Родителска среща
Имам няколко деца. Две са, тоест повече от едно, затова казвам няколко. Момичето ми е на 9 години, в трети клас. Нивото на родителите, с които седях в една стая, съответно и на нейните съученици, техните деца е може би средното за страната ни, което означава много ниско, ако ще мерим в коефициент на интелигентност, някъде около 69, а какво означава това на практика сега ще ви разкажа. Става въпрос за малко над една мозъчна гънка. Някъде към 1,4 мозъчни гънки в целия обем на мозъка. Не се фукнявя, че съм мъдрец и умник, може би на тоя фон ми докривя, често ми се случва, дразня се на тъпотата толкова силно, че ми иде да стана и да си изляза най-безскрупулно. Но имам скрупули и не мога без скрупулите си, затова не излязох. Ядосан съм, защото станах свидетел на един от най-тъпите разговори в живота си. По-тъп от казармените, а тези са извънредно тъпанарски.
Сядаме по чиновете, по които обикновено седят всеки ден нашите отрочета, и чакаме. Класната след малко влиза, поздравява ни, казва няколко встъпителни думи и минава по същество. Госпожата е искрено развълнувана от дисциплината на третокласниците. Агресията, интригите, любовните триъгълници, вулгарните думи – всичко това й идва в повече и тя се опитва да ни предизвика, да ни накара да й отговорим на един въпрос – кой носи отговорността за тези деца. Много често ще чуете родителите да казват, че учителите носят отговорността да научат децата им, да ги възпитат дори, а сами те не си помръдват пръста да го сторят, сякаш детският характер се изгражда не у дома, а в даскалото. Добрият учител е злато, но дори най-добрият не е в състояние да замести дома и родителя.
И както сме се вдетинили върху детските чинове, почваме да мислим. Бавно и сериозно осмисляме статистиките, анкетите, въпросите на класната. И най-амбициозните и нагли родителски тела скалъпват своите убедителни отговори и ги сервират на всеослушание – в цял свят е така, какво да направим ние, такава е всеобщата тенденция, това показват филмите, в тях главните герои, дечица невинни, се занимават изключително и само с най-елементарните и злобни човешки действия – лъжи и лицемерие. Клюкарят, клеветят, завиждат, подиграват се със слабите, високомерничат, гордеят се с агресията си, абсолютно еднопластови и плоски създания, зад чиято външност не се крие вътрешен човек, не се забелязва и най-беглата наченка на осмисляне и смирение. Това правят героите на филмите, дечица невинни, това правят и третокласниците, подражават им, учат се от тях, прилагат го на практика, няма как това да бъде преодоляно или победено, заобиколено и пренебрегнато.
Да, добре, така е, тенденцията не е само при нас, казва класната. Но нали родителите са тези, които трябва да контролират по някакъв начин телевизионното зомбиране на своите деца. Не използва тая дума, аз си доукрасявам по смисъл. И тук… и в тази секунда… рев и вой се изви повсеместен и срамотен, потънах в чина от безсилие пред тълпата – как да контролираме, как да спрем, телевизорът в детската стая е постоянно включен на Дисни ченъл, невъзможно и немислимо е ние да им се намесим в гледането на телевизора, че нали ще изпаднат в депресия, ще хистерясат, ще получат психическа травма, ако им посегнем на телевизора и зяпането. И така нататък все от този род.
Разбирате ли за какво става въпрос? Схващате ли идеята? Ако имаше дори мъничко съпротивление, би имало надежда. За душите на децата, за нацията ни, ако щете. Но съпротивление няма абсолютно никакво. R = 0, ако може да се изразя с термини от физиката, течението на цялата мръсотия, на цялата огромна миризлива поквара не среща никаква бариера и си навлиза напълно безпрепятствено в детските уши, очи и души, разбира се. Тези хора от моето поколение са създали потомство, случило им се е чудо, в семействата им са се родили едни мънички и чистички душички, поотраснали са, а мама и тати не знаят как да ги предпазят, съвсем безпомощни са да помогнат на най-милото си, гледат отстрана как боклукчарникът превзема нови територии и вдигат рамене – що да сторим? Много често употребявам думата душа – дано се сети все пак някой, че не става дума за бизнес, душите на човеците иска да погълне дяволът.
Но би имало смисъл да говоря за дявол, ако беше в наличност какъвто и да е духовен живот. При тези родители обаче става дума за пълна парализа, за ступор, когнитивен дисонанс, те нямат нищо общо с действителното състояние на света, злото дотолкова ги е обвило в паяжините си, че те не схващат, че изобщо има такава война за душите на децата им. Понечвам да кажа нещо, но от устата ми не може и звук да излезе, чувствам се като в кошмар, аха да проговоря и не мога. На кого какво да кажа? Кой ще ме разбере? Жена ми ми натресе тая родителска среща, защото всеки път е едно и също, въпросите на класната се повтарят, безсилието и тъпотата на родителите е константна величина. Няма смисъл. Само ще си изгубя времето и нервите. Тези родители са влюбени в своите отговори и в своите разглезени от тях самите деца. Те са като фарисея от тази последната неделя, смятат себе си за напълно невинни и оправдани. За да започнеш да си помагаш, най-напред ще ти се наложи да се признаеш за грешен, а те се имат за безгрешни и непогрешими.
Да смяташ, че можеш напълно сам да победиш дори най-незначителния от бесовете, е все едно да си въобразяваш, че можеш да излезеш на ринга срещу Майк Тайсън и да не бъдеш хоризонтиран само от един удар. Повече няма да му е нужно. Големите бесове стоят безработни днес. Родителите на третокласниците са натръшкани и приспани. Сандъкът с рогата е най-ефективното средство за обработката им. А е толкова лесно, толкова лесно – просто натискаш едно копче. Или просто махаш сандъка от детската стая. И е толкова трудно. Волята да го направиш, разумът да го осмислиш са нещо непостижимо.
Мои приятели също имат телевизори по къщите си и също позволяват на децата си да ги зяпат по цял ден. Опитвам се може би на тях да им кажа – не го правете, не оставяйте възпитанието на децата си на разни звероподобия. Може би не подозирате какво голямо сметище е телевизията, колко ожесточен фронт е тя, може би не знаете, че центровете за обработка на детското съзнание са главният щаб на врага…
Защото тези няколко кратки годинки тук са само подготовката за онази най-важната Родителска среща, където пак ще мигаме на парцали и ще вдигаме рамене, ами то такова, аз не знаех… Учителят ще ни попита кой носи отговорността за нашите собствени действия, не сме ли самите ние. Тогава и да се оправдаваме, и да казваме ама те всички така правят, ще е доста глупаво. Когато клеветата и хулата станаха част от ежедневието ви, когато постоянно дяволът ви навираше в очите и ушите своите нечистотии, вие какво направихте? Така ще попита Той на Родителската среща и бъдете сигурни, че такава среща ще има, не се съмнявайте и за секунда в това, от нея няма да ви спасят нито извинителни бележки за болно гърло, нито онова невероятно изречение „Ама не съм разбрал!“.
