Грехопадението и изгубеният рай според книга Битие
Есето е отличено с Втора награда в Националния конкурс за есе “Вечната книга и ние”, възрастова група “Над 19 години”
Старозаветното повествование за грехопадението винаги е взривявало усещането ми за справедливост и етика, и ме е превръщало в богоборец противно на волята ми. Какъв е този зъл и несправедлив старозаветен Бог, който жестоко изпъжда Адам и Ева от Рая? Та нали горките първи хора са пребивавали в пълна невинност, най-чисти и невинни от която и да е друга сътворена „жива душа“ ? Та нали те още не различават добро от зло, нито пък познават доброто и злото? Самата забрана даже да се докосват плодовете на дървото що е посред Рая по неумолима изначална необходимост съдържа в себе си своето отрицание, своята антитеза – тя (забраната) да бъде нарушена! Вероятно Хегел, този стар софист, така би оправдал жестокостта на Божието проклятие, изсипало се върху главите на нашите прародители. Ако е така, Адам и Ева, макар сътворени със свободна воля, са били принудени напълно несъзнателно да осъществят Божия промисъл и да ядат от забранения плод. Осъществили са диалектическото отрицание на отрицанието и точно в този велик момент се ражда времето, през което „всичко, що е породено, непременно и ще загине – т.е. историческото време. Ражда се историята на човечеството! А цялата земя извън Рая става „долина на плача“. По всичко изглежда, че от всички възможности, грехопадението и отпадането от Рая е било „най-добрият възможен начин“ да се преведе от небитие в битие човешкия род на Земята. Човекът става „богът малък на Земята“ (Гьоте), но тази минорна божественост има непоносима цена – в човешкия живот нахлуват смъртта (тлението), злото, грехът, страданието, родилните болки и мъката от труда за насъщния. Както е казал псалмопевецът: „Ето, в беззаконие съм заченат, и в грях ме роди майка ми“. И още: „Знаем, че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в злото“ (1 Йоан).
Съвсем наясно съм, че истините на човешкия разум (на позитивните съвременни знания) са несъизмерими с истините на Божественото Откровение – така, както диагоналът на квадрата е несъизмерим с коя да е негова страна. (Няма на света открита единица мярка, която да се нанася цяло число пъти едновременно на диагонала и на страната на квадрата). Също така голяма част от истините на квантовата физика не важат за класическата физика. Повечето истини на Откровението са ирационални, свръхестествени, мистични и фантастични спрямо повседневния разум и дори спрямо философските умозрителни истини. За античната елинска мъдрост християнското учение е безумие, лудост (ап. Павел). Разглежданите две истини се различават и по своя предмет. Краткият Шестоднев в „Битие“, гл. 1, крайно пестеливо съдържа цялата теогония и космогония (с много малки изключения) на Свещеното Писание. Следователно Библията не е натурфилософски трактат, а нейният предмет е съдбата на човека в парадигмата на действията на Триипостасния Бог, в парадигмата на креационизма, както казват съвременните философи.
Много забележителен обаче е фактът, че написаното в Шестоднева съвсем не е в остра колизия с научната истина. И при Сътворението и при Еволюцията генезисът на материята се движи от неживата към живата материя, светлината се появява преди Слънцето, Луната и звездите и т. н. А що се отнася до онтологията, началото на всички начала, то след 20 века двете истини се сляха – теорията за Големия взрив е срамежливо и гузно признание от съвременната наука на отдавна известната истина на Откровението, че Бог е сътворил Вселената от нищото!
Но да се върнем към толкова фаталното грехопадение. Аз, разбира се, далеч не съм първият християнин, който въстава против несправедливия и недобър старозаветен Бог-Отец. Байрон е написал гениална пиеса-мистерия „Каин“. Нека чуем терзанията на Каин:
„Какво пък, змията не е излъгала ! Нали дървото е дало знание; Другото – би дало живот. Животът е благо, И знанието е благо. Как е възможно от злото добро да се случи ?“
Тези стихове художествено изразяват мисленето на повседневния човешки разум, твърде сходно с етическата формула на Сократ: Знание = абсолютно добро; незнание = абсолютно зло. А първата част на монолога на Каин е поантата в пиесата:
„И това е живот ! Труди се, труди се ! Но защо аз съм длъжен да се трудя? Защото моят баща е изгубил рая. Но в какво съм аз виновен? В ония дни аз не съм бил роден – не съм се стремил рожден да бъда, – да се появя, не обичам това, което моето рождение ми даде. Защо той се е съгласил с жената и змията? И съгласявайки се за какво страда ? Дърво е расло в рая и е било така прекрасно: кой би следвало от него да се ползва ? Ако не той, тогаз за какво е расло то в близост до него? У тях на всичките въпроси Отговорът е един: „Свята е волята Му, И Той е благ“. Всесилен, но и благ? Защо ли тази благост ме наказва мен за родителските грехове?“
По-нататък Каин, гледайки в люлката своя първороден и единствен син Енох, се умилява от спящата рожба и същевременно се ужасява от бъдещата съдба на цялото човечеството:
„Той сладко спи, моето момченце, и не знае, че в него единият са зачатъците на вечните скърби за милиарди негови синове !“
Каин не може да убие Бога и затова е решен да проведе своя бунт против Него, докрай убива родния си брат Авел. Пред съда на позитивния разум първото убийство на човек от човека с право може да се смята за същинското грехопадение. Едно престъпление, чието справедливо наказание се разпростира само върху Каин, а не върху цялото човечество. Бог проклина Каин, пропъжда го от лицето Си и от лицето на земята и го праща в изгнание на изток от Рая. Излиза, че човечеството е тежко осъдено не за братоубийството, а за дребно нарушение от Адам и Ева, едва ли не за дребно хулиганство!
Разсъжденията ми са съвсем явно еретични, защото неслитният и неразлъчен триединен Бог се разсича на два бога – старозаветния зъл демиург Йехова и Богът-любов на Новия завет. Изглежда Джон Милтън в епоса „Изгубеният рай“ е успял да се опази да изпадне в подобна ерес. В духа на протестанството той прави обширно свое тълкуване на грехопадението и изгонването от Рая. Вкусил от забранения плод Адам не умира с „внезапен удар“ и още се съмнява в смъртността си, несъзнавайки, че отсрочката на смъртта е милост от Отеца му. У Милтън Отецът не е гневен и е справедлив, защото изпраща Сина си да съди първите хора. Най-страшния от всички въпроси „Адаме где си ?“ е зададен от Богът-любов. Живото Слово Исус Христос казва на Отца си:
„… но с милост аз така ще смеся правосъдието, та и те да бъдат доволни от присъдата, и ти да се смириш…“
В епоса си Милтън персонализира злото като въвежда своебразна дяволска троица – Сатана-Отец, дъщеря му Грях и сина им Смърт, роден от инцест. Целта на Милтън е да подчертае пълната непричастност на Греха и Смъртта спрямо проклятията на Създателя и тяхното битие произтичащо директно от Сатаната. Даже се постига едно смекчаване на Ап. Павловите думи: „Защото платката, що дава грехът, е смърт,…“ (Рим. 6:23).
Крайно строгото придържане на християнската етика към философския монизъм ще бъде причина и за в бъдеще за перманентно несъзнавано въставане против Създателя. Православната църква (и не само тя) учи, че Господ Бог е Свръхличност, абсолютно и безпрекословно свят, всеблаг, милостив, любещ, премъдростен, правдив, добър и само добър. Цялото Му творение е твърде добро и само добро. Адам не е сътворен смъртен и всеки, който твърди обратното, е под угроза от анатема съгласно Правило 123 на светия Картагенски поместен събор. Разказът в книга „Битие“, гл. 2 и 3, тече плавно и безметежно … и изведнъж Ева прави фатална и лекомислена грешка – остава се да бъде прелъстена от змията и на свой ред прелъстява Адам! Адам и Ева изначално сътворени добри и безсмъртни претърпяват развала – стават греховни (недобри) и смъртни. И точно тук повседневният човешки разум и научният разум не могат да се примирят с толкова очевидното противоречие: как е възможно от добро зло да се получи, от доброто грях и смърт да произлезе?
Стана ясно, че нито е възможно, нито е нужно разумът да е критерий и мерило за истините на Божественото Откровение, т.е. за истините на вярата. Както е казал Блез Паскал: „Сърцето има доводи, които разумът не познава“. Но в бездната на живото тук и сега на земята, човечеството много болезнено и непосредствено истински страда от злото. С истините на вярата е много трудно да се решат всички вечни проклети екзистенциални проблеми: „Защо съм се родил?“; „Какъв е смисълът и целта на моето съществуване, след като неминуемо съм осъден на смърт?“; „Защо след като имам свободна воля човешката съдба е крайно нелогична и капризна?“.
Екзистенциалните човешки проблеми силно се усложняват и заплитат от един основополагащ принцип на юдео-християнската традиция и догматика, а именно – недопускане на дори и намек за дуализъм в религиозната онтология. Съгласно нея, за разлика от доброто, злото няма изначално битие – то е само умаление или липса на добро. Злото сякаш става инобитие, сякаш не съществува! В своите творения св. Йоан Златоуст често възкликва: „Смъртта вече не е смърт, а сън“. Смърт не съществува – ето една от истините на вярата! Ирациалността, както и абсолютизирането на доброто в християнството са извор на еретически дуалистични учения като нашето богомилство. У богомилите злото има равностойно на доброто битийно начало. Злото начало е дяволът, творец на човека и всички видими твари. Той е „неправеден уредник (иконом)“ (Презвитер Козма), в противоположност на православната вяра, за която дяволът и неговите поднебесни сили на злобата са паднали ангели, напълно неспособни за какъвто и да е творчески акт.
Православието признава, че има извори на злото, но те са вторични и нямат изначално битие. Главните извори са: свободната човешка воля (с нея много се спекулира от някои тълкуватели на юдео-християнската традиция), прелестите на дявола и греховните човешки страсти.
Основоположникът на исляма пророка Мохамед интуитивно и до голяма степен е игнорирал фаталните последици от грехопадението. В Корана (сура 20:122) Адам се покайва и Аллах приема покаянието му. В няколко сури Аллах заповядва ангелите да се поклонят на Адам и само Иблис (дяволът) отказва да се поклони. Освен това, в исляма един от стълбовете на вярата е вяра в предопределението и съдбата, което доста ограничава спекулирането със свободната човешка воля като извор на зло.
Религиозно-богословската доктрина, стремяща се да съгласува (оправдае) премъдростния и разумен Бог по отношение на очевидните злини и страдания на човечеството, се нарича теодицея, една дума изкована от Лайбниц. В своето произведение, известно като „Опити за теодицея“, той действително е показал голяма мъдрост и е много убедителен. Негов е знаменитият извод: „Именно така трябва да се възприема сътворението на най-добрата от всички възможни вселени, още повече, че Бог не просто е повелил да се сътвори една вселена, ами е повелил да се сътвори най-добрата от всички;…“. По природа аз съм роден песимист и се отнасям скептично към теодицеята, защото „оправдавайки“ Господ-Бог по необходимост се оправдава и злото и то става неунищожимо.
Много интересна е ролята на жената при появата на злото, която й приписва традиционната креационистична парадигма. Там жената не е самото зло, нито е първоначало на злото, но е проводник, медиатор на злото. В крайна сметка Адам е съблазнен от Ева, а не пряко от дявола в образа на змията. В гръко-римското езичество олимпийските богове сътворяват съблазнителната и коварна смъртна жена Пандора, от чиято кутия, както е известно, са излезли и са се пръснали сред хората злините, грижите и страданията. В свещения Коран Адам и Ева носят еднаква вина за грехопадението. Но строгите правила на шариата за женското облекло подсказват мълчаливото приемане, че жената би могла греховно да съблазнява дори само с косата си.
Моето лично противене на свръхличностния Промислител ни най-малко не ми пречи да вярвам, че Той извечно има план за всяко човешко същество. Той ме направлява в духовно-интелектуалните ми търсения, Той ми подсказва кои книги да чета, Той мe подтиква към душеполезни размишления и разговори. Той ме заведе мен, вече шестдесетгодишния при „свещената руска литература“ (израз на Томас Ман). Той ми дава утешение и въпреки, че ми засяда буца в гърлото или направо плача, пак благодарение на Него изпитвам едновременно лекота и облекчение, когато преживявам финала на пиесата „Вуйчо Ваньо“ от Чехов. Ето думите на племенничката Соня:
„Ще си отдъхнем! Ще чуем ангелите, ще видим цялото небе в елмази, ще видим как цялото земно зло, всички наши страданията ще потънат в милосърдието, което ще изпълни целия свят и нашият живот ще стане тих, нежен, сладък като милувка. Аз вярвам, вярвам…. Ние ще си отдъхнем!“
