Мъдрецът се поклони на Детето
My heart leaps up when I behold
A rainbow in the sky:
So was it when my life began;
So is it now I am a man;
So be it when I shall grow old,
Or let me die!
The Child is father of the Man;
And I could wish my days to be
Bound each to each by natural piety.
W. Wordsworth (1804)
Автобусът спря. Пред нас имаше бариера. Нямаше как да е иначе, влизахме в Палестинска територия, във Витлеем, или “Домът на Хляба”.
Не ни забавиха много. Все пак уцелихме период на привидно примирие. След минути вече се изкачваме по стръмните улици. Въздухът е сух и прашен. Търговците са навсякъде. Предлагат дървени разпятия, магнитчета за хладилници и шарени шалчета.
Продължаваме нагоре.
* * *
Месеци по-късно с 2-годишния ми племенник сме в Църквата на Камъка (по името на местността) в родното ми Габрово. Почти 3 десетилетия ми трябваха, за да намеря енорийския си храм. Именно да го намеря, защото географски добре знаех къде се намира. Апартаментът, в който израснах, е на 15 минути пеша оттук, на Гарата, в блока над мебелния магазин. Бог е промислил това да е моята енория, която ме чакаше 28 години. Върнах се в себе си.
Завърнах се там, където никога не съм бил.
Близо четвърт век ми трябваше, за да намеря Истината. Обикалях светите и порочни земи на страната и света, пътувах между чистотата и греха, и спирах в локалното, за да изпия една бира и да се помоля…
И ето ни сега с малкия край Църквата на Камъка. Обича да го водя тук и дори сам ме упътва. Минем ли край близкия пазар, той поглежда към извисилата се камбанария на хълма, вдига ръка с изпънато пръстче, сочи и казва със свити устнички: “Там, там…”.
Влизаме през портата. Изваждам го от количката. Тръгва сам по каменните стълби. Малко са му високи, но той си помага с ръце, брои стъпалата на неразбираемия си език, а аз катеря успоредно с него, приведен с подготвени ръце да го хвана, ако залитне. Изкачва последното стъпало с върховно усилие и се смее, докато пляска с ръце.
Вътре в храма винаги е впечатлен от казващата тишина. Озърта се живо, гледа светлия мрак на купола и шумно заявява детската си почуда. Търчи в кръг, гука и пищи, спъва се в събрания килим и пада, смее се, става и продължава. Пред аналоите с иконите на Христос Вседържител и Богородица с Младенеца, ме поглежда с любопитните си очи и аз вече знам. Вдигам го на ръце и го поднасям към тях, за да ги целуне с усмивка. После го пускам, а той се качва на солея, за да си доиграе.
Разбира се, обича и пламъчетата на свещите. Зяпа ги дълго със смешно-сериозна физиономия, а светлините от тях го правят да изглежда съвсем като непослушен херувим. Накрая посяга да ги улови и аз бързам да му кажа “Апоо!”. На корейски това значи “Пáри!”. Той е наполовина кореец и повечето важни команди е заучил на този език. Миналото лято, когато беше бебе, ми го оставяха да го гледам в дългите горещи азиатски следобеди. Извеждах го в близкия парк и му четях части от Евангелието. Православният храм “Св. Николай” се намираше в другия край на 10-милионния Сеул, но ние двамата – вуйчо и племенник – бяхме малка Христова църква и тук в квартал Каянг, а Словото беше посред нас.
* * *
Храмът “Рождество Христово” се крепи на 4 реда от по 12 колони от кафяв витлеемски камък. Чувството е внушително, все едно някъде долу, в недрата на Земята се е родил Бог. Което всъщност действително е така. Опашката към Пещерата пълзеше бавно и аз имах достатъчно време да й се порадвам…
Богородица, която се радва на своя Син. Усмихнатата икона, която няма аналог в световната иконография. Точно вдясно от стълбите към Пещерата. Радва се, защото Христос се роди. Ние християните по принцип се радваме. Всъщност радостта е едно от нещата, които ни правят християни. Св. ап. Павел ни казва винаги да се радваме (1 Сол. 5:16). Така например не си пожелаваме “Весела Коледа”, а “Радостно Рождество”.
После се поклонихме на Сребърната звезда – мястото на чудното раждане – и на яслите, където е положен, при безсловесните.
* * *
Изумителна е библейската история за поклонението на Източните мъдреци (влъхвите). Учените астрономи, звездобройците, видели чудна звезда на небето, отворили старите книги и разбрали, че се е родил велик Цар. Светите отци на Църквата правят различни предположения за това откъде именно са дошли те, но е прието, че всеки е тръгнал за Витлеем от различно място – Персия, Арабия и Етиопия. Едно всъщност е сигурно – мъдростта на света идва, за да се поклони на Светлината на света, на Детето Иисус, на Богомладенеца.
По време на земното си служение Сам Господ Иисус Христос установява особеното, някак привилегировано положение на децата – че на тях принадлежи Небесното Царство, че всеки от нас трябва да го приеме точно като дете, за да влезе в него (Лука 18:16-17).
В едно от най-известните си стихотворения, гениалният английски поет от Езерната школа – Уилям Уърдсуърт (1770–1850), противник на секуларните ценности, пише, че “Детето е Баща на Човека”. Разбира се тук говорим за романтично изкуство, за сантиментални послания, за спонтанното и невинно съпреживяване на Творението, за живот във вечно детство и девство, за естествената човешка набожност, която определя всичко това. И все пак…
Но да се върнем към Богооткровението. Мъдреците се поклонили на Детето Христос и му поднесли злато, ливан и смирна. Пита се какво ще Му подарим ние? В тази връзка, да си спомним още една изумителна история, но този път от Свещеното Предание.
Разказва се за блажени Йероним, че когато живял в Палестина и се подвизавал във Витлеемската пещера, където се родил нашият Спасител, имал тъкмо на Рождество Христово чудно видение. Явил му се Иисус Христос като Младенец и го запитал:
– Йерониме, сега, когато всички Ми подаряват по нещо, ти какво ще Ми дадеш?
– Добродетелите и молитвите си! – отговорил блаженият Йероним.
– Това добре, но какво друго още?
– Сърцето си, душата си и цял себе си!
– И това приемам, но Аз искам още нещо от тебе!
– Но какво друго мога да Ти поднеса, Господи? – недоумявал подвижникът.
– Дай ми греховете си! – казал Богомладенецът, а блажени Йероним съкрушено заплакал…
Ето ни и нас в дните преди Рождество. Отиваме да подарим на Рожденика нашите подаръци. Нямаме злато, ливан и смирна, но грехове все ще се намерят. Поднасяме ги в покаянието със срам и сълзи. За нас това е парадоксално – какви подаръци могат да бъдат тези ужасни дела? Но Божията Любов е отвъд човешката логика.
Както и фактът, че мъдрецът на света, целият свят, всяка година се покланя на Детето.
