Обърканият човек
В ръката си държа химикал, Паркер, подарък от сина ми за рождения ми ден, и записвам думите в един бележник с дървени корици, който си купих през лятото в Созопол. Отпред е изобразен с някакъв вид дърворезбена щампа свети Николай, а отдолу е допълнено с по-малки букви, че е бил архиепископ на град Мир, област Ликия, както и кога е роден, кога е напуснал този свят и с какво се е прославил: „Защитник на християнската вяра, поборник за запазването на нейната чистота и ортодоксалност“. Мога да пиша и с най-обикновен оранжев химикал в най-прост бележник, нямам претенции, важното е да съм изключен от дигиталните устройства, да седя спокойно в креслото край бюрото ми и да полагам думите една след друга върху листа – действието ми създава усещане за домашен уют и вътрешен мир.
Чудя се дали има хора, които никога не са вкусвали тоя мир, и ако има, какъв ли хаос е в умовете им?
Обичам да работя тежка физическа работа, да се изморявам и после да усещам вкуса на хляба по друг начин, сякаш за първи път. Но през зимните месеци, особено след като отминат празниците, битието не предоставя много възможности за истински труд, затова е нужно да има поне такива мигове на притихване, в които не нося часовник на ръката си, а телефонът и компютърът са изключени, мога да мисля, премислям и обмислям всяко нещо по отделно от различен ъгъл. Не разбирам думата „депресия“ и не я свързвам по никакъв начин със състоянието си през февруари и март. Депресията е за онези, които не знаят какво е молитва и какво е да четеш книга за светец или от светец.
Но зимните дни минават бързо, кратки са, главозамайващи, и затворен между четирите стени лесно мога да изпадна в разсейване, в загуба на ориентир. Писането с химикал върху хартия, а не с клавиатура върху екран, ме мобилизира и съсредоточава.
Да, аз съм един объркан човек. Членувам в клуба на анонимните обърканяци. Шегувам се. Просто си признавам без бой, че съм объркан понякога прекалено силно, че този свят ми влияе прекалено много, че ме дърпа постоянно и ме въвлича в глупостта си и безумието си.
Затова се налага да му оказвам съпротивление. Борбата за постигане на мир е жестока. Освен у дома, мога да чета книги и в читалнята в центъра на града, утре ще отида да възобновя регистрацията си. Това са такива аналогови дейности на организма, които хранят ума и пазят сърцето. Помагат да изляза от състоянието на обърканост.
За да схванете по-точно какво имам предвид с понятието объркан човек, ще ви разкажа малко за един от последните филми на Андрей Кончаловски. Прочетох интервю с него, оттам попаднах и на „Белите нощи на пощальона Тряпицин“ (2014). В интервюто ме впечатли много това, че този доказал се в Холивуд режисьор е преминал по дълбоки вътрешни убеждения – без да е жертва на манипулация или под чуждо въздействие – към огромна промяна на своя вътрешен свят. Световете на режисьорите като него са винаги големи. А да се промениш толкова, колкото той, е нещо, което не се вижда всеки ден. От „Танго и Кеш“ към този много човечен и трогателен филм, в който главен герой е един объркан човек. От екшъна с ченгета към разказа за болестите на времето ни.
Кончаловски не се заявява като набожен, религиозен, вярващ, подозирам, че е някакъв агностик. Споменавам това, за да се схване, че един толкова светски режисьор е успял да стигне до сърдечна промяна към края на живота си, до ново виждане за света.
Героите на филма са автентични хора от руския Север. Действието се развива в едно селце, недалече от Мурманск, по ония ширини, където съм се родил, още една причина да харесам филма. Макар че е представен като игрален, заради тези неподправени непрофесионални „актьори“ го приемам като полудокументален. Сложни перипетии и заплетена фабула липсват. Но за сметка на това има един плътно изграден образ на съвременния объркан човек. Тряпицин е симпатичен бивш алкохолик, спрял е пиенето и от две години не близва. С моторната си лодка отива през ден до Мурманск за пощата и пенсиите на съселяните си. Приятел му е натуралният и настоящ алкохолик Колобок, който също играе себе си, клатушка се из кривите улички и не намира сили да излезе от дълбоката си дупка.
А Тряпицин е изтрезнял. Веднъж завинаги. И с трезвите си очи наблюдава света. Не е хубаво да ви преразказвам всичко. Само накратко ви казвам, че този объркан човек се лута – от село в града и после обратно, дири помощ, любов, а накрая е сцената, незабравимата сцена, където той седи върху един дънер край езерото, до него е друг от селцето, говорят, мълчат, няма нужда от много думи. Зад тях е гора, общ план, красива природа. И изведнъж над тези двамата нищо неразбиращи мъже някъде в далечината към небето плавно се устремява една изстреляна от полигона край Мурманск ракета. Хората. Очите им. Природата. А ракетата няма нищо общо с тях. Нито с действието във филма, нито с мъките на човешките същества, с нищо, абсолютно чужд предмет в този свят. Но ракетата е там.
Излита. Призрачна, нереална. И съвсем истинска. И никой не знае спътник ли отнася нанякъде или взрив.
Как да разберем този свят около нас, Господи?
