Ще се спаси ли жената чрез раждане на деца?
В навечерието на Рождество Богородично, първия голям християнски празник от новата църковна година, мисълта ми се рее свободно из необятното пространство на символиката на празника и „раждането“ като сотириологична перспектива. Сотириологична перспектива, предадена най-точно в едно от песнопенията за празника, в което се казва: „Рождението ти, Богородице Дево, донесе радост на цялата вселена, защото из тебе изгря Слънцето на правдата – Христос, нашия Бог, Който развърза клетвата, даде благословение и, като унищожи смъртта, дари ни вечен живот“.
В този ред на мисли ненадейно в съзнанието ми се прокрадва текстът от първото послание на св. ап. Павел до Тимотей, в който се казва, че жената ще се спаси чрез раждане на деца (2:15). Да си призная, винаги дълбоко в себе си съм се бунтувала срещу този текст, защото е предизвиквал в съзнанието ми асоциация за преднамерена маргинализация и асоциализация на жената. Затова и през годините този текст от Свещеното Писание си остана недолюбван от мен. Приемайки го буквалистично (защото не знаех как по друг начин да разбирам думите на апостола), съм се питала какво точно означава, че жената ще се спаси чрез раждане на деца. Нима това е единствена сигурна сотириологична перспектива за нея, отредена от Бога? А какво ще стане с тези, които поради независещи от тях причини не могат да станат „родителки“? Те ще бъдат ли осъдени на вечните адски мъки? А ще се спасят ли „родителките“, които зарязват своите деца или се отнасят безотговорно към тяхното отглеждане?
Цяла тирада от въпроси, които може би не само аз съм си задавала, но и всяка вярваща жена и най-вече неомъжена.
След като с времето не намирах точните отговори на тези си въпроси, този текст бе напълно игнориран от мен и гледах да не ангажирам по никакъв начин мисълта си с него. Това продължи допреди една година, когато на една работна среща хора, работещи в социалната сфера, които ми разказаха няколко драматични истории на деца, изоставени от своите „родителки“ Особено ме впечатли историята на един „малък ангел“, чиято биологична майка (проституираща в страна от Западна Европа) още в родилния дом се отказала от него с думите: „Махнете го това от мен, не искам да го виждам, трябва да работя, не мога да се занимавам с него, ще ми е в тежест“. Само след два месеца и половина обаче тази същата „родителка“ се върнала със своя сутеньор при социалните работници да търси детето „си“ не защото майчиното чувство в нея е проговорило, а защото е намерила за него пазар в чужбина.
Не е моя работа да съдя тази жена за майчинската й фригидност, защото тази нейна постъпка може да се разчете от някои хора и като грижа за осигуряване на по-добро бъдеще на детето й.
Факт е обаче, че тази (и другите подобни) история освен, че ме потресе до болка, ме накара да се замисля за съдбата на тези деца и да взема решение, което изцяло промени живота ми. Решение, което ме направи най-щастливия човек на тази земя и което ме извади от летаргията на буквалистичното ми възприемане на текста от 1 Тим. 2:15. Ставайки майка на едно от тези захвърлени деца, осъзнах, че раждането и майчинството са две различни неща. Въпреки че първото предшества второто и би трябвало да го поражда, не винаги второто е пряко обвързано с първото.
Раждането е инстинктивно, то е заложено в женското тяло и затова се възприема повече като физически процес. Майчинството, от своя страна, съчетаващо в себе си любовта и грижата към детето, е дълбоко духовен и изпълнен с радост процес, който оказва влияние върху целия живот на жената. Процес, в чиято основа е любовта, която извайва образа на осъзнатото майчинство като неземно явление, идващо от Бога. Защото така, както Бог създаде Творението си и не го изостави за миг, а постоянно промисля за него, така и майчинството се свързва с постоянни мисли и грижи за детето.
Едва след тази асоциация ме осени мисълта, че може би точно осъзнатото майчинство е имал предвид апостолът като е казал, че жената ще се спаси чрез раждане на деца. Защото хилядите случаи на изоставени деца са доказателство, че не самият биологичен акт на раждането, а майчинството, което е любвеобилно, самоотвержено и жертвоготовно, е вид подвижничество за жената в света, разкриващо нейната сила, духовна красота и достойнство.
Мистиката на това подвижничество в пълнота се усеща при вида на жена, от чиято душа струи непресъхващ извор от любов и нежност към нейната рожба. Жена, излъчваща сила и готовност във всеки миг да жертва своя живот за живота на детето си. В този тайнствен и съкровен образ на майката може да се съзре как от човешкото несъвършенство чрез любовта се откроява красивият Божии образ у жената, който, макар и замъглен вследствие на прародителския грях, си остава траен, неподлежащ на унищожение и вечен.
Този образ на майката неминуемо насочва мисълта на всеки християнин към образа на Пресвета Богородица, образ на безкрайното смирение и чистота, излъчващ красота и сила, и изобразяващ победата на любовта.
Така вглъбена в мислите си за силата и тайнството на Божия дар – майчинство, изведнъж погледа ми се спира върху усмихнатото личице на моето дете. Дете, което извади от мен любов и топлина, които не съм подозирала, че притежавам. Дете, което ме накара да се смиря дотолкова, че вече по друг начин да гледам на новозаветния текст от 1 Тим. 2:15. Въпреки, че досега не съм разбирала този текст и съм се ядосвала на „дързостта“ на св. ап. Павел за думите му, казани там, сега, когато виждам сияещи очички и протегнати към мен ръчички, не с разума, а със сърцето си усещам какво е имал предвид апостолът като е казал, че жената ще се спаси чрез раждане на деца.
