Църквата, политиката и протестите
В последните два месеца обществото ни отново е в епицентъра на масови протести. Нерешаването на основни въпроси, свързани с правосъдието, с корупцията във всички нива на държавния апарат, с употребяването на властовите механизми за лични цели и облагодетелстване от различни (няма да сгреша дори ако кажа всички) политически сили в различните години на безкрайния политически и икономически преход, периодично извежда множество и преимуществено млади хора по площадите, които изразявят своето недоволство, своя протест срещу една и съща системна грешка, водеща до множество рецидиви. Периодично обществото ни акумулира огромен енергиен заряд, който предизвиква промяна, но за съжаление понякога и подмяна.
В същото време формите на организираност, на протестно действие и обществено влияние динамично се променят. Чрез социалните мрежи и новите форми на общуване и споделяне на информация в масовото пространство, се дава възможност на много хора хора да зададат открито въпроси, проблеми, да дадат публичност на своите виждания, да намерят съмишленици, които споделят техните идеи. Днес е много по-лесно едно лично мнение или коментар да придобие масов характер чрез няколко клика в социалните мрежи.
И в цялата публичност и търсене на справедливост, неминуемо се търси отговорност от лица, институции, организации, които да дадат обяснения за събития, за действия и бездействия по въпроси от обществен, национален или институционален характер. В последните седмици такава отговорност в различни форми и от различни обществени места, се потърси и от представителите на Българската православна църква, които трябвало да бъдат активни срещу мафията, срещу корупцията, срещу мутрите. Чухме обвинения към епископ на БПЦ и свещеници при освещаването на обществен обект, че църквата правела всичко за пари, че Синодът бил на една конкретна управляваща партия, че трябвало да си подадат оставките, че свещенослужителите са мутри, мърши, слуги на мафията.
Видяхме как два емблематични столични храма бяха поругани – единият залят с червена боя и обсипан с яйца, другият – с графитени надписи. И докато едни обвиняваха за тези действия крайните протестиращи, които не се посвениха да нарекат един 75-годишен епископ – мърша, другите обвиниха противниците на протеста, че по тяхна поръчка храмовете са поругани, за да се дискредитира протестът. Независимо, че едва ли ще установим истината, факт е, че домът Божий се превърна в арена за разчистване на политически сметки и това е сериозен проблем.
Чухме как един български митрополит в своята проповед отново зае политическа позиция, изпадайки в обяснителен режим за ползите на църквата от конкретно политическо управление. Тази църковно-политическа апология неминуемо настрои множество хора в социалните мрежи както срещу този митрополит, така и срещу духовенството, църквата и вярата. Завъртяха се снимки, които показват охолния живот на този духовник, отправиха се критики към социалната роля на църквата, повториха се всички стари клишета, демонстрира се неразбиране за същността на църквата, нейната роля и функция. И това можеше да бъде избегнато, ако въпросният митрополит не бе подхванал отново политиката.
На площадите се появиха образи, които недвусмислено напомниха за едни други протести „в зората на демокрацията“ и за един монах, който осветяваше протестите със свещи и бързаше да осребри своята дейност с епископски сан и с цената на църковно разделение. Един от тези днешни църковни протестъри дори призова за кръвопролития в социалните мрежи. Друг, който има забрана да извършва богослужения, облече богослужебни одежди за ритуално развяване на националния трибагреник, извърши молебени на автошествия и автоблокади, не спря да благославя с кръстен знак от различни трибуни протестиращите, опитвайки се да се наложи като представител на духовенството и църквата. И макар същият да е с висящи църковно-наказателни дела, със забрана да служи от името на своя митрополит, както е изискването по канон, умело използва енергията и масовостта на протеста, за да реабилитира компрометираното си в църковните среди име. И ако обществото е забравило или не знае, то църковните хора помнят раздадените на съмнителни лица от сенчестия бизнес архонтски титли, тамплиерските ритуали в храмове, превръщането на великденските богослужения в своеобразен цирк, а храмовото пространство – в зала за пресконференции и много други нередности, извършени от този човек. Неслучайно висшият клир бързо се разграничи от действията на този монах без монашески опит.
Можем още много да говорим за различните прояви на определени духовници, за настроенията и очакванията от страна на протестиращите, за недвусмисления и в същото време несериозен въпрос: Къде е църквата и свещенството и защо не са при народа си в тази борба срещу мафията? Заплитането на църквата в политическата риторика е вече злоупотреба и неразбиране на нейната същност. Всеки път, когато някой се опитва да впише вярата, църквата и духовенството в политическите борби, да ги постави от едната или другата страна на площадните барикади, той злоупотребява. Мястото на църквата и свещенството не е на протеста, не е на политическата сцена, не е с развят национален флаг в патриотичен марш по площадите.
Някои ще кажат, че в зората на третата българска държава именно духовници са положили основите на Нова България и биха изредили имената на митр. Иларион Макариополски, екзарх Антим, митр. Климент Търновски, като последните двама дори заемат политически функции в Следосвобожденска България – председател на Народното събрание и министър-председател. В същото време техният висок пример не е последван от други духовници, именно защото политическото статукво и участието в него крие рискове, които църквата не бива да поема при осъществяване на своята мисионерска дейност. Факт са политическите заточения на български архиереи след Освобождението, заради техни изразени политически позиции.
Не е редно църквата в лицето на духовенството да бъде заложник в политическите борби, в разбиване на дадено политическо статукво, да взима страна и да дава насоки на конкретни действия, защото нито активите, нито пасивите, които може да понесе в тези борби, пряко кореспондират с нейната духовна мисия. Църквата е в този свят, но тя не е от този свят, затова не трябва да дирижира, нито да участва в политическите битки, в политическото противоборство, да заема страна, да издава определения за качествата на политическите играчи, не просто защото това е извън нейните компетенции, но защото така рискува да потъне с кораба на политическото поражение. Църквата е призвана да се бори с греха, който за съжаление и по обща констатация обладава целия политически спектър. И взимането на страна срещу едни или в полза на други, ще бъде противно на Евангелието, което проповядва едно друго Царство.
Църквата има много по-важна роля в социума, която също така пряко кореспондира и с политиката, и с протестите, но без директна намеса и лично участие на духовенството в тях. Църквата е призвана да изгради дълбоки нравствени устои в обществото, във всяка отделна общност, във всяка личност, морални качества и ценности, които да преобразяват обществото, да създават абсолютна нетърпимост към обществените пороци – корупция, злоупотреби, търговия с влияние и власт, погазване на законите, на правата на отделния човек, унижаване на личността, умишлената дезинформация. Нетърпимост към всяка лъжа и безчестие. Съвременното ни общество все по-трудно разпознава добро и зло, привиква да избира по-малката злина със съзнанието за нейната същност, живее в компромис със съвестта си и привиква със злото и неправдата.
Именно тук е ролята на църквата, на духовенството. Не с епитрахил да оглавят протеста, но да изградят съвестта на обществото – една трудна, много продължителна, но благодатна задача, защото моралните устои на християните не са самоцелно следване на морални принципи за по-добър живот. Те са изграждане на нравствена ценностна система, заради Христос, за участието в Неговата трапеза, за приобщаване в Неговото царство, за личностно общение с Бога. Духовниците са призвани да ръководят богослужебния живот, да извършват Литургията и тайнствата на църквата. Затова тяхното място е в храма, където предстояват събранието на верните и няма по-висша цел или необходимост, която да ги отклонява от подготовката и осъществяването това призвание.
Не е случаен неутралитетът, който запази съборното ръководство на църквата и не можем да търсим в това финансови облаги, каквито някои се опитват да му припишат. Синодът ясно съзнава необходимостта от ненавлизане в полето на политическото противоборство и затова тяхното мълчание е знаково, а неучастието на свещеници в протестите – обмислено и правилно. То не защитава постигнати цели в църковен план, в отношенията с държавните институции и партии, но и не носи пасивите на политическия и протестния процес. Църквата не може и не трябва да дава дори най-малкото съмнение за правотата на своята мисия, въвличайки се в политическата борба.
Предходната седмица отбелязахме 30 години от убийството на руския мисионер и проповедник отец Александър Мен. Живял и проповядвал в най-трудните времена на атеизма в Русия, той следва неизменно необходимостта от евангелска проповед във време, когато това е преследвано. В началото на перестройката неговият митрополит му отправя предложение, поради открилите се възможности на църквата да представи духовници в съветската Дума: дали протойереят би се съгласил да се кандидатира за депутат. Отец Александър Мен дава недвусмислен отговор: „Владико, нашето дело е проповедта на Евангелието. Нямаме време да се занимаваме с мирски дела.“ Този пример говори сам за себе си.
Връщайки се в днешната реалност, ние виждаме едни масови, но и пъстри протести. Виждаме всякакви лица – от неуспели политици, опозиционери и критици до млади активисти с принципни позиции и нови идеи, от разпространители на фалшиви новини, манипулатори и интересчии, до безкомпромисни борци за права, за истина, за борба с престъпността, корупцията и мафията. Протестът е пъстър, защото е продукт на едно нехомогенно общество и това е естествено. Но в тези протести познавам и една немалка група християни, които активно участват от самото начало. Те не са предвождани от свещеник, защото свещениците, които предстояват техните молитвени събрания, са осъществили изначалната си цел – възпитали са в тях принципи, морални устои и нетърпимост към злото в различните негови проявления и форми, и това е продукт на вярата, а не самоцел. И когато участват в протестите и представят своите идеи и искания, те търсят реализиране на своите честни и искрени цели, внасят много повече смисъл, отколкото масовите освирквания и театрални прояви.
Мой колега ми сподели преди няколко дни във връзка с протестите – „Трябват ни честни хора. Съвременният ни политически, а оттам и обществен живот страда от огромен дефицит на почтеност. Колкото повече почтени хора във властта, толкова повече справедливост.“ Църквата е призвана, проповядвайки Христовото благовестие, да изгради тези почтени хора чрез своята проповед и чрез своя личен пример. Затова и мястото на духовенството не е на площада със знаме в ръка, а в храма. Само така може да се наруши протестната цикличност и да се постигнат едни по-дълготрайни резултати, а църквата – да осъществява своята мисия в полза на обществото, без да бъде самоцелно употребявана от политическата класа.
