Отговорът ни е даден
Чели сте сигурно в популярните медицински статии за здравословно хранене, че всеки плод или зеленчук, развие ли макар и малко плесен по себе си, не е годен за ядене и трябва да се изхвърли, а не да се изрязва поразената част. Защото спорите на плесените са се разпространили и в останалата част на растението, макар и да изглежда здрава. Науката го е установила скоро – с развитието на технологиите.
Тази аналогия използвам, за да кажа нещо за църковната съборност и проблема около “Украинската църква” през последните дни. Нали знаете, всъщност, че не правилно да се каже “Украинската църква”, а православната църква в Украйна. И не е правилно да се каже “Българската православна църква”, а “православната църква в България”. А не е правилно, защото Православната църква е една. Тя е съборна, което значи, че на всяко място и по всяко време присъства в пълнота. Една църква. И тази пълнота може да се носи от един човек или от милиони – това не променя нейното съдържание.
Там е уловката – църквата винаги и навсякъде се явява цялата. Или не се явява изобщо. Затова и не можем да мислим за никой проблем на църковното единство като за частен проблем, като за проблем на Украйна, България, Русия или Карнобат. Не можем да изрежем такъв един “частен” проблем и да остане нещо здраво. Заболяването е навсякъде в тялото; неговите „спори“ са проникнали във всяка част по невидим начин. Болният орган на тялото разболява и мен; отсеченият член на тялото ранява мен – ако съм част от това тяло. А ако не ме ранява – значи съм сбъркал темата и е по-добре да изляза от нея.
С други думи, въпросът за решението на Московската патриаршия да не споменава Вселенския патриарх в молитвите на руските верни е рана, която се отваря и в нашите сетива. Събитие, към което не може да се погледне с безразличие, защото то не се случва някъде, в някаква част на църквата, на някакви хора, а се случва на всеки от нас и поставя пред всекиго въпроса къде е църквата. И къде е той.
На мен ми се струва, че отговорът ни е даден: църквата е там, където е Христос. Така да опитаме да се определим. Струва ми се също, че не сме на страната на Христос, когато отсичаме другия в ума си; когато се заклеймяваме взаимно като вярващи с една или друга патология; когато се мъчим да сглобяваме църковни политики от исторически подръчни материали и ставаме смешни на света и на себе си; когато пригласяме на една или друга пропагандна теза, която употребява църквата за свои цели; когато крещим с пяна на уста някакви твърдения. Христос не е в споровете на повече или по-малко заблудените болни. Затова и не сме на страната на Христос, когато заставаме един срещу друг в църковните спорове. Това не е борба срещу болестта, а автоимунна реакция, с която тялото се самоунищожава. Не сме на страната на Христос и когато избираме глобални политически ориентации и ругаем Вселенския или Московския патриарси, търсейки у тях двойно или тройно дъно, дискредитирайки личностите им и по този начин – вярата на онези, пред които стоят. Така подвизавайки се, казваме едно от двете неща – тези хора не са на църквата; или – аз не съм неин. Няма трета възможност.
В пространство, където верните са едно с Христос в Неговата църква, никой не е по-верен от другия. Хората не се борят един с друг, а един за друг. Няма също там патриарси-мутри, мафиоти, соросоиди, американофили и еретици. В това пространство има радост. Там виждат у другия Божия образ и са готови да умрат, за да живее този образ. Там дават път на всекиго и поемат чуждото бреме като свое. Там обичат враговете си и молят Бога за тях. Там посрещат изпитанията с молитва и надежда, че невъзможното за човеците е възможно за Бога; и вярват, че „на онези, които обичат Бога, всичко съдейства за добро“. Там със сигурност се молят с болка и с любов за всички верни в Украйна, Русия и България, и за всички хора по целия свят.
Там ли сме? И ако не сме – защо?
