Как да се научим да се доверяваме на хората, след като и най-близкият човек може да ни предаде?

Независимо един от друг, в света съществуват два основни проблема.

Първият е, че животът е несправедлив. Тази несправедливост има много аспекти, но конкретната ситуация е пряко свързана с един от тях. Той се свежда до това, че ние винаги очакваме взаимност от ближния си. Например, ако аз се опитвам да не проявявам раздразнение, ще очаквам другите да проявят сдържаност. Или ако се опитвам да бъда надежден, ще изисквам надеждност от ближния си. В резултат на това се оказва, че нашите очаквания към ближните ни винаги са малко високи. Не във всичко, разбира се, но в онези неща, които са важни за нас и в които, непременно, ние сме по-силни от другите. Разбира се, лошо е, когато хората ни разочароват, а още по-лошо е, ако причината за разочарованието е очевиден грях.

Както знаем обаче всички хора са различни. И греховете на различните хора са различни. Има грехове, които, нанасяйки вреда на душата на притежателя ѝ, по никакъв начин не могат да наранят другите.

Например някой човек е скъперник. Това е отвратително качество. Но на ближните на скъперника, които, разбира се, не зависят от него, скъперничеството му не причинява никаква вреда.

Има и пороци, които вредят и нараняват не само грешника, но и околните. Предателството е от тази категория. Човек не само е подъл, но и успява да отрови живота на ближния си. Това безусловно е лошо и дори отвратително. Този човек обаче е такъв и не е по силите ни да го променим. Ето защо не бива да очакваме от него да се отнася към нас според принципа на взаимността. Това е несправедливо, неправилно е, не бива да бъде така. Но е така. И в това е несправедливостта на живота. И колкото и да е болезнено за нас, колкото и да ни е трудно да приемем този факт, това, което не може да се промени, трябва да се приеме. Така че, ако самият живот е несправедлив, то не бива да очакваме справедливост от хората или да предполагаме, че някой ще се отнесе с нас с внимание към нашата благосклонност, доверие или добри дела.

Вторият проблем е формулиран още от псалмопевеца: „всеки човек е лъжа” (Пс. 115). Вероятно всеки знае от опит, че не бива да очакваме от хората това, което те не могат да ни дадат. Например, глупаво е да се опитваме да привлечем интроверт към разговор за несъществени неща. Безполезно е да очакваме от човек, който е прям по природа, да поиска нещо два пъти. Сдържаният човек няма да показва експресивно чувствата си, а твърдият и волеви човек няма да пролива сълзи. Това са очевидни неща и те ни помагат да изградим коректни и взаимно комфортни отношения с хората.

И все пак очевидните неща не се ограничават само с тях. Не по-малко очевидно е, че никой от нас не знае какво да очаква в трудна ситуация, не само от ближния, но дори и от себе си. Какъв би бил правилният отговор на въпроса: „Как бихте се държали, ако…”? Аз не знам. Не знам, докато не се окажа в такава ситуация. Защото под влиянието на различни фактори, под въздействието на страх, стрес, гняв или силно желание, понякога сме способни на неща, за които никога не бихме подозирали, че носим в себе си. Но на всичко, на което съм способен аз, е способен и всеки друг. Обещайте на някой човек голяма изгода, изложете го на сериозна опасност и ще видите, че сте познавали съвсем различен човек. Това е колкото очевидно, толкова и неприятно. Истината е, че рядко приемаме този факт. А би трябвало. Ако постоянно помним, че всеки човек е лъжа, няма да се подвеждаме по хората, няма да се разочароваме, няма да се изкушаваме от техните постъпки.

А сега нека направим изводи. Първо, на всеки човек се налага да се сблъска с предателството. Но тъй като самият живот е много несправедлив, не бива да се учудваме и да роптаем. Второ, хората са способни на предателство. Дори близките. Би трябвало да се научи да не се доверяваме безразсъдно на хората, да вземеме предвид личните особености на всеки: свойствени за даден човек добри черти, лоши наклонности и пороци, силни и слаби страни. И въз основа на това да изграждаме общуване, без да изискваме от ближния си повече, отколкото той може да ни даде. Ако запомним тези два съвета, то вече съществуващото доверие е по-лесно да не се загуби. Що се отнася до изгубеното, ще ви кажа направо: не бива да пречим на Бога да ни спаси. Човекът е незлопаметно същество. Онези, които са свикнали да се доверяват, ще искат да се доверят отново, дори и да няма повод за това. Това е така, защото, когато мине време, душата се успокоява, и тогава се появяват и поводите. Трябва само да спрем да таим в себе си обидите и да скрием спомена за неблаговидните постъпки на ближните си колкото се може по-далеч.

Превод: Виталий Чеботар
Източник: pravlife.org