Старецът Висарион и законите на тлението

В Светлата седмица, когато празнуваме победата над тлението и смъртта, ви представяме историята на архим. Висарион от гръцкия манастир „Св. Агатон“, чието тяло преди няколко години бе открито нетленно 15 години след кончината на гръцкия духовник. За отец Висарион и неговия свят живот разказва архим. Дамаскин, игумен на манастира „Св. Агатон“ и ученик на покойния старец.

Познавах отец Висарион още от училищната скамейка и още оттогава той беше мой духовен наставник. По-късно, в продължение на 20 години живеех близо до него по време на духовния ми път в манастира „Св. Агатон“. Под неговото наставничество се зароди моето монашеско съзнание.

Първите ми спомени от познанството ми с него са от семинарията в град Ламия, където бях ученик и където го видях за първи път, докато изповядваше децата. Той беше нашият първи духовен наставник. Имах шанса и благословението да бъде мой духовник. След като изповядаше всяко едно дете, той му даваше „нещо” в ръката. Много деца отиваха при него да се изповядат, за да им даде джобни пари. Той много добре съзнаваше какво прави, защото постепенно децата свикваха да се изповядват и така изповедта ставаше необходимост в техния живот.

През 1955 г. архимандритът с дългогодишен аскетичен живот и богат духовен опит идва в манастира „Св. Агатон“. Тук, той поема своята духовна служба и във, и извън манастирските стени. Всеки понеделник и вторник, без да пропусне нито веднъж, ходеше в болниците на град Ламия, изповядваше болните и даваше утеха на душите им. Безспорно той беше харизматична личност, любовта му към хората беше безгранична и с благостта си успяваше да подготви измъчените им души за пътя им към отвъдното и всички си тръгваха от този свят с „билет в ръка“ за рая. Останалата част от времето си прекарваше в манастира като запалена факла пред църквата; посрещаше хората с приятелска усмивка, познаваше повечето от поклонниците по имена, знаеше проблемите и нуждите на всеки един.

Много пъти съм го виждал да прави кафета и сам да съпровожда поклонниците из манастира. Говореше им нещо тихичко, само Господ знае какво, а те го слушаха с благоговение. Едно е сигурно – всички тези хора идваха в манастира, натоварени с болката и мъките си, най-малкото с безпокойство, но си тръгваха успокоени от стареца. На някои от тях той помагаше и с пари. Много хора имаха безрезервно доверие на отец Висарион и му носеха вещи и пари, а отецът всичко раздаваше на бедните, като помагаше на най-нуждаещите се. Знаеше какво става във всяка една къща в цялата област Фтиотида. Не го интересуваха салоните и къщите на богатите; той беше отец, монах и светец на бедните. Нищо не трогваше така душата му както бедността, и без отдих се беше посветил на каузата да я премахне.„Сине мой, навън хората са бедни, навън страдат от глад, трябва да им помогнем”, ми казваше той.

На всеки Великденски пост той излизаше от манастира с благословията на игумена Герман и обикаляше Фтиотида от единия до другия край. Няма да преувелича, ако кажа, че той посещаваше всяка къща в околността и всички го приемаха с безмерна радост; никой не затваряше вратата на дома си за него. Често пъти преспиваше в къщите на хората. И днес тези хора, слушайки за чудесата, които прави нашият старец и след кончината си, идват и разказват как той е спал в къщата им и за тях това е било истинско благословение. „Знаете ли, отче, имаме снимка с отец Висарион в нашата къща. Той се грижеше за децата ми, той ги напъти по пътя на Христос”, ми разказа един човек. „Ако сега имам деца, които са уважаване от обществото, то това го дължа на отец Висарион”, ми каза друг поклонник. Не са един или двама, които ми разказват с благодарност и умиление за него, а много, много хора.

Пътуването си из селата на областта Фиотида беше посветил на това да изповядва хората и те го чакаха с нетърпение. И други духовници ходеха в тези села, но хората не откликваха така на техните призиви; тези духовници осъждаха селяните за липсата им на интерес към църквата или осъждаха местния свещеник, че не ги е подготвял добре за изповедта. Но отец Висарион беше възхитителна личност. Всички му имаха доверие и всички го чакаха.

Когато служеше света Литургия, отец Висарион целият сияеше. Въпреки че не можеше да говори високо, тъй като при един инцидент гласът му отслабнал, това не се забелязваше на богослужението. Той казваше: „Каквото имам, Господи, това Ти давам” (срвн. Деян. 3:6). И отдаде много на Господа, повече отколкото можеше.

Хората винаги го виждаха весел, смирен, съветващ ги с тихия си глас; беше симпатичен и това привличаше вярващите, те го търсеха и не се притесняваха да се доближат до него. Той съзнаваше, че има харизма и я „експлоатираше” в полза на хората. Много дечица само като чуеха гласа му, тичаха при него от любопитство. Той ги посрещаше с отворени обятия и веднага се сприятеляваше с тях.

Отец Весарион беше този, който „носеше тежестите” на манастира. Той носеше иконата на Пресвета Богородица из селата, според дългогодишната традиция, и жителите с нетърпение го чакаха още на пътя преди селото; съучастваха заедно с него в богослужението, той ги изповядваше, даваше им духовни напътствия, а те с благодарност му даряваха каквото имаха. Отец Висарион разпределяше тези дарове в две чувалчета. Едното чувалче донасяше в манастира – за покриване на манастирски нужди, тъй като по това време действаше селскостопанско училище и в манастира бяха настанени 82 бедни деца. А всичко от второто чувалче той раздаваше на бедните. Познаваше нуждите на всяко едно семейство и в зависимост от тях разпределяше даренията.

Той беше добър пастир. Пастир, който наистина е посветил живота си на паството. Отец Висарион се бореше за всяка една заблудена овца. Беше достатъчно само да му кажат по телефона, че някаква жена от град Домоко е болна и може да умре, а тя искала да се изповяда, той без никакви уговорки веднага взимаше чантата си и тръгваше, като стигаше на стоп до съответното място! Всички постоянно виждаха отеца по пътищата, с неговата чанта в ръка в пек, студ или дъжд. Той получаваше обикновена свещеническа заплата и никога не задържаше парите! Веднага ги раздаваше. Всичките си пари раздаваше, дори и за билети не си запазваше.

Голяма личност беше нашият Старец! Покрай него научих всичко за духовния живот, но аз нямам неговата смелост, неговата воля и сила. Сега обаче вече зная как хората стават светии; видях го на практика, с очите си! Досега знаех това само от книгите – от патерика, от житията на светиите и др. Но сега вече го видях на практика как човек се превръща в светец! Всичко от този свят той смяташе за безполезно, както казва апостол Павел, „само Христос да придобиеш” беше важното за него. И той придоби Христос! Днес отец Висарион е близо до Господа, Който го дарява с особена чест. Не само го освети, но и запази тялото му от тление, за да го видим ние всички с очите си и да укрепим вярата си, това да ни разтърси и да се изправим; всички да изживеем това, което аз изживях, когато видях нетленното му тяло в ковчега.

Отец Висарион нямаше големи здравословни проблеми. Бяха му правили бъбречна операция, но бързо се възстанови. През последните години обаче му дойде в повече умората и старостта; заради една силна настинка беше откаран в болницата в Ламия, а скоро, поради влошеното му състояние, го преместиха в Атина. Там, въпреки усилията на лекарите, той не успя да се пребори с белодробен оток и по Божията воля почина на 22 януари 1991 г.

Вестта за смъртта му дълбоко ни натъжи, нас, неговите духовни чеда. Тук, в манастира, настана дълбока скръб. През онези дни манастирът беше побелял, беше покрит от 50-60 см сняг; погребалната процесия трудно се изкачи до горе. Лицето на покойника сияеше в ковчега, а от тялото му се разнасяше ухание.

На 24 януари митрополит Дамаскин отлужи заупокойната служба. Тогава владиката със сълзи на очи каза: „Днес погребваме един светец!“. Това бяха пророчески думи… А владиката се изповядваше при отец Висарион. Гласът му отказа, той започна да плаче и замлъкна.

Тъй като заради снега не можехме да стигнем до гробището, за да погребем нашия пречестен отец, предложихме на игумена да го погребем в баптистерия, където имаше две помещения за изповед; тъй като отец Висарион беше изповедник, ние го положихме долу, в едното от помещенията.

През всичките тези години много хора минаха оттам на поклонение; намирахме дори и положени дарове. Хората слизаха до гроба му и там се молеха, оставяха дарове на отеца без да чакат знак за неговата святост. Мнозина от тях ни разказваха за чудните си преживявания на гроба му. Някои споделяха, че са имали неразбории в семейството, но след като видели насън отец Висарион, мирът в семействата им се възстановил, разказваха и още много други истории.

След като видяхме, че гробът му се почита от хората, решихме да не го разравяме, а само да направим някои подобрения, така че да го запазим като място за поклонение.

Но от техническата служба на общината на Фтиотида, към която бяхме отправили преди седем години молба за съдействие поради срутване в една част на манастира, ни казаха, че за да бъдат правилно извършени ремонтните дейности, трябва да разрушим баптистерия, за да направят укрепването на манастира. Решихме, че трябва да направим това, след като и баптистерият вече не беше безопасен поради свлачището. Казахме „дa”, но тогава не си дадохме сметка, че там е гробът на отец Висарион.

Когато настъпи време да започнат с ремонтните дейности, се помолихме на отеца да ни позволи да го разровим. И така, на 3 март всички братя в манастира слязохме долу, целунахме гроба му и започнахме да махаме тухлите от ковчега. Когато махнахме още първите тухли, видяхме ковчега недокоснат – така, както го бяхме поставили. Действахме много внимателно, за да не го повредим; извадихме го навън и го занесохме на гробището, за да съберем костите на отеца. Отворихме ковчега, повдигнахме покривалото и видяхме тялото абсолютно запазено. Това ни разтресе; коленичихме, целунахме ковчега и след това го вдигнахме и го поставихме в храма. Тогава разбрахме, че сме свидетели на чудо.

Веднага се обадихме по телефона на нашия пастир. Негово Високопреосвещенство беше много развълнуван и се поклони; каза, че и той не е виждал такова нещо. Даде ни напътствия, предприе необходимите за такива случаи действия и той пое случая. Поставихме тялото на отеца в параклиса „Св. Троица”, за да бъде защитено и оттогава с благословията на Църквата там извършваме богослуженията. Как да не си помислим, че Господ е направил така, че да има срутване в манастира и то точно в частта при баптистерия, за да ни доведе до разравянето на отец Висарион и да ни даде знак чрез нетленните му мощи?…

Този, който едва можеше да говори, стана силен глас! Дори и тленната човешка същност побеждава смъртта, според възхвалата ни на Пресветата Богородица. Какво казват човешките закони за смъртта? След 2-3 или най-много след 5 години тялото на починалия напълно изгнива… Но след 15 години да намериш тяло на покойник абсолютно запазено, само леко смалено и напълно изсъхнало, държейки в ръка Светото Евангелие така, че да не можеш да му го изтръгнеш? Сякаш иска да каже на всички и най-вече на нас, духовниците: „Върнете се към чистите извори на нашата вяра, към Светото Писание и Светата Традиция. Престанете да се занимавате с нещата от този свят и със социални борби, това е работа на други; ваш дълг е да водите душите по „пътя на спасението”, да издигнете човека от земята до небето!”

∗ ∗ ∗

Два спомена за отец Висарион от книгата за живота на стареца Висарион Агатонит на архим. Дамаскин (Захаракис)

Един следобед миех входа на манастира с маркуч. До мен спря една кола, на волана беше един млад мъж, а до него седеше младо момиче. Младежът слезе и остави момичето в колата, което вероятно беше неговата приятелка. Внезапно лицето му доби мрачен вид и той се отправи към църквата на манастира. Аз го последвах, защото осъзнах, че е дошъл да иска пари от отец Висарион. И наистина, той се срещна с отеца и след кратък разговор старецът му сложи нещо в ръката, след което младежът си тръгна. Той мина покрай мен, а аз бях ядосан от това, което видях и му казах:

– С тези пари върви да се забавляваш, но няма да прокопсаш така.

– Ти си гледай работата и не се интересувай от мен! – отговори ми той.

След това веднага отидох при отец Висарион и му казах, че съм ядосан:

– Отче, този младеж остави приятелката си в луксозна кола и дойде при теб да те изнудва.

Отецът ми се скара, като ми каза:

– Друг път не изричай такива думи. Разбра ли, сине?

Тръгнах си с наведена глава и се заех с моята си работа.

След известно време старецът дойде при мен, за да ме успокои и каза:

– Сине, във всеки човек аз виждам Христос. Младежът ми каза, че е гладен и аз му помогнах. Ако ме е излъгал, то тогава ще урежда сметките си с Господа.

– Простете, отче, и Ви благодаря за урока.

∗ ∗ ∗

На 6 септември 2013 г. в нашия манастир дойде г-жа B. K. Беше дошла да се поклони пред нетленните мощи на отец Висарион. След като се поклони, дойде при нас и разказа следното:

„Когато бях малка, около 10-годишна, срещнах отец Висарион в центъра на нашето село. Беше по време на Великия пост и той беше дошъл да изповяда съселяните ми. Аз се приближих до него, целунах му ръка и без да мисля му казах да дойде при нас, вкъщи.

– А къде е твоята къща? Хайде да отидем заедно.

Аз вървях напред, а отецът ме следваше и скоро стигнахме у дома. Баща ми ни видя веднага и ме повика в съседната стая, като ми се скара:

– Какво ти става? Който свещеник срещнеш на пътя си го водиш у дома? Ти попита ли майка си дали можем да го приемем? Ние нямаме храна дори за нас, а ти водиш чужди хора!

Наведох засрамено глава и не казах нито дума. Седнахме всички в бедния ни хол и се заслушах в техния разговор. Много ми хареса това, което говореше отецът. Не можех да се наситя да го слушам. Обувките, които имах, бяха стари и скъсани. Отец Висарион забеляза това, но нищо не каза. Когато стана да си тръгва, даде на баща ми хиляда драхми, като му заръча да купи на мен и на братята ми нови обувки.

– Искам да ги носят на Великден. Аз от далеч ще ги видя и ще им се радвам.

С тези пари баща ми наистина ни купи обувки, както и агне за Великден. Беше най-хубавият Великден в живота ми!”. I www.pemptousia.ro, www.marturieathonita.ro.

Превод: Сандра Керелезова