Христос и фарисеите
Есето е отличено с Трета награда в Националния конкурс за есе “Вечната книга и ние”, възрастова група на учениците
„Отче, прости им, понеже не знаят какво правят!“
(Лука 23:34)
Безспорно парадоксалното и трагичното в засвидетелстваните ни благовестия е, че именно своите на Христос, на Бога, именно Неговите, личните, го предават на смърт. Скандализиращото ума и съвестта е именно това, че онези, служещи на Бога – неговите раби, които не само са Негови, но и с които Бог е, защото Той е Бог техен, Бог личен, Го разпват. Изобщо трагизмът на Евангелието се състои в това, че Господ Иисус Христос бива разпнат по възможно най-безсърдечния начин именно от тези, при които е пратен от Отца да възвести Истината и вкуса на вечния живот в Царството Божие. И отново наглед ни се явява в цялата си парадоксалност следният факт: Христос, Спасителят, Който бе пратен да дари човека с вечен живот и да изкупи греховете на неговата човешка, тленна, плътска природа [1], надвивайки смъртта и предлагайки място на трапезата Си [2], бива осъден и наказан със смърт от същите тези, на които свидетелства за Божията любов, която дарува човека и тленното грешно човешко естество с вечен живот и изкупление. Безспорно жестоко е деянието на чедата към своя Отец, защото именно те погубват Сина, Който е пратен да ги дарува с радостта да бъдат сътрапезници на своя Всеблаг Отец, като така всъщност те отхвърлят, отричат, запращат на смърт своя Бог – те погубват себе си. Или пък не? Не, Христос не идва, за да съди, а за да спаси света, за да го победи и да даде надежда. Смъртта на Христос предлагам да разгледаме не като причина Бог да се разгневи и да погуби своите, което впрочем не прави, тъй като те, разпвайки Го на кръста, погубват самите себе си – напротив: смъртта на Христос е именно онзи парадоксален опит за силата на една смирена Бащинска любов и затова предлагам тя да бъде разгледана като върховна милост върху грешните синове, които превъзнесли се веднъж, сега – унизени, ще се покаят и ще имат уши да чуят за непосилната, а именно непосилна, защото е свръхчовешка, защото е именно божествена, милост и любов на Бога, а с това и да чуят Словото и да могат, присъствайки в Истината, да бъдат сътрапезници на цялото човечество и Бога.
Забравата на фарисеите. Христос Изобличителят
Преди всичко кои са фарисеите? Те са именно юдейските книжници, следящи за строгото спазване на старозаветния Закон, даден им от Бога. Освен пазители на Закона на Отца, фарисеите се явяват и ревнители на тази божествена Правда, като в известен смисъл тяхната общност се самоотъждествява със Закона, който ревностно съхранява и за чието строго спазване следи. Като че ли в евангелските текстове именно фарисеите са най-негативните образи. Но защо? Защо дори когато народът юдейски се диви на чудесата, извършени от Иисус, и избира пътя на вярата, единствено фарисеите странят от Христа и дори се опитват да Го подведат, за да могат с доводи да Го обвинят именно в богохулство и да Го осъдят като отстъпник от Закона? Но защо да обвиняват Христос, Сина на Отца, в богохулство? Тук ще засегна въпроса за забравата на самите служещи на Господа, които накрая в безумието си дори настояват Сам Господ да бъде разпнат.
Кое в Христос провокира гнева на фарисеите? Какво в Христос дотолкова ги скандализира, че да предизвика такава омраза от тяхна страна? Безспорно поведението на Христос Му навлича техния гняв. Той не само че изцерява и гони бесове от проститутките, бедняците, прокажените, нечистите, митарите, но и твърди, че Сам е изпратен от Бога да учи на „дух и истина“. Фарисеите дори стигат до обвинението, че Христос проповядва някакво Свое собствено учение, на което Той отвръща, че не от Себе Си говори и не за Себе Си свидетелства, а за Отца и вечния живот в Царството Божие и Истината, и че именно Отца Hо е пратил в света. Като че ли целият драматизъм в отношението на фарисеите към Иисус се дължи именно на невъзможността им да приемат, че Бог, Всевишният, Трансцендентният, Онзи Безпределният, прехвърлящ и надхвърлящ всеки предел, е станал човек и свидетелства за спасението на човека от смъртта и тлението, сиреч от греха. Непосилно им е да приемат, че Абсолютният, Безпределният, Недостижимият по понятие, може да приеме тварна, недостойна човешка плът (та нали човекът – питат се те – е същество тленно, същество крайно и всичко у него и света е също толкова преходно и мимолетно? Тогава как изобщо Онзи, Който по дефиницията си е именно: без-краен, а тови значи и без-начален, вечен, може изцяло да стане краен и в този смисъл имащ начало). Тази тяхна непосилност ги кара да отрекат Христос, да го обявят за един едва ли не шарлатанин, лъжепророк и лъжеучител. Как може, и в това се състои тяхното неразбиране и негодувание, Самият Бог да стане човек? Та, това е невъзможно, казва всяка една логика, а всяко едно понятие, доколкото е сътворено и не извечно съществуващо, е също толкова тварно и неспособно да изговори и да побере в себе си благостта и могъществото на Бога. Затова и именно невъзможното у човека става възможно у Бога. Бог става човек – и затова Христос като единосъщен на Отца върши всичко не от себе си, а от Отца и в Духа. Следователно забравата на фарисеите се корени в това, че те сякаш пренебрегват именно същите Божии всемогъщество и всеблагост, които те по принцип утвърждават. В ревността си към Истината, към истинския Закон на Стария Завет, фарисеите си присвояват Истината – те удържат Истина, която е възможна въпреки невъзможността на възможностите им да я поберат, и именно тази Истина те считат, че познават най-добре, съхраняват най-добре и най-праведно спазват. За тях е непосилно да приемат именно факта, че Бог, приемайки изцяло да бъде и човек, всъщност се отрича и от собствената си недостижимост, от собствената си непостижимост по един абсолютен свръхвъзможен начин. Той остава не при праведните, при възвишените, лишени от дух, а при покварените, при грешните, при нищите духом и на тях завещава Царството си, ако повярват и се покаят.
Не на фарисея Симон принадлежи Царството, а на онази блудница, която се покая и повярва в Христа. Не на слугата, който знае, ала е твърде зает със себе си, че да служи с послушание на заръките на господаря си, принадлежи бъдният век, а на онзи, който не знае, ала постъпва достойно. Не онзи, който се смята за праведен, а не може да извади тръните от собственото си око, ще седи с Христос на евхаристийната Трапеза и ще споделя Кръвта и Плътта Му… Единствено на онзи, който избере да обитава низините и да служи на другите, вместо да служи сам на себе си или да обитава висините сам(одостатъчно), принадлежи Царството Божие, а то, както свидетелства Христос, ще дойде незабелязано и ще бъде в сърцата на людете.
Следователно трагизмът на фарисеите и фарисейщината идват от унаследената от старозаветната юдейска мисъл невъзможност да се мисли Бог за напълно принизен до това да приеме изцяло човешкия облик и човешкото естество, което принадлежи все пак на този тварен и преходен свят. Това, в този смисъл, е една абсолютна невъзможност да се утвърди напълно възможното за Бога, което е в основата на християнската вяра, а именно – Божият кеносис. От друга страна е налице и невъзможността на фарисея да излезне извън почитта към своя кумир, своя уподобен на самия него непристъпен и абсолютен властелин Саваот, който ревностно почита. Неслучайно и един съвременен католически богослов Жан-Люк Марион говори за кумирите, за идолите, именно като „концептуални идоли“, чрез и през които ние всъщност гледаме на света, и които всъщност изграждаме посредством нашата собствена себесност. Така концептуалните идоли, за които ни говори Марион, са отражение и проекция на нашия „Аз“. Именно фарисеите почитат един такъв своеобразен „Златен телец“. От трета страна, забравата на фарисеите за това Кого всъщност почитат и на Кого всъщност се покланят, довежда до тяхната его-центричност, до тяхната само-достатъчност и Христос изобличава именно тяхното лицемерие и горделивост, а горделивостта е семето на лукавия, което покълва в човеците – семето на злото и изкусителната самодостатъчност. В този смисъл съдът, с който осъждат Христос, ще се превърне в съд, с който те самите ще бъдат осъдени, но не защото Бог така иска или защото Синът е пратен, за да съди. Съдът, с който фарисеите биват съдени за горделивостта и забравата си е именно съдът на Мойсей, който те ревностно съхраняват и почитат, и който ще се обърне срещу тях самите.
Бог е любов. Непосилната (само)жертва и преблага милост на Твореца
Дотук показахме, че забравата на фарисеите на Кого служат, поради което те отричат и дори в омразата си осъждат Христос на смърт, се дължи на тяхната самодостатъчност и презрение към другите, към хората; на тяхната неспособност да утвърдят, че Бог може да стане човек и че са изкушени от заблудата да се мислят за привилегировани над останалите, която се дължи на фалшивия кумир, който са си изградили по свой образ, и който почитат ревностно. Казахме и че не на тях, блуждаещите във висините на своята самообсесивност, а на онези нищите духом, смирените, покаялите се, принадлежи Царството Господне, идещо и обещано от и в бъдния век, когато настане Ден невечерен. И все пак тук достигаме до един друг или, бих казал, до поредния парадокс. Ако Царството е обещано само на грешниците, на проститутките и покварените, на убийците и прокажените, ако именно те имат място и на тях им е обещано такова при Трапезата Господня, то какво остава за фарисеите? Да, те не вярват, те отричат, дори в озлоблението си заповядват и настояват да бъде разпнат Христа. С какво те са виновни пред Него всъщност? В кое по-точно се състои тяхната вина? Та не служат ли всъщност на Бога, ала са забравили за Божията слава и са я заменили с човешка? В лицемерието, озлоблението, идолопоклонничеството или по-скоро в горделивостта е тяхната вина? Техният грях не е ли, че остават като бащите си, които са убили и убивали толкова пророци в Йерусалим? Не е ли, че остават при греховното семе на смъртта и сляпо следват Закона без да могат да видят Божията слава, която им се възвестява от Самия откровяващ се Бог?
Те понасят дори метафизичната старозаветна вина на своите предтечи и грехът им се състои в липсата на покаяние, в нежеланието да отворят сърцата си за Словото Божие и за радостта от обещаното чрез Новия Завет; в невъзможността да извършат онзи обрат на духа [3], извъртащ ги извън стените и затвора на собствения Аз и кумирите му, и да приемат Христос като Път, Истина и Живот. Фарисеите отказват да видят и приемат, че вече не Законът има сила, а сила имат любовта и благодатта, дадена на причастилите се към Господа. Техният грях е именно тяхната горделивост. Но ето че парадоксът е разрешен, а антиномията снета. Онези, за които казахме, че нямат място на Трапезата Господня, се оказа, че са също грешници, че сърцата им също са омърсени от грях – техния и този на предтечите им, но и те са по образ и подобие Божие, и те са сътворени от Бога и поради това носят благото в себе си, защото всичко сътворено от Него „добро е“. И да, макар и да са били примамени от лукавия, макар и да са били изкусени да служат на мамона, вместо на Бога, понеже, както казва Христос – не може да се слугува на двама господари, макар и изборът и свободата, дадени им от Твореца, да са узурпирани от суетата на злото, която се нарича гордост, те все пак имат възможност греховете им да бъдат изкупени. Да, те осъждат Господа, предават Го съвсем невинен на смърт и с това съгрешават неимоверно спрямо Него. В някакъв смисъл те сами се погубват, защото погубват своя Бог и Вседържител, но ето че и те като всички останали, омърсени от греха, могат да бъдат спасени. Те просто не знаят какво правят -„Отче, прости им, понеже не знаят какво правят!“, но именно понеже не знаят какво правят, понеже са невежи, Бог с преблагата Си милост ще им прости от любов към тях…
Ето че непосилното и непростимото за човека е напълно посилно и простимо за Бога. Той им обещава спасение, ако повярват, и то именно защото са грешни, защото са пре-грешили, защото са извършили най-тежкия грях, но и затова,получават най-голямата, най-безпределната, най-непосилна и непостижима за човека милост. На тях грешните, окаяните без Бога, изпратили своя Господ на Кръста, им е простено, на тях им е дадена безгранична, безконечна милост. На тях, пре-грешилите, чрез Възкресението си Той дава нов живот и обновление, в който нов живот най-сетне смъртта и светът са победени. Бог Христос не идва да съди, а да спаси човека и света – „Бог стана човек, за да може човекът да стане бог“. Новият Завет между човека и Бога е изразен прекрасно в тази мисъл на светите отци. Чрез вярата в Христос и причастяването към Тялото и Кръвта Му човекът става бог по благодат и смисълът на Христовата жертва е именно изразен с думите на св. ап. Павел – че вече не сме под закона, а под благодатта. Завещаното ни от Христос чрез благодатта е, че: „Няма вече юдеин, нито елин, нема раб, нито свободен, нема мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Галатяни 3:28), а това ще рече, че Бог е безгранична, безконечна радост, общение и любов.
Бележки
1.Човекът, казва се в книга Битие, е сътворен от пръст. Затова и тук под човешка природа имаме предвид, че и човекът също като пръстта, от която е сътворен, е крехък, ронлив и нетраен, сиреч тленен, но това, което го прави призван за вечен живот е именно, че е сътворен по образ и подобие на своя Отец.
2. Господнята Трапеза е евхаристийната Трапеза на всички тези, които съ-присъстват в Истината заедно с Господа си, който е Бог техен, Бог личен, Бог на Адама, Авраама и Яков.
3. В буквалния смисъл на гръцката дума μετα-νοια.
