си познати последствия – в България то не е по-различно от отношението към останалите институции.  Но какво се случва ако самите църковни структури правят така, че Църквата да бъде смятана за обикновена институция? А те много се стараят в тази посока и са усвоили почти всички държавно-чиновнически маниери…

В нашата Църква днес се срещат няколко групи хора: висш клир, редови свещеници, просветени миряни, непросветени миряни и политици, които се заиграват с църковната карта. Йерархията и овластените чиновници заедно с политическата класа често оформят единен фронт срещу миряните и обикновените дейни свещеници, които се спасяват и желаят да работят за своята Църква. И тогава всичко, което един човек или група от хора решава да направи за Църквата и душата си, среща студената сива стена на светския и църковен „елит”. Тези елити са еднакви, защото чиновническите светове са матрични. „Елитите” избират дали да реагират мудно, надменно и вяло, или просто да не реагират на своя народ. Така минават дните, годините, старите хора измират, младите се отвръщат от Църквата, защото не разбират за какво да „чакат” и да се „смиряват” до следващо заседание, до следваща седмица и до следващо поколение.

Бог не е в силата, а в правдата. Не можем да продължаваме да се делим на феодали и крепостни, защото отдавна не сме в Средните векове и животът е друг днес. Днес хората, които не могат да чакат, намират и нецърковни пътища за себе си – строят си виртуални църкви и си измислят йерархия, защото няма кой да ги срещне и чуе. Отговорни сме всички, но най-отговорни са тези носители на апостолската власт «да връзват и развързват греховете ни» – митрополити и епископи. Те трябва да приемат, че все пак, са «лицето» на нашата Православна църква и да поемат своята тежест за това, което се случва в нея. Нека спрат да се крият, нека заживеят в реалния ни човешки живот с истинските проблеми на раждащия се, Божий народ. Нека не забравят, че този народ избира своите пастири и когато те не са истински, пак този народ снема доверието си от тях, докато, с Божия помощ не намери истинските, Христовите свои водачи.