Църковни комитети
Илиана Александрова
„Една работа, като не ти е работа, защо я барем захващаш“, разсъждава си Шебан от „Мъжки времена“ на Хайтов в една ситуация, дето прочелите разказа ще знаят каква е точно. Ще кажа само, че не е свързана с Македония.
Синодът на Българската православна църква получи миналата седмица писмо от Синода на Македонската православна църква. На пръв поглед – историческа изненада. Въпросът е за кого. Има такъв въпрос, защото преди няколко седмици до екипа на „Православие България“ достигна предложение да направим дискусия, посветена на църковната ситуация в Македония. И тъй като приемаме всичко открито, без мнителност и подозрителност, казахме си – разбира се; щом има интерес, защо да не направим. Ще поканим компетентни хора, нека да разкажат, да отговорят на въпроси, да видим как върви.
За хората, които не са се интересували от църковната ситуация в Македония, но вече слушат и четат за историческия документ, нека да кажем, че в днешния си вид Македонската православна църква (МПЦ), съществува от 1967 год., когато обявява независимостта си от Сръбската православна църква и се самопровъзгласява за автокефална църква. В резултат на тези действия изпада в схизма. Усилията да се намери изход, в това число постигнатото споразумение за възстановяване на църковната автономия на МПЦ, от което македонската страна впоследствие се отказва, не дават резултат. Междувременно Сръбската патриаршия е определила екзарх за териториите на Охридската архиепископия, който дълги години е преследван от властите в Македония с обвинения за разпалване на етническа и верска омраза. През 2005 год. Православната охридска архиепископия към Сръбската патриаршия (ПОА) получава статут на автономна църковна общност, която останалите поместни църкви признават. Понастоящем никоя поместна православна църква не признава Македонската православна църква (МПЦ).
И започнахме ние да се свързваме с добри познати от Македония – църковни хора, духовници – и от двете страни на църковното разделение. Да ги каним, за да поговорим за тях. Отказаха с честни обяснения, които няма смисъл да повтарям тук, но и попитаха, и от двете страни: все пак, защо правите такава среща? Само ще разчоплим болезнени въпроси, които вече много хора измъчиха, разрушиха приятелства, много омраза посяха. И тъкмо когато разбрахме, че темата е прекалено тежка за македонските православни, за да я обсъждат с българите, дойде новината отпреди три дни за писмото с молба до Българската православна църква да „осинови“ Македонската при определени условия. Вместо молба, в писмото се съдържат „предложения“ към Българската православна църква , които на практика се свеждат до това, тя да поеме отговорност за каноничните проблеми на МПЦ и да се ангажира с тяхното разрешаване. Ето превода на писмото така, както беше излъчен в предаването „Вяра и общество“ от 18.11. 2017 год.
„Синодът на Македонската православна църква – Охридска архиепископия единодушно реши да отправи конкретни предложения и въпроси към сестринската Българска православна църква, а именно: Българската православна църква-Българска патриаршия, вземайки под внимание единството на Православната църква и реалните духовни и пастирски нужди, да възстанови евхаристийното единство с възобновената Охридска архиепископия в лицето на Македонската православна църква.
Македонската православна църква – Охридска архиепископия, ще припознае и признае Българската православна църква – Българска патриаршия, като Майка Църква, която първа я приема и признава нейната автокефалност. Същата информира за нея и обръща внимание на проблема й пред Вселенската патриаршия и другите поместни Църкви, пред тях я представлява и се застъпва за нея.
С подписването на този документ от главите на двете Църкви се възстановява евхаристийното единство между всички техни епископи, което ще бъде основа за безпроблемното възстановяване на евхаристийното единство и с епископите на останалите поместни православни Църкви.
За признаването и възстановяването на евхаристийното единство, Българският патриарх известява Вселенския патриарх, както и главите на другите поместни църкви.
Изразяваме нашата надежда в Господа, че тези наши предложения и въпроси ще бъдат приети от Свети синод на Българската православна църква, за радост на Свети Климент Охридски и за доброто на съвкупната църковна пълнота“.
Информацията за писмото заля медиите. Появиха се внезапно обширни материали за историческата роля на БПЦ в Македония. Темата преля, за разлика от другите теми от църковно-политически характер, които по традиция не заливат никакви медии, какво остава – да преливат. Което означава, че има воля, желание, намерение за това сред българското църковно ръководство; има и цел – постепенно предстои да видим и чуем каква е тя.
Засега наблюдаваме само подгряващи изпълнения на български групи. В предаването „Вяра и общество“ по БНТ почти незабавно се яви един човек, д-р Милен Врабевски, председател на фондация “Българска памет”, който обясни, че управлява трансгранични проекти с много широко международно признание и че е „един вид съавтор на писмото“. Каза, че проектът му за разрешаване на църковната криза е получил подкрепа на „ниво премиер и външен министър“, че е оказал финансиране на обиколка на македонски архиереи в България за срещи с нашите висши духовници, както и че представлява една група хора, подготвили тая стъпка, които работят за националната кауза, общото европейско бъдеще и преодоляване на тоталитарното наследство, сред които открои Андрей Ковачев, Моника Панайотова и др. Съвсем уместните опити на водещия да го върнат към факта, че проблемът е църковен и каноничен, а не политически, не дадоха плод.
Врабевски апелира към патриотичното чувство на нашия патриарх, зовейки го духовен баща на българския народ. „За мен е важно като бизнесмен и предприемач и тук да подходим националноотговорно. Църквата затова е Българска православна църква, а не просто Православна църква…“ – каза още той.
И така, след „националното кръщение“ за подобряване на генофонда под надслов „направи го за България в съпровод на звездни кръстници“, БПЦ е призована към църковен патриотизъм от един друг тип. Този път радетели за нашето по-добро бъдеще са европейски интернационалисти. Дали патриархът ще иска да го направи за България? Засега този въпрос не е получил официален отговор.
Вече няма нужда обяснявам защо свързах „случайното“ предложение да си говорим за Македония с полученото писмо до нашия Синод – очевидно е, че доста преди писмото е имало, така да се каже, предчувствие за писмо в някои наши църковни кръгове. Но по-интересно е как да свържем писмото с обикновените вярващи македонци, сред които то изглежда предизвиква изненада, също както и сред нас.
Разсъжденията върху сглобената с църковно-исторически материали канонична конструкция ще оставим на специалистите. За нас, неспециалистите в църквата, от които тя основно се състои, остават въпросите на здравия разум. Част от тези въпроси е свързана с темата за майчинството и бащинството в кампанията за признаване. Може ли майчинството да се договаря; може ли да се „признава“ и „получава“ под условие; може ли да се заобиколи „буквата“ на църковното правило, без да се заобиколи духът му? Правилно ли е да сменяш майките си в зависимост от политическата конюнктура; и що за отношения са това? А ако си отхвърлен от всички заради несиновно поведение и се договориш с някого да ти стане нова майка и да те препоръча пред тези, които са те отхвърлили, това решава ли проблемите в семейството?
Друга част от недоуменията е свързана църковната общност в България. Трябваше ли Българската православна църква да приема обсъждане на главна роля в този сценарий? Въпросът дори не е каноничен. Видимо нашето църковно управление проверява каква ще бъде обществената реакция. Но проблемът е, че веднъж решило се на стъпката изобщо да разглежда такова предложение, то по-скоро няма следващ полезен ход.
Макар да е трудно, не бива да се забравя, че статутът на Македонската църква не е исторически, геополитически или патриотичен въпрос, както се опитват да го представят ангажираните с проекта активисти. Политическите намеси в тази тема, макар да изглеждат неизбежни, са дълбоко нежелателни и вече са родили горчивите си плодове. Исканото осиновяване би могло, вместо да преодолее църковната изолация на Македония, да я разшири, като включи и БПЦ в нея.
Въпросът има и вътрешно значение за двете църковни общности. Такова решение не само че няма да премахне църковното разделение сред македонските православни, но е на път да породи напрежение и сред българските вярващи. Към тежката атмосфера на взаимна подозрителност и нетърпимост, настанила се в последните години и особено обострена около събора в Крит, се прибавя сега и нова тема. Инстинктивните критици на Синода на БПЦ вече говорят, че под влияние на Русия нашите йереи ще откажат да припознаят МПЦ като своя дъщеря. Друга група пък обвинява Синода, че подготвя даването на автокефалия на МПЦ, което ще бъде действие в нарушение на църковните канони. Обичайните анализатори още не са започнали да коментират предложението. Но тук и за тях има неудобство, защото в главното позицията на Руската църква относно Македония съвпада с тази на Константинополската патриаршия. Затова и в момента вземането на страна по оста на разделението Москва – Константинопол изглежда практически неосъществимо; или поне предполага заемане на сложни за изпълнение пози. И ако някой се наеме да защитава с църковни средства проекта за съвместно европейско бъдеще на двете църкви и двата народа, ще трябва не само да измисли как това да не изглежда като нарушение на каноничната традиция на църквата, но и да застане срещу официалната позиция на Константинопол.
Затова изглежда, че няма полезен ход, който да избегне безплодните противопоставяния. Полезният ход е встрани от патриотично и политически ориентирани акции и бизнес подходи към църковните проблеми. И след като не е бил направен навреме, сега всяка стъпка, каквато и да е тя, рискува да донесе пасиви и да обремени църковната общност в България с нови напрежения. Като при това трудно могат да се посочат духовни придобивки от което и да е решение, взето по този начин; разбира се, ако пропуснем високопарните клишета. С други думи, с които започнах: когато не си сигурен как да доведеш един процес до добър край, пита се дали не е по-благоразумно да сдържиш поривите си да го управляваш?
Какъв е смисълът да се обсъжда това, вероятно питат трезвите хора. Защото трезвите хора в България вече са се научили да мислят, че от тях нищо не зависи – нито в църквата, нито в държавата. Особено когато държавата се заеме да насочва църквата. Но ако решим да наречем смисъл стремежа към това, да се премахнат враждите и разделенията в църквата ни, духовните потребности на хората да не се подменят с политически и важните теми да се обсъждат открито с вярващите, вместо да се подхвърлят отвън и да се превръщат в „задкулисия“ (тази нелепа дума), може би тогава да има смисъл.
А докато мислим какво трябва да се направи сега, медиите се вълнуват, а официалните представители на църквата пазят мълчание, можем само да се молим за единството на Православната църква и за просветление на църковните водачи в България и в Македония. И трябва да се молим за това.
