Съвременните юродиви. Изповед при стареца Тихон Пелих
Протойерей Тихон Пелих
„Отец Тихон обичаше да пътешества с децата през звездното небе и да се намокри под проливния дъжд, наблюдавайки гръмотевичната буря…“
Ксения Орабей
Веднъж, през лятото на 1991 г., пристигнах в Псковско-Печерския манастир и внезапно се озовах потопена в един странен, но необичайно радостен живот. Едновременно чудодейно и необикновено преживяване, каквото не ми се беше случвало дотогава. Спомням си, че ходех на две литургии всеки ден, както на ранните, така и на късните сутрешни служби, но така и не се реших да се изповядам или да се причастя.
До онзи момент не бях приемала свето Причастие, въпреки че бях ходила няколко пъти на изповед. Наистина живеех като в сън на това чудно място. По време на Великия пост нашият приятел Валентин, единственият въцърковен православен християнин сред нас тогава, покани мен и Людочка да отидем на църква в село Отрадное. „Защо?“, помислих си аз. „Да разгледаме древните икони и архитектура?“ Все едно нямах представа, че хората ходят на църква, за да се молят. Имах, разбира се, но сякаш не ми беше достатъчно просто да го знам. Не е лесно да обясниш какво се случва в собственото ти сърце…
Все пак отидох в Отрадное, макар да не бях особено доволна, че трябва да се прекръстя, преди да вляза в храма. Просто не можех да го направя! И какво всъщност трябваше да направя?!
– Защо? Трябва ли да го направя?
– Да, трябва – настоя Валентин тихо, но твърдо.
Докато стоях пред църквата (какъв позор!), успях да се принудя да направя кръстния знак, криейки се зад хората. Беше Велика Сряда. Отец Валериан Кречетов отслужваше Литургията на преждеосвещените Дарове. Когато вярващите коленичиха, ние с Людочка също го направихме. Тази част не беше трудна – така или иначе нямаше какво друго да правим, и без това всички в църквата коленичиха и никой не обръщаше внимание на останалите. По някое време ми омръзна да стоя на едно място и тръгнах да обиколя храма. Видях няколко човека да стоят на опашка пред Горното място и по някаква причина реших, че са там за изповед. Не си спомням как, но в крайна сметка аз също застанах на опашката, наблюдавайки това, което се случва около мен. Линията се простираше още от солея, а там седеше удивителен старец. Хората един по един пристъпваха към него, падаха на колене и му казваха нещо. Старецът носеше бяла одежда и изглеждаше толкова прозрачно ефирен, че не можех да откъсна очи от него. Една жена се приближи до мен и прошепна: „Свалете си шапката, прилича на мъжка.“ Беше права – носех нова кожена ушанка, която бях взела назаем от съпруга си. Съвестно я свалих и увих с шала главата си. Оглеждах се наоколо и не забелязах, че вече съм близо до мястото, където седеше старецът. Добре, казах си, ще остана тук още малко и после ще се отдалеча. Веднага щом си го помислих, същата жена дойде отново и заяви: „Сега е твой ред“. Моят? Нямах никакво намерение да говоря с когото и да било и нямах абсолютно нищо за казване. В момента, в който тази мисъл се появи в главата ми, краката сякаш сами тръгнаха към белия като сняг старец и аз коленичих пред него. Почувствах се замаяна, внезапно се разплаках и протегнах ръце към стареца. Той взе дланите ми в своите. Изведнъж ме обзе покой, а ръцете ми лежаха така уютно в неговите, които изглеждаха почти прозрачни, сякаш вече не принадлежаха към нашия празен свят. Струваше ми се, че мога да стоя пред него и да плача цяла вечност. Но старецът чакаше и трябваше да кажа нещо.
– Това е първата ми изповед.
– Първата? – изглеждаше изненадан. – Е, тогава ми кажи какво ти разкрива съвестта ти.
Мълчах, без да знам какво да отговоря.
– Имаш ли някакви грехове, които са против съвестта ти?
– Разбира се, че имам – кимнах бързо.
– Против съвестта ти?
Тогава наистина се изплаших. Може би той имаше предвид някакви специални грехове? Съвестта ми ме осъжда всеки ден, не всеки ден, а всяка минута от живота ми, от момента в който стана от леглото; това означава ли, че всичко, което правя, е против моята съвест? Защо тогава звучеше изненадан? Или е нещо друго? Запазих мълчание. А старецът чакаше мълчаливо. Не можех вечно да стоя на колене и да му държа ръцете. Трябваше да кажа нещо. Но какво? Какво да кажа?
– Дъщеря ми не е кръстена! – прошепнах.
– Моли се на Божията майка – въздъхна старецът и ме покри с епитрахила.
Отдръпнах се от него и тъй като се оказах пред иконата на Богородица, просто продължих да стоя там мълчаливо. Да се моля на Божията майка? Но как? Иска ми се да знаех!
Но о. Тихон (обичаният старец о. Тихон Пелих [1895-1983]) се застъпи за мен, за да мога да положа основите на моя бъдещ живот като член на Църквата Христова.
Превод: Ралица Кръстева
По материали от: orthochristian.com; miloserdie.ru
