“От Слово сме родени”, или за проповедта в стихове
“Изведи ме вън от всяка сложност, научи ме пак на простота”. Спомних си за тези думи от Далчевата “Молитва”, защото ако някога ми се наложи да направя възможно най-лаконичното резюме на поетичната книга “От Слово сме родени” на отец Павел Гърбов, бих избрал именно този стих. Може би защото реалността на нейния лирически разказ необяснимо защо ми напомня за стъклопис – колкото по-пъстър и декоративен е той, толкова по-малко ще е светлината, която пропуска. Подобно на прозорците в дома ни, има неща в поезията, които забелязваме само, когато хигиената е съмнителна. Прозодия и асонанси, фигури и тропи, алюзии, пластичност и метафори… всички наслагвания върху стъклото са точно толкова излишни, колкото отпечатъците на мазни пръсти върху прозорците. Но – от друга страна – човек не би могъл да направи абсолютно нищо, не се ли докосне до него. Не остави ли своя отпечатък върху глината, ваятелят завинаги трябва да се отрече от своето изкуство. Защото ако в молитвата образи, фантазии и всяка съчиненост работят със знак минус, трупайки единствено пасиви за душата, то в технологията на поезията тази реалност се преобръща и започва обратно броене; от плюс едно към минус единица. Подобно на хамак, броенето е винаги ритмично, понякога в умората забавя ход, но трябва да се движи – от единия си център към другия; и – обратно. Затова и махалото на сърцата непрекъснато търси своята равновесна точка, като обикновено я намира на симетрично отстояние между двете единици. Там, където сме здраво стъпили на земята, но и едновременно с това сме на кота нула. Въпрос на перспектива.
В този смисъл, мисията на ставрофорния иконом – да създава безхитростни лирически образци, или както самият той ги нарича “дървени куплети”, които “душата към Бога издигат” (“Към поетите”, стр.127 ), граничи с невъзможното. Но от друга страна, щом Христовият кръст е дървен, и щом зеленото естество на Живота в Гьотевия “Фауст” също е дървено, защо и куплетите на отец Павел да не са? Още повече, че дървесината в нечий фантастичен разказ може да е чудесен материал за изработване на мембрана, пропускаща от външния свят само и единствено Светлината.
Друг е въпросът, че в нашия веществен и нефантастичен свят, това е поетическо деяние, сравнимо както с гениалността, така и с чудотворството; по-лесно е да наблюдаваш как Слънцето спира хода си, отколкото подобен феномен. Защото тук, и от двете страни на Ришкия проход [1], някои хора са повече поети, други – повече светци… трети (най-често) – нито поети, нито светци. Със сигурност отец Павел няма как да не знае това. Но знае, че съществуват и други поетически вселени. Като тези на св. Григорий Богослов, на св. Роман Сладкопевец, на св. Йоан Дамаскин. Знае още, че този ред може още дълго да бъде разтеглян, че някой ден… по велика Божия милост… и отец Павел може да попадне там. Защото започнеш ли да се правиш на гений [2] (или на светец), неусетно ставаш такъв. Но понеже е някак нескромно да си го признае, авторът на книгата „От Слово сме родени“ е застраховал своите стихове. Заради бедствия като духовната прелест, заради постмодерните подводни рифове, заради бурите на интерпретациите и тайфуна на критическото недоволство, той е снаряжил всяко от поетическите си откровения с по една спасителна жилетка. Ей, така! За всеки случай! За да може, ако в кораба на словото се появят пробойни, ако влезе вода в трюма, то стиховете да тръгнат по свои, мистични и тайнствени пътища. Затова след финала на (почти) всяка поема се появява едно (привидно) нищо незначещо признание: „във влака София-Пловдив„. Авторът настоява, че е важно да знаем между кои гари се е появил съответният текст, че трябва да знаем дори и деня, в който се е случило въпросното поетическо пътешествие. Нещо повече! Този формален метатекстов маркер, настойчиво и упорито повтарян, се превръща в нещо повече от код към текста. Той се сраства с него. Може би, защото всяка от поемите би била съвършено различна, ако зад прозодията ù не се усещаше как „сънно тракат релсите във мрака“. Защото да си поет, би казал (заедно с огняро-интелигента) и отец Павел Гърбов, е малко; защото всичко на този свят е само повод; повод да се върнем към Главното! Да говорим за Неизречимото! И понеже не винаги и не на всеки този разговор се получава, след края на всяко стихотворение, книгата дискретно припомня: „Това е само щрих, не е поезия, то просто намек е за стих.“ Подобен на свещта, която намек е за слънце. Но, от друга страна, символическото богословие е немислимо без свещите и човек не би могъл да си представи църковния живот без светлика на същата тази вощеница, която само намек е за слънце. В този ред на мисли, лирическият дискурс в „От Слово сме родени“ е особено предизвикателен, защото представлява най-претенциозно заявената непретенциозност. Ако по своята дефинитивност, лирическият език е „хитросплетение на елински (и други) ритори“, то – самопонятно е желанието – книгата на отец Павел да бъда написана на езика на рибарите; да е лишена от всяка поетическа енигматичност, от всякаква естетска устроеност. Или – може би – със същото основание би могло да се каже и точно обратното. Защото само свърхизтънчени естети като отец Павел и Хорхе Луис Борхес биха заявили: „Познавам съвършени стихове. В тях няма нито една дума, нито една сричка, които не са на мястото си… единственото нещо, което е излишно в тях… са самите те“. Дали оттам не идва тази жажда за битие, и то за битие истинско и божествено в поезията на отец Павел?!… Със сигурност, едва ли точно от Борхес. При все че ако човек, който прочете думите: „Нашият поетичен дом е или на небесата, или никъде другаде… така или иначе… тук никъде не сме си вкъщи“ [3], би се поколебал дали са казани от отец Павел или от аржентинския му колега. Разбира се, трудно е да се каже какво изяснява тази любопитна подробност. Според мен – уточнението за влаковете. Защото човекът, пишещ стихове в купето… е извън дома си… Той пътува към онова поетическо място, където думите се полиелейни. И наистина светят [4]! Защото са от Словото родени!
Бележки
1. Който матафорично, но и съвсем буквално разделя (или свърза, зависи от контекста ) града на отец Павел – Карнобат, от “моето” Дивдядово.
2. Поне така твърди Салвадор Дали, отговаряйки на въпроса “Как се става гений?”.
3. Борхес, Х.Л. “Това странно изкуство на поезията”, стр. 41 (изд. “Сиела”, 2013 г.).
4. Същото казва и Борхес (в “ Това странно изкуство на поезията”, гл. “Мисъл и поезия”, стр. 67).
