7 дни от есхатона или хроника на нормалното
Не бързайте да се смущавате и “високопарите” от заглавието, ще опитам да обясня после или да стигна до обяснението постепенно през бродерията на предстоящия скромен текст.
Първото издание на Седмицата на Православната култура в София се откри по-миналия понеделник в Градската художествена галерия с представянето на невероятния сборник “Царството вътре в нас“ с богословски текстове на един от най-големите съвременни световни умове и сърца (и умове в сърцата) на Православието – Диоклийския Митрополит Калистос (Уеър). Ако не сте си набавили книгата, непременно го сторете, защото както и в предната му излязла на български език отново от издателство “Омофор“ – “Православният път“ – той и тук с любовна пастирска грижа сваля високите богословски теми за исихията, смъртта и дори мъченичеството (и много други разбира се) в живота ни на делнични християни в света. Но и друго – още в началото заговаря много лично за своето обръщане като младеж от Англиканството в Православието с такава искреност и топлота, че направо те обезоръжава да му повярваш на всяка една последваща дума, в смисъла на “ето как се случи при мен, а сега нека ти разкажа какво именно е“.
Самото представяне беше умело поделено и всъщност съчленено между духовното подразбиране на текстовете от страна на Владика Поликарп и интелектуалното им разбиране от виртуозния публицист Андрей Захариев. Умишлено акцентирам на поставеното начало, защото изпървом заглавие, но още – представящи и присъстваща публика нея вечер заслужават.
За да продължим по литературната нишка (прощавайте, лични пристрастия), трябва да маркираме представянията на още две книги: академичното изследване на отец доц. д-р Стоян Чиликов “Празникът Успение Богородично в православната богослужебна традиция“ и “Селенията на църковната музика“. И двете излизат отново с логото на “Омофор“, основен организатор на столичната седмица на Православната култура. И ако първата още не е стигнала до нетърпеливите ми ръце и читателски взор, то бих искал да споделя възхитата си от втората, особено бидейки дилетант, или по-добре оглашен в притвора по темата за православното пение. Ивайло е изградил своеобразен паноптикум от текстове, свързани с голямата му молитвена и музикална любов – църковното пеене. Самият той е псалт в софийската черква “Св. Дух“. И това лично отношение “освещава“ написаното. Нещо повече, към този паноптикум Ивайло завръща обратни концентрични кръгове с писането си. Най-външният е молитвеността и катехизисът, следва културологичен контекст, исторически преглед, темата ребром, та стигаме чак до сърцето, праксиса – извадените богослужебни книги, положени на десния дървен клирос. Паноптикумът всъщност е певницата. И Ивайло е там и полага и пеенето, и писането си пред Божия олтар. Четем разнообразни есета – от “Пял ли е Господ Иисус Христос?“, през памет и поклон пред велики родни и световни деятели на църковната музика, та чак до… Фреди Меркюри. Ивайло обаче примирява и споява в един глас тези привидно разнозвучни мелодии, като същото прави въобще с дихотомиите “едногласие-многогласие“, “Изток – Запад“ и подобните. А молитвената му епистола и дори разговор със св. Йоан Дамаскин е просто трогателен.
Карам по предпочитания, всичко е лично. Художественото чиноначалие за мен се полага на литературата, а на второ място е киното. Нека маркираме 2 документални ленти. Първата беше “Светителят-Хирург“ на журналиста Ангел Бончев и разказва за св. Лука Войно-Ясенецки, който обикнал страданието – чуждото в болниците и своето в затворите, гонен от атеистичната власт; талантлив художник, предпочел пред бляскавата академия и творческото обкръжение – медицинския институт и сетне болните по селата, на които да помага отдадено; съкрушен, че трябва да прави важни открития в хирургията, използвайки трупове; непоколебим в желанието си да отиде да лекува и на фронта на Руско-японската война; готов да използва в операциите поради оскъдица дори кухненски нож и човешки косми за зашиване на рани и прорези; и в края на живота си дори полусляп, с подагра и увити в бинтове крака, отслужващ всеки ден света Литургия, а следобед – преглеждащ безплатно пациентите.
Второто кино заглавие беше нашумелият в църковните среди „Градината на Пресвета Богородица“, разказващ за едно съвременно чудо, случило се в нашия атонски манастир Зограф. Отвъд конкретиката, лентата е особено подходяща за обичните ни дами, които така или иначе нямат възможност да се докоснат пълноценно до духа на Света Гора. Монашеският живот е загатнат сполучливо през непринудени разговори с няколко от братята на манастира, като не е пропуснат и спонтанният хумор в изказаното, което си е истински неочаквано попадение, встрани от стереотипите за подобен тип творба.
И още много… Беседи и дискусии за храмовата архитектура; олтарите на България; богословието в образи с акцент на Самоковската и Тревненската иконописни школи, втората така умилна за мен, понеже съм от същия край; фотография… А хоровете “Спасение“ и “Херувим“ с ангелогласните си изпълнения благо и любовно ни стиснаха за гърлата, за да се опомним колко красива е църковната химнография .
Събитията от седмицата апостолски, по дънки и дълги поли, кръстосваха жълтите павета и кьошетата на града. Домът на Киното стана Дом на Виното и Хляба. Слязохме под земята, за да предвкусим небето – в познатата “Къща за Птици“, в която вече влизаме по пантофи, и в мистичната Крипта, в която пристъпваме с трепет и вълнение. Нататък: заровеният бисер в градския пейзаж – къщата-музей “Борис Христов“, и галерията-аквариум на СУ, в която с известна ирония можеш да се почувстваш като рибата от “Аризонска мечта“ на Кустурица – която не мисли, защото знае всичко.
Всички тези пространства оформиха нещо като градска география на насъщния смисъл.
Финалът беше някак собствен и очарователен, като съхраняван с грижа и внимание дестилат, като домашно вино – стипчиво и сладко. Столовете бяха пренаредени – от дискусия към импровизация. Беше време за бардовете с китари от Точка БГ. Пребивавахме в многоточията на загатнатото и неизказано в техните песни.
Забравихме да търсим, забързани към славата.
Написахме си книги за самоуважение.
Престанахме да вярваме във Тебе, Господи.
И носим разпятието като украшение.
Седяхме на стълбите едновременно като в катакомба и горница, като на рок концерт, защото подрънкващите бири ни издаваха. Насреща ми една от фотографиите – Дядо Неофит и вярваща – погледи в близък план. Гледаш, гледат се очите, а уловеното общуване сякаш тече от сърце към сърце. Огледах стените за останалите снимки (при движението бутнах стъкленото шише и о,чудо, то не изгърмя на парчета, за да разбие струнната поезия, благодаря Ти, Господи!): кадър “малко момче върви в зелен тунел от шубрак и листак и носи палица и Кръст” – кадър “от парите и мъглите изплува храм накрай света” – кадър “гълъби се въздигат към небето пред олтарната апсида”…
А в залата зазвучава стихотворението на Елица Мавродинова. Толкова е хубаво, че просто няма как да не го приложим в изящната му непокътнатост:
ЕЛА СИ
Откакто си отиде все Ти пиша
и все захвърлям в печката писмата.
Не знам дали обичаш човекостишия
но днешното реших да Ти го пратя,
че сигурно и Ти се притесняваш,
дали сме здрави, стига ли насъщният…
Не ни мисли. По малко остаряваме,
но иначе, отвътре сме си същите.
Понякога се караме и викаме,
и думите тежат като планети.
Крилата ни болят. И бавно никнат,
и бързо вехнат в полза на ръцете.
Понякога сме дребни и лицата ни
приличат на стафиди от ненавист.
А друг път сме огромни. Непонятни
божествени и истински, и прави.
Но тъжно е, откакто си отиде.
И днес Ти пиша, за да Те помоля…
прости ни. Бяхме зли и те обидихме.
Ела си, Боже, в къщите. При хората.
…И понеже както вече се каза по-горе, всичко е лично – лично до всяко вярващо сърце пише Митрополит Калистос и това е едно от достойнствата на тази книга, лично разказва и Ивайло от “писателската певница“, лична е и срещата с Христос въобще, ще споделя и аз, е, и с мъъничко суета, че имаше представяне и на моя сборник с разкази “Техническа проверка” (Изд. “Скалино“).
Същината на Седмицата в цялост обаче е постигната, артикулирана и живяна съборност. Словата за Словото. Езикът за Словото. Език – текстов, визуален, музикален и прочее. Но преди всичко – срещата, разговорът и споделянето за и на Бога. Споделянето като църковност, която се реализира освен в храма, богослужението, литургията и евхаристията, но и навсякъде другаде и всякога – като литургия след литургията. Пред Бога полагаме и възнасяме не само общите си молитви, но и общите си срещи и разговори за вярата. И общото си всичко.
Накрая да се върнем към началото и към заглавието. Есхатонът е вечното битие на творението отвъд настоящото време и пространство. ОК, това е вечност без време, но както и понеже “царството е вътре в нас“, така и ние предвкусваме и по човешки вече “броим“ вечността още тук и сега. Това е парадоксът на Христовата любов. Това е и нормалният ни жизнен режим на християни.
В смисъл такъв, че Седмицата на Православието – благословена от Патриаршеската десница и подкрепена от ресорните властимащи, за които се молим всеки ден – не би трябвало да е нещо изключително, инцидентно и чрезвичайно, а нормална постоянна практика в културния календар на София.
Тази топла есен, слава Богу, беше поставено добро начало. И догодина – подай, Господи! – да не бъде седмица, а 2 седмици. Поне.
