Любовта е обяснението на всичко, което се случва в храма

За църковните традиции, почитта към светите икони, съдържанието и смисъла на богослуженията разказва известният духовник и проповедник, протойерей Валериан Кречетов, предстоятел на храм „Покров на Пресвета Богородица” в Акулово. 

В наши дни много от нещата, които хората виждат в църквите за първи път, са с доста различен образ. Откъсването от традицията, от правилата доведе, за жалост, до това, че днес „всяка глава си има своя отделна вяра”, както някога е казал св. Теофан Затворник. Тъжното е, че това засяга и хората, ходещи на църква, считащи себе си за въцърковени, но на практика формирани най-вече съобразно средата си. И всички тези неща (а те са преплетени) могат като цяло да бъдат характеризирани от три понятия: „Невъзможно. Непозволено. Неприемливо.” С други думи, имаме наличие на правило, имаме налице и определени традиции, има го и онзи доста специфичен, своего рода „творчески”, елемент, който обикновено е плод на личен опит. А какъв може да бъде личният опит? Ясно е, че опитът на Църквата – това е опит столетен, хилядолетен. А опитът на отделния човек – какво представлява той? Отива човек в някой храм – там, да речем, е пълно с благолепни икони, лампите светят, не се виждат особени излишества. Влиза в друг храм – там иконите са покрити с кърпи или ред подобни неща…  Има храмове, където традиционните икони са покрити със стъкло, а върху тях се виждат само изображения на Божията Майка, Спасителя, отделни светци, като върху някои от тях висят златни халки и ред други украшения… Тогава хората се чудят: какво всъщност е това? Тук ли му е мястото? Откъде се е родила тази практика?”

Има богат материал, който може да бъде маркиран с някоя от тези три характеристики: „Невъзможно. Непозволено. Неприемливо”

Тук просто трябва да направим разграничение между следните категории неща: канони, към които да се придържаме, защото те съхраняват същността. Каноните са били създавани постепенно в хода на времето (да вземем, примерно, каноните в иконописта) и затова виждаме, че иконописните стилове се различават в зависимост от епохата на създаването на иконата и от начина, по който хората са възприемали тогава духовното. Първоначално било достатъчно иконите да представляват най-обикновено изписани образи, а после започнало тяхното украсяване с ризи. Даже впоследствие иконописците взели да нанасят изображение само върху участъците, непокрити с риза. И когато от такава икона в крайна сметка сваляли ризата, върху дъската оставали изписани само „късчета” от светиите: ръце, нозе, лица. Подобни неща понякога будят смут у хората и те се питат: такъв ли е верният подход, кое е най-правилното? Това е въпрос важен и сложен. Тук трябва да помним, че в нашата православна вяра има особен род духовна свобода. Това ще рече, че когато нещо се прави с простота и любов, тя допуска наличието на подобни моменти: примерно, създаване на изображения, при които няма строго спазване на иконописните правила, но има процес на творчество, изпълнен с много любов. И тези икони също носят благодат Божия, и на тях отдаваме равностойна почит, и трябва да ги приемаме с не по-малко благоговение. Не бива да правим подобни заключения: това изображение тук е истинското, а това – не е, защото в случая става дума за нещо не чак толкова просто!

Цял живот ще помня как при влизане в олтара моят духовен отец, протойерей Сергий Орлов, винаги се покланяше пред всички икони: и пред изписаните според каноните, и пред по-късните изображения, и пред по-простите (също и пред отпечатаните на хартия, та дори –  на шперплатови материали). Тук ще спомена един пример, свързан с нашия храм. В работата по реставрацията, предприета за нашите стенописи, участваше изкуствоведката Руфина Дмитриевна – реставратор от световна класа. Сравнително рядко срещано е това име, Руфина, а при нас нененадейно попаднахме на икона на светицата със същото име, само че беше едно съвсем простичко изображение – залепено върху шперплат. И ние подарихме тази икона на изкуствоведката, в знак на благодарност за нейното дело, което тя вършеше с любов и всеотдайност. Тя я прие и после я поставила някъде из стаята си.

Няколко години по-късно в нейното жилище избухна пожар – ужасяващ пожар, причинил разтопяването дори на метални предмети. А сред пепелта от този пожар тя откри иконата на св. мъченица Руфина. Цяла-целеничка!  Живо свидетелство, че „един е Божият съд, друг – човешкият”. Даже по отношение на подобни неща!

А ние обикновено бързаме да отсъждаме: това е правилно, това – не е. Така не бива! Вярно, може нещо да се окаже не съвсем канонично, но това още не означава, че трябва да го отхвърлим категорично, едва ли не – да го заличим! Не! Трябва да бъдем особено внимателни в отношението ни към църковните обичаи или подобните на тях практики. По-високо от закона стои само любовта. И единствено любовта обяснява всичко онова, което се случва в храма. Когато хората ходят на църква и гледат: в един храм вършат нещо по един начин, в друг храм – по друг начин, те не бива да изпитват смущение, защото в случая е нужно различаване. Ето, да речем, това тук – то е по-близо до изискванията. Другото пък, там – то не е съвсем по правилата, но така го приемат хората, така го виждат в своите представи. Разнообразието от форми – както в цялото Божие творение – прави света многолик и красив. Не е задължително всичко да бъде „по общ калъп”. Но при все това винаги трябва да помним най-главното: храмът – това е Дом Божий. Тук невидимо присъстват Самият Господ (особено при извършване на Евхаристията), Божията Майка (знаем за явяването на Покрова), присъстват ангелите Божии, светиите. Много от светците са ставали свидетели на това, както, примерно, преподобният Серафим Саровски, който видял как по време на литургия Сам Спасителят благословил всички и се върнал в храмовия Си образ. Сякаш се изправил на мястото, където Го виждаме на иконата с телесните си очи.

По-високо от закона стои само любовта. И единствено любовта обяснява всичко онова, което се случва в храма.

Естествено, в Църквата поставяме разграничение между главно и второстепенно, но както навремето е казвал митрополит Филарет (Дроздов): „И главното, и второстепенното са съединени помежду си по такъв начин, че тяхното разграничаване ще бъде в противоречие и с учението на Отците, и с единството на Църквата, с целостта на вярата.” Защото всички тези неща на практика са дълбоко свързани помежду си.

И както ние самите се различаваме по външен вид – всеки си има отличителна форма на своите ръце, крака, очи (при все че ръката винаги си е просто ръка, а очите са си винаги просто очи), така и в храма: наличието на различия в някои икони и форми разкрива сякаш в цялост красотата на Църквата – в пълнотата на обема, в който човек може да я обрисува чрез своите творения, посветени на Бога.

Знаем, че допреди да се роди прототипът на днешните храмове (по онова време все още нямало храмове), е съществувал само Кивотът на Завета. И още преди да се пристъпи към създаването му, Кивотът на Завета бил точно описан от Мойсей: какво трябва да бъде изобразено в него и по какъв начин да се извърши това. И указанията му били спазени.

Свети Николай Сръбски: „Целият видим свят е проява на силата на Невидимия, а това го усещаме най-осезателно в Църквата.”

Затова съвършено неоснователни са твърденията на някои инославни, че иконографските изображения са едно ненужно нововъведение. Не! Първо, те не са нововъведение, а датират от древността, и не само че не са ненужни, но са абсолютно необходими! Необходими са ни тези видими образи именно защото ни възвеждат към Невидимия. Както е казал св. Николай Сръбски: „Целият видим свят е проява на силата на Невидимия, а това го усещаме най-осезателно в Църквата.” Ето защо за нас изображенията на иконите са свещени и ние се обръщаме към тях с молитви. Кивотът на Завета бил само за посветените, поради което престолът бил недосегаем, непристъпна била и „Светая Свeтих”, а днес тъкмо това е мястото, отредено за олтара в нашите православни храмове.

Във всичко останало също си имаме своите правила и закони. Първо, за изображенията на светците (и най-вече, на Спасителя и на Божията Майка) съществуват ясни и строго регламентирани правила. Вдясно от Царските двери винаги е разположен образът на Спасителя, вляво от Него – на Божията Майка. Защо е налице подобно правило? Въведено било, за да може в храма представителите на мъжкия и на женския пол да застават разделени един от друг (така било прието). Отдясно стояли мъжете, отляво – жените. Това произхожда още от старозаветни времена, когато сестрата на Мойсей, Мариам, се изкачвала по стъпалата (оттогава в нашата църква води началото си и антифонното пеене). По онова време пеели от два клироса – и мъжкият, и женският клирос изпълнявали песнопения в прослава на Бога. По-късно те се изкачвали по стъпалата на Соломоновия храм.

И до днес на Велика Събота ние изпълняваме същата онази песен, която изпели юдеите, след като минали през Червено море: „Да възпея Господа, защото се славно прослави!” Нещо просто изумително!

Ето защо православното богослужение има и догматична, и историческа, и естетическа стойност, защото в своята целокупност то продължава да въздейства по особен начин на човешката душа.

Да вземем, примерно, богослужението – то е толкова велико Божие дарование (няма наистина как другояче да го определиш, освен като „дар Божий”), че още когато нашите предци преценявали коя вяра да изберат, те се почувствали привлечени именно от него. Изключително впечатление им направила литургията в храма „Премъдрост Божия” в Константинопол. Спомняте ли си думите им? „Не знаем на Небето ли се намираме, или на земята…” Толкова дивно усещане произвеждало богослужението.

Като цяло, красотата на храмовете, разнообразието в техните форми, изобилието от икони и църковна живопис (понякога имаме налице изображения на многочислен сонм от светии и те биват подреждани в конкретна последователност, за да е видна приемствеността между тях: пророци, апостоли, Свети отци, родоначалници на монашеството, техни духовни чеда) – това са все неща, символизиращи единството на Църквата, нейната неизменна приемственост. И е от изключително значение да осъзнаваме и възприемаме това с чувство на благоговение.

Главното е човек да помни къде всъщност влиза. Да не забравя с какво се отличава православният храм от други здания – от историческите паметници, да речем.  Отличава се с това, че в храма душата се изпълва с особен трепет. Защото там има осезаемо присъствие на Божията благодат!

Главното е човек да помни къде всъщност влиза

Веднъж имах разговор с един много приятен човек. Неговата съпруга ми го беше описала така: „Моят съпруг е изключително свестен, добродушен човек, но е невярващ…” Наистина, един доста интелигентен човек, макар и обикновен механик (но пък навремето и аз самият бях механик). Аз й казах така: „Нека дойде при мен, за да си поговорим двамата!” И той дойде, поседнахме, заговорихме се, а в един момент покрай нас мина храмовият дякон, който по това време тайно завършваше факултета на Бауманския институт (там дори тетрадки не ползваха – всичко беше толкова засекретено). Той се заслуша в разговора ни и каза: „Знаете ли, аз стигнах до Бога не чрез ума си! Представих си просто как би изглеждала ситуацията, ако срещна, примерно, Андрей Рубльов и му кажа: „Вярно, твориш шедьоври, но по същество си просто глупак!” Как бих изглеждал аз в подобна позиция? Да си позволя да изрека подобно нещо ще означава, че съм най-мизерният лъжец! Та моят ум не може да роди и частица от онова, което той ни поднася чрез своето изобразително творчество!” После дяконът се обърна към моя събеседник: „Вижте, просто идете в храма и се заслушайте в сърцето си: в онова, което там ще почувствате вътре в него.” „Значи, какво, да отстъпя?” – „А-а-а, вече признавате значи, че воювате, но против какво?” Ето така протече диалогът между тях.

И този човек действително дойде в храма, постоя там, заслуша се в сърцето си, изпълни се с духовно настроение. После прие кръщение, венча се – всичко, според както трябваше да бъде, слава на Бога! Такъв беше пътят конкретно на този човек, но такъв може да бъде пътят и за всеки друг подобен на него.

Имал съм случай да кръстя мъж, който пристъпи към кръщение чак на петдесетгодишна възраст – човек с юридическо образование, който известно време беше работил даже като ръководител на един от московските антирелигиозни районни комитети и петнадесет пъти беше отдавал почетен караул до ковчега на Сталин.

Така, по силата на своята служба, той се бе оказал изправен пред необходимостта да се пребори с „наследството” от всичко преживяно. А беше човек умен и любознателен. Впоследствие сподели: „Обикалял съм из църковни домове, параклиси, обикалял съм из синагоги и джамии, посещавал съм баптистки храмове… Но още първия път, когато влязох в православен храм, аз си казах: ето го, това е вярното място!” С други думи, той почувствал силата на благодатта!

Един човек ми разказа следното: „Обикалял съм из църковни домове, параклиси, обикалял съм из синагоги и джамии, посещавал съм баптистки храмове… Но още първия път, когато влязох в православен храм, аз си казах: ето го, това е вярното място!”

И така, ако човек носи у себе си живото чувство, ако искрено се стреми към Истината, той непременно ще чуе Бога. Сам Спасителят ни е казал: „И затова дойдох на света, за да свидетелствам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми” (Иоан 18:37).

Но понякога тъкмо тук се случва онова, което врагът използва, за да смущава душите ни: „Ох, ама как неодобрително ме погледна отчето!”; „И той ми ги наговори едни….”; „Ами, ето, намекват ми ги разни….”; „Това вече не ми понася…”. И започват разни нападки, тръгват разни обвинения.

Ако се замислим обаче, това са все неща, които ги е имало още от преди, и то още от много отдавна: веднъж някакъв човек заявил с осъдителен тон, че: „ето, говорят се разни недобри неща за днешните монаси из манастирите…” (става дума за разговор от ХІХ век). А човекът, към когото бил отправен упрекът (мисля, че беше владика, но не си спомням името му), отвърнал: „Но нали тези хора идват от света, от вашите среди! Това идва да покаже, че те просто още не са успели да се преобразят…”

Единна по своята същност, Църквата е съставена от множество личности. Те са разнообразни по своя характер, те са много по своя брой.

Освен всичко друго, човешкият характер все пак си остава трудно променлива величина и не са много тези, които влагат истински усилия, за да променят себе си! Защото това изисква и много труд, и много търпение – неслучайно Суворов е казал: „Победиш ли себе си, значи си непобедим!” Именно тук трябва да направим разликата между същност и личност. Единна по своята същност, Църквата е съставена от множество личности. Те са разнообразни по своя характер, те са много по своя брой. Случва се (и то с голяма ревност) човек да  подхваща нещата по свой собствен начин, според собствените си разбирания. Добре е да има сили да се вслуша, когато му направят забележка и му обяснят, че за някои неща не е прав. И тук неминуемо се сблъскваме с въпроса: кое всъщност е правилното, и кое – не?

Първо и преди всичко трябва да помним, че сме дошли при Бога, в Божия храм. Че съществуват такива неща като Устав на Църквата, църковни правила. Да, много хора не знаят за тях. Но нали преди да седне зад волана на автомобил, човек е задължен да изучи правилата за движение. В Църквата положението е по-различно: там никой не е задължен да отиде, всеки сам избира дали да се яви. Но пък и най-обикновеният пешеходец може да получи глоба, ако не знае правилата за движение. Винаги когато човек попада в някакво общество, някаква система, той все пак трябва да се запознае с действащите там правила. Ярък пример за това е армията. Там имат налице устав, униформи, закони. Като цяло армията на практика е заимствала устройството на Църквата. В нея имаме и единоначалието, и йерархията, и послушанието, и устава. Да, и когато там някой върши нещо нередно, започваме да се възмущаваме, че в армията стават неподобаващи неща. Само че и в армията отиват хора от обществото, от света. А какво представлява светът, ни е казано в Евангелието: „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази” (Иоан 15:19). Ако се стараем да помним тези слова, ще престанем да приемаме с недоумение много голяма част от онова, което се случва около нас.

Върху какво преди всичко трябва да съсредоточим вниманието си? В храма е издигнат престол, всичко останало е просто допълнение към храма. И когато човек живее с това чувство още от детството си (а мен Господ ме сподоби да израсна в средите на Църквата), тогава то изпълва цялото му същество.

И до ден днешен се удивявам, че много хора, макар и редовно посещаващи храмовете, все още не питаят в душата си онова благоговейно чувство, с което, както се казва, сме напоени още от майчино мляко (моята майка беше изключително вярваща жена – още от своята 15-та, та чак до 90-тата си година тя беше сред певците в храма). Спомням си, че когато излизахме на лития (а при нас, както всъщност повеляват правилата, литията минаваше направо през притвора), аз, макар да бях църковен служител, не можех в такъв момент да пресека онази линия на литийното шествие – между свещеника и олтара. Просто нямах право да я пресека: давах си сметка за това, знаех, че мога само да я заобиколя! Тя не беше нещо, което погледът ми виждаше, а нещо, което душата ми чувстваше!

Между другото, веднъж, на Пасха, покойният днес отец Фьодор Соколов покани в олтара свой приятел от ученическите години, Костя. А Костя беше внук на Владимир Петрович Седов (онзи човек, пред когото двукратно се е явявал в образ митрополит Филарет Дроздов). Костя беше вярващо момче, разбираше и знаеше всички правила, но внезапно му хрумна да отиде от единия в другия край на олтара. Той премина в пространството между престола и Царските двери и точно тук някаква сила го отблъсна рязко назад – също както навремето се случило с Мария Египетска! Костя целият се разтрепери и остана като вцепенен чак докато някой не се приближи до него и не му обясни: „Пропуснах да ти кажа, че оттук не трябва да преминаваш!” Тогава той отвърна: „Сега разбирам!” С други думи, това пространство съвсем реално е пространство, отредено за Ангелите.

Един благочестив момък беше получил видение по време на Херувимската песен: целият храм – изпълнен с ангели Божии, а в олтара – само огнени пламъци. Този момък беше твърде млад и със сигурност още не знаеше словата от Псалтира: „Ти правиш ветровете Свои Ангели, огнените пламъци – Свои служители” (Пс.103:4). Но това, което той разказа, е самата реалност!

Същото младо момче разказа за Божиите ангели нещо много интересно: „Зъби нямат, огън имат в устата си.” Вярно, няма как да си го представим. Но то показва, че всички тези неща съществуват – в храма имаме невидимо присъствие на благодатта, на ангелите Божии, поради което и нашето присъствие там трябва да бъде изпълнено с трепета на благоговението.

Това, разбира се, ме връща към особено трогателните ми спомени от Атон. Там в храма цари пълна тишина. Ако трябва да бъде казано нещо, то се изрича шепнешком или чрез жестове. След първия път, когато Господ ме сподоби да посетя Атон, към мен се обърнаха с въпроса: „Какво представлява Атон?” Първоначално се сепнах, защото не знаех какво да кажа, после отговорих: „Безмълвие. А-тон.” „Тон” означава „звук”. „Мегатон”, „телетон”, „тоналност” – все думи с идеята за „тон”. „А-тон” – това е „без-звучие”, отсъствие на звук. В храмовете действително е недопустимо воденето на каквито и да било разговори. Това трябва да се знае не само от новодошлите в храма, но и от всички онези, които ходят редовно на църква: в храма е потребно да пазим мълчание. В самата литургия на Велика Събота ни се напомня за това: „Да замлъкне всяка плът човешка и да застане със страх и трепет и за нищо земно да не помислюва. Защото царят на царуващите иде да бъде заклан и да даде Себе Си за храна на верните.” Замислим ли се добре над тези слова, няма да ни остане какво толкова да говорим.

В храма действително са недопустими каквито и да било разговори

Слава на Бога, че в наши дни имаме неделни училища, в които да обучаваме децата. И трябва да сме безкрайно благодарни на нашия Първойерарх, Светейшия Патриарх, за това, че обръща специално внимание на делото на мисионерското просветителство. Мисионерството – това е нещо особено потребно в нашата Църква днес. Защото някои хора отдават твърде голямо внимание на уличните приказки: едно или друго било казано от този или онзи, тук или там, и то тръгва да добива популярност. Добре би било, ако го използват само за себе си, но те тръгват да учат и другите да вършат същото като тях.

Трябва да сме наясно, че не всичко е еднакво подходящо за всички. Да вземем, примерно, поста. Поради наличието на разнородни служебни, семейни, здравословни обстоятелства, не всеки може да изкара в пълна степен поста. Казано е: „В период на църковен пост не е редно да се консумира чревоугодна храна.” Не „забранено е”, а „не е редно”. Ето, да вземем, примерно, консумацията на риба – в събота и неделя, а през останалите дни – „не е редно”. Масло – във вторник и четвъртък, а в понеделник, сряда и петък – без масло, тогава „не е редно” да прибягваме до неговата консумация. Но „не е редно” не означава „забранено е”! Това е нещо изключително съществено. Да вземем, примерно, случай, когато „извършването на поклони не е редно”, което обаче не значи, че трябва да сграбчваме за яката и да вдигаме на крака всеки, който реши да направи поклони – нека се кланя, нищо страшно няма в това! По-нататък ще разбере, че при определени обстоятелства просто „не е редно” да го прави. Но към момента той е в някакво особено душевно състояние, защото земният поклон – това е израз на смирение, на покайно настроение. Може би точно сега го е обзело подобно състояние? Може би го е изпълнило някакво неудобство да стои изправен и да гледа към небето, може би тъкмо в този миг изпитва наплив на особено разкаяние? Нека…

Има обаче и друг вариант. Казват, примерно: „Благословете да не се лишавам от мляко, защото здравето ми не го позволява…” Помня как постъпваше отец Сергий Орлов (един изключително интелигентен човек, който през 1911 г. завърши Московската семинария при епископ Фьодор (Поздеевски), после – Варшавския университет, Киевския политехнически институт, накрая и Московската духовна академия, и чак след това стана свещеник; човек, който съвместно с епископ Атанасий (Сахаров) се занимаваше със съставянето на богослужебните правила, църковния календар – човек с изключителна ерудиция), когато се обръщаха към него с молба: „Благословете да не се лишавам от мляко…” – тогава той отвръщаше: „Да дам благословение, не мога. Това не се благославя от Църквата! Щом не можете без консумация на мляко, тогава, добре, хранете се, както ви позволява здравето! Но да давам благословение за това, не мога!” Ето колко сериозно беше отношението към поста! Как така, да благословя нарушаването на поста? В никакъв случай! „Щом не се благославя от Църквата, значи не мога да го направя и аз!”

Ето защо в случая е потребно да се прави разлика между тези понятия. И в Църквата се употребява думата „забранен”: като забранени можем да определим упражняването на насилие, сквернословието и др. п. неща. Освен това един храм по правило трябва да бъде осветен, колкото и да е незначителен по своите размери. Липсата на освещаване на храма е нещо „забранено”! А онова, което „не е редно” – то е нещо по-друго. Не е редно да водиш разговори в храма, да се движиш из храма по време на богослужение и др. п.

Ако човек не знае тези правила, това не означава, естествено, че трябва да го изгоним на улицата заради подобно поведение от негова страна, но е нужно да му обясним.

Необходимо е също така всички да познават основните моменти от богослужението. В Църквата се отправя възглас: „Да стоим добре, да стоим с благоговение, да внимаваме….”. Да внимаваме! Внимание от всички: да застанем с благоговение! Да отложим всичко останало. Ако се случи нещо по спешност, което налага нашето излизане, ние трябва да се постараем да направим това незабелязано…

За съжаление, тъжното е, че богомолците в храма много пъти не са наясно, че след прочитането на текста от Евангелието вторият по-важност момент от утренята се явява прочитането на Шестопсалмието. Толкова трепетен е този момент от богослужението, че човек трябва да стои изпънат като струна – тук не е редно извършването дори на поясни поклони. Само преди началото и след края на Шестопсалмието – три поклона и три кръстни знака. Съществува благочестиво поверие, според което продължителността на прочитането на Шестопсалмието е равна на продължителността на Страшния съд. Ние го приемаме като едва ли не някакъв интервал на „прекъсване” между полунощницата и началото на утренята. По време на Шестопсалмието някои наемни хористи (според разкази на очевидци) присядат настрана или излизат на улицата да пушат. Едно абсолютно богохулство, разбира се.

И така, най-висшият момент от всенощното бдение, това е Евангелието, след него се нарежда Шестопсалмието.  (Шестопсалмието се чете преди Евангелието.) След това идва ред на малкия вход, който се чете от свещенослужител: тук става дума за догмата за въплъщението на Сина Божи, и особено – почитта към Майката Божия. Затова отново имаме призив за проявяване на внимание, „премъдрост”.

Основно място в утренята (променливата част от службата) заема канонът. В канона най-важно място се полага на Песен 9. В нея се възпява и прославя Майката Божия: „Богородицата и Майката на Светлината в песни да я възвеличим!” В този момент свещенослужителите  свалят своите митри (тези, които имат право да носят такива) – това е момент на особено почитание към Божията Майка. След това идва ред на Великото Славословие.

Общата вяра – още я нямат, но всичките – вече настроили собствения си ум.  Даже нещо да не е наред, трябва да се заредим с търпение

Отец Иоан Крестянкин има една прекрасна проповед, в която казва, че днес много млади хора, обезверени и „окаляни от нашата кал”, се втурват да търсят подкрепа в Църквата. Но добре щеше да бъде да влязат там със смирение, да се постараят да научат нещо, вместо да обикалят из храмовете с целия багаж от своето минало, отдавайки се на осъдителни настроения: това тук не било както трябва, онова там трябвало да бъде другояче, навсякъде изхождайки от собствената си гледна точка. Тогава виждаме как се изпълняват думите на свети Теофан: „И ето, всяка глава си има своя отделна вяра.” Общата вяра – още я нямат, но всичките – вече настроили собствения си ум. Даже нещо да не е наред, трябва да се заредим с търпение. Пристигайки в някое учебно заведение, никой не става изведнъж специалист. Ученикът дълго учи преди нещо реално да научи. Ето защо: „смирение, търпение, време”. С времето всичко си идва на мястото, а ако видим, че нещо не се получава така, тогава трябва да помолим Господ да ни помогне. А Господ и човек ще ни изпрати, и разбиране ще ни даде, стига да е потребно. Но главното е никого да не осъждаме и в никакъв случай да не провокираме никакви революции в църквата.

В това имено е заложена силата на Църквата – че тя е „стълп и крепило на Истината”, тя прогласява Истината. И каквото е казано в Църквата, казано е за вечни векове и на вечни времена. Апостол Павел ни учи: „Даже ангел Небесен да проповядва нещо по-различно от това, което ние ви казахме, анатема да бъде!” Щом апостол Павел говори така, значи това е изцяло справедливият подход. Живото предание стои над всичко, а кой, доколко и как може да го поеме, това вече е дар от Бога!

Беседата с протойерей Валериан Кречетов е проведена от Николай Булчук | pravoslavie.ru

Превод: Анжела Петрова