Равни или единни в Христа

„Няма вече иудеин, ни елин…“ (Гал. 3:28)

Този стих от Посланието към Галатяни се приема като най-прогресивното изявление за равенство между хората. Християнството даде на света именно равенството, но то на свой ред предполага да се съединим с Христа.

Чрез Светото кръщение всеки, който се кръщава в името Христово, се облича в Христа. Двамата стават „синове Божии“ чрез вярата в Христос. Свети Иоан Златоуст казва, че кръстеният човек „носи Христос в себе си, става едно цяло с Него, получава дълбока свързаност с Него и се превръща в икона Христова“.

Като резултат от това съединяване с Христос стигаме до единението между всички кръстени, „защото вие всички сте едно в името на Иисуса Христа“. Всички кръстени образуват едно тяло, тялото на Църквата, и имат една Глава: Христос.
Това премахва националните различия, социалните разслоения, противопоставянето между половете.

„Няма никаква разлика между човека с елински произход и човека с иудейски произход.“ Това е най-разпространеното тълкувание на този стих.

Има едно тълкование на понятията „елин и иудеин“ в смисъла на религиозно различие. Не намирам обаче за издържана подобна интерпретация.

Немислимо и невъзможно е Апостол Павел да ни казва, че не съществува разлика между верния иудеин и езичника. Изключено е Апостол Павел да поставя равенство между Старозаветното Откровение и идолите. В случая за равенство в църквата ни говори Апостол Павел и е немислимо тъкмо той да използва „елин“ и „иудеин“ в техния религиозен смисъл. А тази позиция на Апостол Павел е едно продължение на големия спор, който той разпалва в Антиохия по повод допускането в църквата на християни с неиудейски произход.

След гоненията през годините на св. Стефан християните от Иерусалим намират убежище в Антиохия. Тук те попадат на неверници, много от които „повярваха и се обърнаха към Господа“ (Деян. 11:21). Някои християни евреи не искали в църквата да бъдат допускани бивши неверници. Проблемът се решава от апостол Павел и Варнава, които остават в Антиохия цяла година, за да проповядват Словото Божие. Тук Апостол Павел прави великото си откриване пред езичниците, поема своето призвание от Бога да се посвети на апостолското служение и започва изпълнението му именно чрез тази специална мисия (вж. Деян. 9:15). Още по-показателен е случаят от Антиохия в пределите на Писида, където не евреите повярвали на словата на Павел, а езичниците.

Същият стих се повтаря и в Посланието до Колосяни (вж. Кол. 3:11).

В Посланието до Ефесяни апостол Павел отбелязва вселенския характер на Христовото Евангелие. „Вие, които някогаш бяхте далеч, станахте близки чрез кръвта Христова. Защото Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението – закона на заповедите“, казва ни Апостол Павел и продължава: „за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир, и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата; и като дойде, благовести мир на вас, далечни и близки, защото чрез Него и едните и другите имаме достъп при Отца, в единия Дух. И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога“ (Еф. 2:13-19).

Тук можем да видим как Апостол Павел поставя равенството на христологична и еклесиологична основа.

Равни сме, защото сме единни в Христос и в Църквата. Равенството не означава преса за обезличаване. То означава:

а) Равенство на личността. Националната самобитност остава съхранена.
б) Всяка нация има възможност за свой собствен принос към Църквата.
в) Равенство на ценностите, защото всички народи са оставили имена на свои светии.

Вселенският характер на Църквата

Цитираните по-горе стихове от Евангелието и тяхното тълкуване ще ни помогнат да схванем равенството и единството в рамките на понятието за вселенския характер на Църквата.

Когато я наричаме „вселенска“, ние влагаме двупосочен смисъл:

а) Църквата притежава цялата истина, здравото учение, всеобщата вяра.
б) Църквата се разпростира по целия свят и във всички времена – тя обединява в Христа абсолютно всички вярващи „на земята и горе в небесата“. Стремежът на Църквата е да включва в себе си хора от всички възрасти.

Вселенският характер на Църквата предполага равенството и единството на всички нейни членове. Това равенство между верните се ражда от съединяването с Христа. Пак от него се ражда и единството в неразделното тяло на Църквата. Няма да имаме вселенски характер, ако я нямаме единната цялост. Казваме, че Църквата е съборна тъкмо защото е единствена.

Нейният единен, вселенски образ се разкрива най-ясно в тайнството на Светото Причастие, в което взимат участие всичките й членове. Чрез това тайнство ние ставаме „едно тяло и една кръв“.

И така, всяка нация има своето собствено място в тялото на Църквата – Църквата не може да бъде делена на основата на националности.

През 1872 г. Съветът на Православната Църква в Константинопол осъжда духа на национализма като „чужд“, защото действа в ущърб на единството на единния и вселенски характер на Православната Църква. На критика и осъждане е подложен расизмът, или расовата дискриминация и националните вражди и междуособици, разделенията в Църквата Христова, които са в противоречие с Евангелското учение и със свещените закони.

Въпрос от световна величина е компромисът на поместните православни църкви спрямо международните планове, насочени срещу нациите с обща религиозна принадлежност. Ходът на нещата трябва да вземе противоположна посока, защото тъкмо общата вяра е тази, която действа като умиротворяващ фактор, като изход от националните противоречия със средствата на диалога, като начин за постигане „мир на земята“ чрез Църквата.

Голяма опасност през последните 130 години крие създаването на национални църкви. Понятия като Гръцка църква, Руска църква са недопустими. Редно е да говорим за Православната Църква в Гърция, в Полша и т.н. Същото недоразумение откриваме и сред християнската Диаспора. И ако мюсюлманите се разпростират все по-широко благодарение на своето единство, ние рискуваме да ограничим своето разпространение вследствие възникналите разделения.

Ако в Америка, Европа, Австралия човек пожелае да стане православен християнин, той не знае към коя църква да се присъедини: дали към Гръцката или към Руската, дали към Сръбската, Румънската или Антиохийската… В същото време ислямската джамия е обща за всички онези, които търсят път към нея, независимо от тяхната националност.

Приносът на младите хора

Балканската организация на православната младеж се стреми – на нивото на младите хора – да реализира равенството, единството и вселенския характер на Църквата. Православните младежи от поместните църкви живеят в „Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква“.

По думите на Апостол Павел, те изповядват убеждението, че „ние нямаме дом, а търсим жилището на нашето бъдеще“. Те живеят според думите от писмото на Диогнет: „Тези хора имат отечество, но живеят като ближни. Във всяко свое дело и във всяко свое страдание те са странници. Странничеството е тяхното отечество и всяко отечество за тях е странничество… Дните им минават на този свят, но те са жители небесни“ (5. 59). Те се молят със Св. Силуан: „Моля те, милостивий Боже, всеки народ по земята да Те познае в Светия Дух.“ Те имат най-живото и непосредствено усещане за Царството Божие чрез Светото Причастяване в Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква.

Те очакват новия Иерусалим, Царството Божие, където има „голямо множество народ, което никой не можеше да преброи – от всички племена и колена, народи и езици; те стояха пред престола и пред Агнеца, облечени в бели дрехи и с палмови вейки в ръце. И възклицаваха с висок глас, думайки: спасението дължим на нашия Бог, Който седи на престола, и на Агнеца!“ (Откр.7:9-10). | Списание Мирна, бр. 21

Превод от английски: Анжела Петрова

Архимандрит Хризостом Майдонис е протосингел на Светата митрополия на Йерисос. Лекцията е изнесена на Фестивала на Балканския съюз на православната младеж (BOYA), 3-7 септември 2003, Светата обител на Пресветата Майка, Халкидики