Попски работи
Неотдавна присъствах и дори участвах в една дискусия с български професори, литератори и изобщо, висш пилотаж, един от академичните представители, уважавано име, твърдеше пред аудиторията с най-мощен устрем, че българският народ е имплицитно, иманентно, перманентно и константно православен и че никой не може да му отнеме тази православност. И почна да дава примери от 9 век – че с акта на приемането на християнството се е вляла нова и здрава кръв в българския дух. Съгласен съм с него, това е така, вярата ни е запазила, но ни е запазила срещу кого? Срещу агресията на агаряните най-вече, но това не беше уточнено, защото не е много удобно за изричане с оглед на днешната ситуация. И извън хватката на етнофилетизма, Църквата ни се е запазила и като Б-ПЦ, което също е важно.
И почнаха умните хора да докарват от много кладенци вода, за да докажат теорията си за голямата православност на българите. Все едно още тогава не са се появили и апокрифите? Все едно по-късно писателите ни не започват да вървят по посока на теософията? Все едно в „По жицата“ нещастните хора с болното момиче проявяват и най-бегъл стремеж към Бога? Тяхната мъка е голяма, такава не мога да си представям да изпитам, но ако съм на Бога, то при кого друг да отида? И не, не е твърде сложно за тях да поискат нещо толкова естествено – в мъката да се молят на Бога. И да се оставят на Неговата воля. Решава Бог – Нонка живее. Решава Бог – Нонка умира. Просто е. Да търсиш бяла лястовица или да отидеш при знахарка, баячка, врачка за помощ издава само духовна и даже душевна незрялост, а понякога и по-лоши качества на българина, щом пък сме заприказвали за него като явление.
Все едно до ден днешен у нас не се празнуват всички езически обичаи, които са си съществували и преди 9 век? Нима онези рокаджии не изпяха преди години рефрена „кълна се в дявола, и в Бога“? Ама как е възможно и в двете наведнъж?! Умът не го побира това. Кукери, нестинари, еньови були, куршумолеячки, кафегледачки и вся остальная нямат никакво намерение да изчезват от битието българско, някой ще рече, че е просто екзотика, но си е яко вкоренено и продължава не само чрез простолюдието, но и чрез представители на същата тази интелигенция, с която дискутирах въпроса за православността. Не за вярата, защото с тях за вяра не се говори. Ако не са откровени окултисти и теософи, писателите ни са някакви неопределени агностици с добри намерения, спомнете си Радичковото, че дори да няма Бог, трябва да живеем все едно че има, това е достатъчно, за да ги опишем – при тях няма вяра. Затова и нямат православни сюжети. Колкото и да твърдят професорите, че Православието присъствало в литературата ни.
А от другата страна на барикадата, (защото това е също война), са такива като И. Троянов, според когото българското православие е просто театър или като Р. Леонидов, който се задавя от омраза, когато говори за българските православни свещеници. Други разни с психически отклонения няма и да ги споменавам. Те това са ни писателите и интелигентите през вековете и до днес. На тях дължим едно много интересно явление – подигравката със свещениците и всичко, което те проповядват. Елин Пелин в „Под манастирската лоза“ пише уж със симпатия за монасите, но в действителност прозират ония веселяшки народняшки нотки, от които следва, че животът, страстите светски са по-силни от всяка вяра. От всяка молитва, пост, аскетика, връзка с Бога. Този сборник с разкази е много точно показателен как писарушките схващат християнството. За тях то е поредното интелектуално забавление. Единият от професорите в дискусията по-късно на вечерята каза съвсем по детски, че излиза от ресторанта, за да пуши, за да има после за какво да се покае и изповяда. Смееше се. Това – цял професор в университет. Едва ли някога е ходил на изповед, но му беше шеговито.
После чудите ли се, че има такива реклами като „дедо попе, блажиш ли“ или такива персонажи като от ТВ шоу, където се продължава оная подигравчийска линия от вицовете? Попът е човек като мен и теб, братле. За кое да му се подиграваме – че на село едва свързва двата края? Или че всяка неделя, а често и през седмицата служи, изрича молитви, извършва Света Литургия – години наред? Подигравчиите едва ли някога са отправяли откровена, лична, истинска молитва, едва ли са хващали молитвеник в ръце – да прочетат поне „Отче наш“, ако не друго. Когато осъзнаеш какъв тежък труд е да се молиш постоянно, да бъдеш изповедник на най-всякакви видове човеци, да водиш Тайнствата при кръщение, венчавка, опело, тогава едва ли някога пак ще ти хрумне да се подиграеш с тези хора.
А всеки един от тях, дори най-компрометираният в обществото, дори най-слабият по характер, има нещо повече от мен и теб, братле. Притежава го. При всеки един от тях ние с теб можем да отидем на изповед, да разтоварим тухлите от раницата на гърба си, да ни олекне, когато той ни прочете разрешителната молитва – всеки един от тях! Защото Бог му е дал това. Приеми ги със слабостите им, с провалите им, ако щеш, но ги приеми като Божи хора. Днес във века на интернет някои от тях проповядват с лицето си пред цяла България, те са публични личности – о. Владимир, о. Димитрий, о. Силвестър, о. Божидар, о. Михаил, но има стотици известни само в своята енория, които носят расото си с достойнство и всеки от тях има какво да ти даде, не мога да изброя всички, които познавам, но ще спомена о. Любомир, о. Севастиан, о. Василий (и двамата с това име, които познавам), о. Георги… Много са. И нито един от тях не заслужава подигравка. Един ден не съм живял от техния живот, от техния подвиг, така че не си представям с какви очи разни смелчаци се изцепват по повод на свещениците с какви ли не гнусотии. Как не ги е страх?!?
Пример за добър свещеник – бащата на разказвача в книгата „От 25-ия до вечния час“ на Вирджил Георгиу. Ако за някого от свещениците молитвата е станала рутина и е изгубил първоначалния си устрем, ако ежедневието му е посивяло, това е тъжно. Но въпреки всичко, той е Божи човек и сам ще намери начин да се пребори. Много често забравяме, че нищо човешко не им е чуждо и на свещениците, и на монасите, и искаме от тях всичко, изискваме и нахалстваме. Тяхната борба е по-друга от нашата, по-трудна.
Ще го кажа така – ако ти си футболен фен, първо, аз няма да ти река много си тъп да гледаш ритнитопковци, че и да се вълнуваш от мачовете им, второ, изобщо няма да ти се меся в предпочитанията. Докато всеки голям умник днес има мнение за Църква, „попове“ и религия – не за вяра, за вяра с никого от тях не може да се говори, повтарям го. Ако не си някакъв еретик, езичник или войнстващ атеист, ако си православен християнин, тогава каквото е отношението ти към свещеника, такова е и към Бога. А ако си някой от другите изброени – нямаме какво да си кажем. Само не ми се меси и не псувай, понеже не винаги съм хрисим и кротък, за съжаление…
