Когато тленното се облече в безсмъртие…

Мисли за смъртта и възкресението

За всеки човек, който живее днес, е ясно, че сме заобиколени от страдание. Изминалият 20 век, се оказа най-кървавият в историята на човечеството и не ни научи да избягваме злото (=греха). Самото то се оказва толкова мощно, че всеки човек неминуемо се сблъсква с него, със същата сила, с която се е сблъсквал и древният човек. Поради това ние стигаме до извода, че злото (=грехът) царува в този свят и неговата мощ причинява смърт (ср. Рим. 5:21).

Смъртта е апогеят на злото, ние се движим в нея, тя ни заобикаля независимо от социалното ни положение, мъдрост, финансови възможности. Ние непрекъснато се опитваме да я избегнем, но тя присъства навсякъде. Достатъчно доказателство са всекидневните медийни репортажи за престъпленията срещу личността, войните и конфликтите в Близкия Изток, Африка и терористичните актове в модерните западни мегаполиси. Чрез болестите, катастрофите и нещастните случаи като в Кемерово, тя “влиза през прозорците ни, втурва се в чертозите ни, за да изтреби децата от улицата, младежите от стъгдите”( Йер. 9:21). Тя отнема онези, които обичаме, и прекъсва взаимоотношенията ни с възлюбените. Тя е наречена“всеядица смърт” [1].

Властта й е толкова голяма, че колкото и да напредва медицината, се оказват верни думите от Писанието, че “човек не е властен над духа, за да удържи духа, и няма власт над смъртния ден.” (Екл. 8:8). Тя тласка до отчаяние философите като Хайдегер или се отрича като абсурдна от “свободата” на Сартр, но тя остава “мелница”, за която хората са мливо, която захваща всеки човек за краката и го смила, според думите на св. Юстин Попович.

Четейки Писанията, виждаме, че Бог “ не е сътворил смъртта и не се радва, кога гинат живите“ (Прем. Солом. 1:13). Смъртта е резултат от грехопадението на Адам и Ева, които изкушавани от дявола, избират да съществуват автономно без общение с Бога, Който е изворът на живота. Те избират да черпят сили от тварната си природа, поради което започват да се разболяват и умират, като с тях умираме и ние – чадата им, носейки последиците от техния избор. Следователно грехът не се изчерпва с квалификацията на морална категория, а е избор, който носи своите последици на отделяне от Бога (и ближния), следователно всеки грях е отделяне и своеобразна смърт.

Поради това Господ не е виновен за смъртта. Той не се радва “кога гинат живите”, напротив, Евангелието ясно говори, че Христос е наш брат и приятел (Йоан. 15:14), въпреки че е Бог и Вседържител (Παντοκράτωρ). Той тъжи и плаче за смъртта на човека. Пример за това имаме в Евангелието. Господ тъжи и плаче за смъртта на човека в лицето на Лазар. Даже и нещо повече, Той страда с онези, които страдат от раздялата и болката, която смъртта причинява. Господ вижда сестрата на мъртвия Лазар, Мария ”да плаче, и дошлите с нея иудеи да плачат, разтъжи се духом, смути се и рече: де сте го положили? Казват Му: Господи, дойди и виж. Иисус се просълзи…”(Йоан 11:33-35). Тези богочовешки сълзи са пълни със съпричастие. Те са изплакани за всички нас и както виждаме в дадената ситуация, Господ действа абсолютно радикално – възкресява четиридневния мъртвец.

Що се отнася за нашия малък човешки опит на страдание пред лицето на смъртта, спомням си когато служих в болницата, в онкологичното отделение умираше една жена. Съпругът и толкова много я обичаше, че беше изнесъл доста от мебелите от собствената им спалня, дори и пердетата и ги бе поставил в болничната стая, за да може тя да се почувства по-добре, все едно не е в болница, а си е вкъщи. Това беше твърде смела и отчаяна постъпка. Дори и днес се чудя как беше убедил лекарите да му позволят. Но любовта винаги извършва радикални постъпки. Съпругът на тази жена ми каза, че толкова много я обича, че, ако би могъл, ще вземе болката ѝ и ще умре вместо нея.

В детското отделение на болницата лекарите се бориха за живота на едно пеленаче, което беше спряло да диша. Аз виждах майката, свита в ъгъла на тъмния коридор. Очите й бяха ужасени и приличаше на диво животно, на което е взето малкото. В тези тежки минути тя не бе в състояние нито да чува, нито да вижда. Просто като вълчица се взираше в болничната врата и очакваше детето ѝ да оживее.

Също така си спомням и едно погребение на тригодишно момченце. Никой не беше в състояние да отдели детето от майката, което лежеше в малък ковчег. С часове всички чакаха тя да позволи детето да бъде изнесено от стаята. Майката го целуваше, прегръщаше, говореше му, като безнадеждно очакваше отговор и отказваше да се раздели с него.

Убеден съм, че Христос чувства болката на всички тези хора, както е чувствал и болката на началника на синагогата Иаир, загубил дванадесетгодишната си единствена дъщеря (Лук. 8:41-56). Той е чувствал ужаса на вдовицата, загубила едничкия си син, радост за очите и утешение във вдовството ѝ (Лук. 7:11-16). Той е чувствал болката на майките, бащите и децата, които са умирали в концентрационните лагери Аушвиц, Дахау и Равенсбрюк. Чувствал е страданието им в резултат на медицинските опити на д-р Йозеф Менгеле и д-р Едуарт Вирт. Страдал е за умиращите във войните, за онези, които са били в лагерите на ГУЛАГ, Камбоджа, Диарбекир, Питещ, Белене и близките им.

Страдал е, бичуван и унизен, не с честна смърт като цар на Иудея (вж. Йоан. 19:19), а подобно на животно е изведен извън стените на града и е разпънат на кръст на Голгота. Там, на Кръста, понася всяко страдание и всяка смърт на хората от Адама до днес. Нашето лично страдание и това на бъдещите поколения. Това е невъобразимото за умовете ни. Кой е способен, ако не е Бог, да понесе толкова много болка? Да вземе в себе си страданието на всички насилени деца и жени от века, на нечовешко мъчените в затворите, болката за всеки извършен грях и престъпление. Но така е трябвало да стане, поради Неговото желание, за да изтрие “всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното се мина. (Откр. 21:4)

Христос е единственото Ново под слънцето [2], дошъл заради нас да ни избави от смъртта. Той е Нова Пасха, изваждаща ни от смърт към живот, Разрушителят на мелницата на смъртта.

Бог е станал Човек, смъртна плът и кръв, ”та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола, и да избави ония, които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство.”

Но мнозина ще попитат, след като Той е възкръснал, защо все още страдат толкова хора, нима Господ е справедлив, щом има все още толкова болка и продължава да има смърт?

На тях ще отговорим, че след Възкресението всичко се е изменило. Тази промяна е отвъд времето и пространството. Че нашето страдание и смърт в крайна сметка вече е утешено в есхатона, че колкото и да страдаме, в процеса на умиране предвкусваме вечното царство, защото “най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта” (1 Кор. 15:26)

Това е усетил и големият богослов и историк Оливие Клеман, който, лежейки на смъртното си легло, споделя, че времето на умиращия е очакване; че умирането е пълно с упование; че вярата преобразява мрака в надежда и смъртта във възкресение: “Не вярвам, че умираме самотни: Христос ни очаква, чака всекиго от нас дори в най-самотната му смърт, обзета от най-голямо отчаяние” [3].

Един ден дежурната сестра в онкологичното отделение ме попита, какво толкова даваме на болните в отделението, че някои си отиват толкова спокойни, та дори и радостни. В началото не разбрах въпроса. Тя ми каза, че същия ден беше починала жена, която сме посетили предната вечер, и тя е починала в мир и радост, въпреки многобройните разсейки. Още помня дълбоките сини очи на тази болна жена, когато приемаше светото Причастие. Бяха сини като небето. Спомних си, че тя си нямаше никого. В процеса на умирането беше напълно сама и ми беше станало много мъчно за нея, тъй като най-важното когато човек умира е да не си отива сам от този свят. Тогава разбрах от въпроса на дежурната, че всъщност Христос е бил с нея през цялото време… По някакъв начин сестрата беше усетила точно това, беше усетила парадоксалната радост на тази самотна жена пред прага на смъртта.

Тази радост безспорно е в резултат на Христовото Възкресение. Смъртта е станала врата към Христос, станала е средство за утвърждаване на вечния живот. Тя не е наказание за отпадането ни от Бога [4]. Защото Христос, приемайки да умре и възкръсвайки, ни дарява безсмъртие. Той е с нас и в смъртта ни. Поради това, колкото и трудно да е, трябва да се уповаваме в Него, дори когато губим близките си. Св. Максим Изповедник дори смята, че в светлината на Христовото възкресение, смъртта е онзи инструмент на божествения промисъл, благодарение на който се ограничават последствията от отпадането на човека от Бога. С това съзнание, че смъртта е победена, понеже Христос победи смъртта, на мъчения с радостни сърца са отивали християните от първите векове. Тяхната радост е смущавала тълпата на Циркус Максимус в Рим и мнозина от отишлите да видят „зрелището“ са повярвали в Христа именно поради свидетелството на мъчениците. Тази радост произлиза от общението с Христа, Който възкръсна от мъртвите.

Същото може да бъде почувствано и днес, то не е изгубено във вековете. Достатъчно е да отидем в Църквата за Пасха и да усетим как тази радост прераства в опиянение. Пример за това е св. Йоан Златоуст (+407), който проповядвайки в нощта на Христовото Възкресение, преди причастяването на народа, ликува: ”Трудолюбиви и лениви, почетете този ден на всемирно тържество! Постили и непостили, възвеселете се сега! Трапезата е богата: наситете се всички от нея! За блудните синове небесният Отец е заклал угоен Телец: никой да не излезе гладен! Всички се насладете от този пир на вярата, всички се възползвайте от богатството на благостта!…Никой да не се бои от смъртта, понежe Спасовата смърт ни освободи от нея! Изтреби смъртта овладяният от смъртта Жизнодавец…. „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“…Възкръсна Христос, и нито един мъртвец няма в гроба, защото Христос, Който възкръсна из мъртвите, „за умрелите стана начатък“ (1 Кор. 15:20). Той пръв възкръсна като Глава, а подир Него в свое време ще възкръснем всички ние, Неговите членове! Нему слава и държава (владичество) во веки веков! Амин!“ [5]

Каква радост и надежда струи от това слово. То представлява апогеят на нашата вяра, Възкресението на Христа, запечатано в тайнството на Евхаристията. Поради това нека се доверим на Христос като на Приятел. Защото Той е с нас и е всичко за нас. Той е, както казва митр. Калистос Уеър: “крайната, така и началната точка. Той е домакинът, който ни посреща в края на пътуването, но Той също е и спътникът, който е редом с нас на всяка крачка от пътя” , което означава и в живота, и в смъртта; и във възкресението за вечен живот в Неговото царство.

Христос възкръсна!

Бележки

1.Седален, петък срещу Неделя Вая (Вход Господен в Йерусалим).
2.Противно на думите на Еклисиаст, 1:9.
3. Беседа с Оливие Клеман.
4. Христов, Ив. Темата за смърттта в богословието на св. Максим Изповедник.
5. Св. Йоан Златоуст, Слово за Пасха.
6. Митрополит Калистос Уеър, Православният път, Омофор, Сф., 2014, с.15.

Художник: Габриел Тома Китук